Определение № 84 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3283/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. П. К. и Е. Б. К. срещу въззивно решение № 2512 от 23.04.2020г., постановено по в.гр.д.№ 9814/2019г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение, постановено по реда на чл.196 и сл. ГПК /отм./, въззивният съд е оставил в сила решение № 85410 от 05.04.2019г. по гр.д. № 2257/2019г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторите против П. Н. Д. и В.-М. Д. иск с правна квалификация чл.108 ЗС за ревандикация на недвижим имот – апартамент № 7а, находящ се в [населено място], [улица], вх. В, ет.1, със застроена площ от 49, 16 кв.м. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с договор от 27.10.1999г., обективиран в нот.акт № 99/1999г., ищецът в първоинстанционното производство Б. П. К. е придобил по дарение правото на собственост върху процесния апартамент, който е продал на лицето Р. С. Х.. С нот.акт № 75/24.08.2001г. последният е продал имота обратно на ищеца по време на брака му с втората ищца В.-М. Д.. С договор от 10.10.2002г. /нот.акт № 155/2002г./ ищците са продали имота на лицето И. П. П., който с нот.акт № 9/19.04.2004г. го е прехвърлил на “Евроконсулт 2002” ЕООД. С нот. акт № 167/05.07.2004г. дружеството е дарило апартамента на малолетната В. К. Н., която с нот. акт № 37/05.10.2004г. го е продала на ответниците чрез своята майка и законен представител В. С. Н.. На 22.10.2004г. Б. П. К. и Е. Б. К. са предявили иск за установяване нищожността на сключения с нот.акт № 155/2002г. договор като привиден, прикриващ обезпечение на отпуснат заем; установителни искове за собственост против всеки от последващите приобретатели и ревандикационен иск против последните приобретатели /ответниците по настоящото дело/, по който е образувано гр.д.№ 12149/2004г. по описа на СРС. С влязло в сила решение от 20.06.2006г. СРС е признал за установено, че договорът за покупко-продажба от 10.10.2002г. е нищожен поради симулация, като действителната воля на страните е била учредяване на ипотека върху имота в обезпечение на договор за заем. С решение от 16.11.2009г. по гр.д.№ 3562/2006г. на СГС първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е признато за установено по отношение на И. П. П., “Евроконсул 2002”ЕООД и В. К. Н., че ищците са собственици на процесния апартамент, като е прието, че исковата молба по иска за установяване нищожността е вписана след сключване на сделките между ответниците и последните прибретатели са придобили собствеността на основание чл.17, ал.2 ЗЗД. С решение № 153 от 10.12.2018г. по гр.д.№ 3632/2014г. ВКС е отменил решението на районния съд и в частта по предявения ревандикационен иск на основание чл.303, ал.1, т.4 ГПК като е приел, че това решение и посоченото решение на СГС по противоречив начин разрешават спора дали ищците са носители на правото на собственост върху процесния имот и е върнал делото за ново разглеждане на районния съд. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след като е отменил първоинстанционното решение в частта му по предявения между страните ревандикационен иск, ВКС го е отменил както в осъдителната част за предаване на владението, така и в установителната му част относно правото на собственост на ищците спрямо ответниците, доколкото тези две части формират произнасянето на съда по предмета на иска по чл.108 ЗС, респ. че не е налице влязло в сила решение, установяващо със сила на пресъдено нещо правото на собственост на ищците върху процесния имот. Тъй като исковата молба за разкриване на симулацията е вписана на 17.12.2004г., а разпоредителните сделки с процесния имот са извършени преди това, и по делото не е установено ответниците при закупуването на имота на 05.10.2004г. да са знаели за привидността на договора от 10.10.2002г., т.е. да са били недобросъвестни, въззивният съд е приел, че те са придобили собствеността на имота на основание чл.17, ал.2 ЗЗД и след 05.10.2004г. ищците не се легитимират като негови собственици на договорно основание. Наведеното при повторното разглеждане на делото пред СРС допълнително /ново/ основание за придобиване собствеността върху процесния имот – кратка придобивна давност в периода от 09.04.2012г. до 18.12.2018г., е прието за недопустимо при новото разглеждане на делото след отмяната на влязлото в сила решение, но че разглеждането му от първоинстанционния съд не променя крайния изход на делото. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. За процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните; за пълно изясняване на делото и обсъждане на всички доказателства, доводи и възражения на страните; 2. Какво е действието на вписването в имотния регистър на исковата молба със записване и на номера на партидата на недвижимия имот след 29.04.2000г. като предпоставка за запазване правата на ищеца спрямо ответника и спрямо всички последващи приобретатели; 3. Какво е действието на съдебното решение спрямо лицата, придобили права след вписването на тази искова молба по имотната партида след 29.04.2000г.; 4. Добросъвестен ли е приобретателят на недвижим имот, по чиято имотна партида е вписана искова молба преди придобиването на имота от този приобретател и 5. Кой е началният момент по време на действието на чл.74, ал.1, изр.2 ЗКИР в редакцията от ДВ, бр.34 от 25.04.2000г., след който всички последващи приобретатели са недобросъвестни с оглед на вписването на исковата молба и по имотната партида след ДВ, бр.34 от 25.04.2000г. Поддържа се, че всички въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а последните четири въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а също така, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата П. Н. Д. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а ответникът В.-М. Д. не взема становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационнен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително с посочената от касатора – ППВС № 1/1953г. и Р № 57 от 02.03.20111г. по гр.д.№ 1416/2010г., ІІІ г.о. според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Решаващият извод на съда, че ответниците са придобили добросъвестно имота след вписването на исковата молба за установяване на привидността на договора от 10.10.2002г. и съгласно чл.17, ал.2 ЗЗД техните права се запазват, е направен след обсъждане на всички допустими и относими към предмета на спора доказателства по делото и доводи на страните, а самото несъгласие на касаторите с този извод не означава наличие на противоречие с установената практика. Останалите поставени въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като по тях във въззивното решение липсва произнасяне и същите нямат обуславящо изхода на спора значение. С оглед на това, не следва да се обсъждат и сочените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК във връзка с тези въпроси. Само за пълнота на изложението следва да отбележи, че не е налице никакво противоречие на въззивното решение с ТР № 7/2012г. и ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, на които касаторите се позовават, нито същите са изложили релевантни доводи за наличието на визираните в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси не са налице. В допълнение следва да се отбележи, че всички посочени по-горе въпроси са поставени от касаторите във връзка с тяхното оплакване, че въззивният съд не е обсъдил изложен в представена пред въззивния съд писмена защита довод, че исковата им молба срещу И. П. П. е вписана в имотния регистър на 27.04.2004г., който довод според установената практика е направен несвоевременно и не е следвало да бъде обсъждан, още повече, че такъв факт по делото не е приет за установен. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация П. Н. Д. сумата 1200 лева, представляваща заплатени разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.