Определение № 704 от 16.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1524/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 1015 от 10.10.2024 г. по в. гр. д. № 844/2024 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 2883 от 08.08.2023 г., поправено с решение № 1082 от 30.03.2024 г. по гр. д. № 4247/2022 г. на Варненския районен съд, 35-ти състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на ответниците Л. С. И. и Д. С. К., че ищците Р. С. Л. и К. Л. Л. са собственици на ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ от 157 кв. м., находящ се в [населено място], район „Приморски“,[жк], при граници ПИ [№], [№], [№], [№], на основание давностно владение, осъществено в периода от 11.03.2004 г. до деня, предхождащ подаване на исковата молба – 31.03.2022 г., и в частта, с която на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен НА № 123, т. ІІІ, рег. 5285, дело 449/28.06.2019 г. на нотариус А. Г., № 194 НК, с който ответниците са признати за собственици на същия недвижим имот, придобит на основание наследяване от С. Д. К., поч. на 03.06.2007 г., който имот е образуван от стар имот № 1643 по КП „Франга дере до Д. дере“, [населено място] от 1973 г.

Въззивният съд е приел следното:

Ищците и ответниците претендират да са собственици на съседни поземлени имоти, които по кадастралния план на [населено място] от 1973 г. представляват съответно имот № 1644 и имот № 1643. Спорният имот [№] по КККР на [населено място] с площ от 157 кв. м. е обособен чрез изменение в кадастралната карта от 2012 г. и е част от бившия имот № 1643, който ответниците считат за свой.

През 2019 г. ответниците са се снабдили с нотариален акт за собственост на спорния имот № 4138, придобит по наследяване от С. Д. К.. Ищците претендират да са собственици на същия имот на основание придобивна сделка от 2004 г. /това основание е отречено с влязлата в сила част от първоинстанционното решение/, евентуално на основание придобивна давност, започнала да тече от 2004 г.

Предмет на касационното производство е само евентуалното основание на предявения иск - придобивна давност.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционното решение е недопустимо, предвид влязлото в сила определение № 265151/14.07.2021 г. по гр. д. № 535/2020 г. на ВРС, с което е било прекратено производството по предявения отрицателен установителен иск поради липса на правен интерес на ищеца Р. Л., който не е доказал да е собственик на спорния имот. Липсва произнасяне по съществото на спора за собственост на процесния имот с влязло в сила решение между същите страни и на същото основание, което да е процесуална пречка за предявяване на нов иск. Прието е също, че след като в настоящото производство е приета за допустима исковата претенция по главния иск, то допустим е и евентуалният иск и произнасянето на съда по него.

Прието е, че евентуалният иск за собственост, основан на придобивна давност, е основателен.

Ищците не са придобили с кратката 5-годишна давност процесния имот като добросъвестни владелци. Този имот не е представлявал част от закупения от тях с нот. акт № 71/11.03.2004 г. поземлен имот [№] по КП от 1973 г., а е част от съседния имот [№], които са разделени с улица. Това е установено и от вещото лице със заключението по допуснатата СТЕ, дадено компетентно и безпристрастно и неоспорено от страните, дало основание на съда да приеме, че главният иск е неоснователен.

Прието е, че при действието на чл.200 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл.19. В конкретния казус тези изисквания не са спазени, щом площта на спорния имот е 157 кв. м. Не е можело да бъде придобита по давност тогавашната реална част от ПИ [№] по КП от 1973 г. нито от добросъвестни владелци, нито с обикновената 10-годишна придобивна давност.

Едва след образуването през 2012 г. на спорната площ в самостоятелен ПИ с идентификатор [№]8 той е можело да бъде придобиван по давност. След анализ на свидетелските показания съдът е достигнал до извод, че имотът е придобит по давност от ищците Р. С. Л. и К. Л. Л..

Свидетелите на ищците Д. Х. Д. и П. Н. П. сочат, че процесният имот се владее от Л. откакто са закупили имота си в местността. Според св. Д. мястото през улицата е оградено от три страни, а отпред към улицата е с проволка, която се заключва. Когато Л. са си вкъщи, проволката е свалена, защото ползват това място за паркинг на колите си. По думите на св. Д. в мястото могат да бъдат паркирани около 6-7 коли. От 2004-2005 г. мястото е чакълирано, а от 2008-2010 г. е бетонирано. Свидетелят, който е съсед, не е виждал други лица в имота. К. и Р. засели две млади фиданки. Св. П., който е непосредствен съсед на спорното място, също поддържа, че то е оградено, но с мрежа, а от страната, където се паркира, е с подвижно въже. Отгоре е покрито със зелена материя, която засенчва. Този свидетел излага, че Р. направил ограда, бетонирал и направил паркинг. Отдавна. Не се установява по делото св. П. да е заинтересован от изхода на спора.

Прието е, че показанията на тези двама свидетели не се опровергават от показанията на водените от ответниците свидетели.

Свидетелката Н. поддържа, че е ходила в мястото на приятелката си Л. И. преди 40 години - към 1982 г. - 1983 г. и преди 2009 г. на пикник в мястото, мъжете събирали плодове за ракия. Последното си посещение направила с Л. и видяла нещо, което не била виждала дотогава - голяма хубава къща от дясната страна на пътя, с голям хубав двор и куче, а там, където било мястото на Л., било бетонирано, по-скоро било усвоено за паркинг. Не може да посочи годината, когато е ходила, но явно е било преди 2005-2006 г., когато е строена къщата на Л., и след 2010 г., когато е било бетонирано мястото и ползвано за паркинг. Не установява дали и кога точно е ходила в имота си Л. И., влязла ли е или не в спорния имот, какво е било състоянието на мястото. Последният път съществувалата преди това ябълка я нямало, била изсъхнала. Преди 2009 г. имотът не бил ограден. Не познава съседите. Другият свидетел И. е син на ответницата. Показанията му се ценят от състава с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК с оглед вероятната му заинтересованост от изхода на спора. Сочи, че ходил като малък с баба си, майката на майка си на мястото, където имало плодни дръвчета. Спал под дърветата, ял плодове. Имало круша, ябълка, и череша. Видно, баба му по майчина линия е Н. Н. и е починала на 20.08.2009 г., което означава, че свидетелят споделя за посещения преди тази дата. Показанията му, че се срещал със съседите Л. и те му казали, че искат да купят тяхното място, като им покаже документ за собственост, от една страна противоречи на твърденията на майка му, тя и ответница по делото, че лично е имала среща с тях и уговаряли продажба. Свидетелят заявява, че показал документа за собственост на съседите през 2020 г. - 2021 г., а една година преди това преговарял с тях. Съдът не е ценил показанията на този свидетел, че Л. поискали да купят парцелчето на майка му, защото остават изолирани, неподкрепени от други доказателства по делото, каквото е изискването на чл.172 ГПК.

В обобщение е прието, че процесният имот е владян от ответниците повече от 10 години, считано от 09.03.2012 г., когато е обособен в самостоятелен имот, при липса на пречки да бъде придобиван по давност, съобразно разпоредбата на чл.200 ЗУТ, и до датата на завеждане на исковата претенция - 01.04.2022 г. ищците са го придобили по давност.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата Л. С. И. и Д. С. К..

Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като преди това с влязло в сила определение № 265151/14.07.2021 г. по гр. д. № 535/2020 г. на ВРС е било прекратено производство по предявен от Р. С. Л. против Л. С. И. и Д. С. К. отрицателен установителен иск – че ответниците не са собственици на същия имот. Производството е било прекратено поради това, че ищецът не е собственик на спорния имот [№]. С този акт съдът е отрекъл правото на собственост на ищеца върху имота и това произнасяне се ползвало със сила на пресъдено нещо и препятствало възможността за нов иск между същите страни за същото спорно право.

Решението било и неправилно. Придобивната давност не била доказана. Не било установено кога точно спорният имот е бил ограден и бетониран, но това не могло да стане преди 2019 г. Съдът неправилно преценил показанията на св. Н. по този въпрос. Липсата на ограждение и бетониране можела да се изведе и от общодостъпната информация от АГКК на интернет адрес https:// kais.kadastre.bg/ при идентифициране на процесния имот върху действащата кадастрална карта и при зареждане на слой Ортофото карта за периода 2010-2011 г., както и от 2016 – 2019 г. От теренната снимка се установявало временна настилка на довеждащия път и част от процесния имот, което вероятно било направено с цел маневриране и паркиране. Това се потвърждавало и от свидетелите Д. и П.. Ограждането и бетонирането на процесния имот станало през 2019 г., когато ищците подали молба да се снабдят с констативен нотариален акт. Липсата на осъществено явно владение се потвърждавало от показанията на свидетелите Д. и П., които заявявали, че имотът не бил ограден от всички страни, а само от три; че достъпът до имота не е ограничен и че нямало указателна табела за неговия собственик. Прави се анализ на свидетелските показания, от които жалбоподателите извличат други правни изводи, различни от изводите на съда. Неправилни били и изводите на съда, свързани с чл.200 ЗУТ. Ищците не доказали липсата на законово ограничение за придобиване на имота по давност. От представените извадки от действащи преди КК планове се установявало, че процесният имот е бил част от урегулиран поземлен имот и за придобиването му по давност следвало да се съобрази спазването на чл.200 ЗУТ. Разпоредбата била императивна и за спазването й съдът следял служебно.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.2, предл.2 и предл. 3 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност. Първото основание се свързва с наличието на влязло в сила прекратително определение по спор за собственост между същите страни и за същия имот, а второто – с нарушаване на чл.200 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот. Липсвали мотиви за юридически акт, с който процесният имот се обособява като самостоятелна вещ.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Може ли да бъде придобита по давност реална част от поземлен имот, находящ се в урбанизирана територия, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ, след обособяването й като самостоятелен имот в действащата кадастрална карта при липса на юридически акт, определящ неговите граници;

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, да посочи кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал до този извод;

3. Длъжен ли е съдът при преценка на свидетелските показания за установяване на придобивна давност да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката;

4. Длъжен ли е съдът да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да приеме фактите, особено в случай на наведени във въззивната жалба доводи за наличието на заинтересованост и недостоверност на показанията;

5. При разрешаване на спор за собственост длъжен ли е съдът да вземе липсата на действия по деклариране на имота и заплащане на данъци и да ги съобрази при преценката на твърденията за осъществявани владелчески действия по смисъла на чл.69 ЗС.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 532 от 21.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 907/2023 г., II г. о. и решение № 185 от 1.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 280/2009 г., I г. о., по втория – с решение № 154 от 24.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о. и решение № 146 от 13.11.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на ВКС, І-во г. о.; по третия – с решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС; по четвъртия – с решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, І-во г. о. и решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на ВКС, І-во г. о., и по петия – с решение № 148 от 14.11.2018 г. по гр. д. № 4501/2017 г. на ВКС, І-во г. о.

Ответниците в производството Р. С. Л. и К. Л. Л. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Излагат подробни доводи в подкрепа на становището си. Подробно аргументират и становището си, че чл.200 ЗУТ в случая не се прилага. Позовават се на заключението на вещото лице, че към 1973 г. не е съществувал общ регулационен план; през 2012 г. при нанасяне на спорния имот като самостоятелен в кадастралната карта не е имало действаща регулация, на която той да се подчинява; че през 2012 г., след нанасянето на спорния имот в КК е влязъл в сила само план за улична регулация /ПУР/ на района; че съществуващата улица-тупик, която разделя спорния имот от имота, закупен от жалбоподателя през 2004 г., има временен характер, тъй като не е включена в ПУР от 2012 г. и че след изграждането на уличната мрежа този път няма да съществува.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо и затова касационното обжалване не може да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Няма колебание в практиката на ВКС, че когато един отрицателен установителен иск за собственост не е разгледан по същество и производството по делото е прекратено поради липса на правен интерес по причина, че ищецът не е доказал собствеността си върху процесния имот, то липсва формирана сила на пресъдено нещо, с която да се отрича неговата собственост върху имота и той може да предяви нов иск, с който да заяви своето право на собственост върху същия имот и срещу същия ответник.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, тъй като само от неговия прочит, без да се извършва справка със събраните по делото доказателства, не може да се направи извод за допуснато нарушаване на чл.200 ЗУТ.

Касационното обжалване обаче следва да се допусне по въпрос № 1, който се конкретизира от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС така: Може ли да бъде придобита по давност реална част от поземлен имот в урбанизирана територия, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ и при липса на юридическо основание за обособяването й като самостоятелен имот в действащата кадастрална карта. Въпросът отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е свързан с чл.200 ЗУТ и в мотивите на обжалваното решение се съдържа произнасяне по прилагането на тази императивна материалноправна норма спрямо фактите по настоящото дело. Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ЗУТ, тъй като посочената от жалбоподателите практика на ВКС не дава разрешение на въпроса. Същевременно касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. При отговора на този въпрос и при разглеждане на спора по същество следва да се обсъди и конкретното юридическо основание за изменение на кадастралната карта, свързано с обособяване на процесния имот като самостоятелен.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,