Определение № 50456 от 04.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1107/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 1000592/18.02.2021 г. на В. В. Д., чрез адв. С. К., против въззивно решение № 527/17.12.2020 г., постановено по възз.гр.д.№ 330/2020г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 23/24.02.2020 г. по гр.д. № 458/2019 г. на Районен съд – Павликени. С първоинстанционното решение е прието за установено на основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, че жалбоподателката дължи на П. М. Л. сумата 21 760 лв. - главница по договор за заем от 14.09.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 12.02.2019 г. до окончателното й изплащане; както и сумата 3 119.18 лв. - обезщетение за забава за периода от 14.09.2017 г. до 11.02.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 155/2019 г. по описа на Районен съд – Павликени. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) „твърдението на ищеца, че е предал заемната сума на ответницата, достатъчно доказателство ли е, за да се приеме, че ищецът е провел пълно и главно доказване на факта на реално предаване на заемната сума по договор за заем“; 2) „може ли решението на въззивната инстанция да бъде мотивирано изцяло на предположения, че сумата е предадена в заем на ответницата, тъй като математически изчислено 21 760 + 3 240 е равно на 25 000 – твърдяната заета сума“. Ответника по жалбата – П. Л., представляван от адв.Х. А., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 14.09.2015 г. между ищеца П. Л. и ответницата В. Д. е бил сключен договор за заем за сумата 25 000 лв. и е уговорено връщането й в срок до 14.09.2017 г. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът е посочил, че предаването на заетата сума се установява от двустранно подписана разписка, в която страните записали, че на 31.05.2017 г. ответницата предава на ищеца сума в размер на 3 240 лв. и дължи „остатък 21 760 лв.“. За неоснователно е преценено оспорването от страна на ответницата на подписите й в двата документа – договора за заем и разписката, като в тази връзка е кредитирано заключението на съдебно-графическата експертиза, според което подписите са положени от лицето посочено за заемополучател - В. Д.. При тези данни въззивният съд е приел, ищецът е предал в заем на ответницата сумата 25 000 лв., от която заемополучателката е върнала сумата 3 240 лв. и неиздължена е останала сумата 21 760 лв. Доколкото в договора за заем е уговорен падеж на задължението – 14.09.2017 г., то след тази дата ответницата е изпаднала в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва за периода 14.09.2017 г. – 11.02.2019 г., което възлиза на сумата 3 119.18 лв. В заключение е направен извод, че предявените искове са основателни и правилно са уважени от първата инстанция. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о., намира, че предпоставки за селектиране на касационната жалба не са налице. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, освен в изключенията по чл.280, ал.2, пр.1 и пр.2 ГПК. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание касационният контрол да не бъде допуснат. В случая, формулираните в изложението въпроси не отговарят на изискванията на чл.280, ал. 1 ГПК, тъй като са фактически, а не правни въпроси. Същите касаят анализа и оценката на доказателствата по делото и обосноваността на изводите на съда относно това, дали оспорените частни документи могат да бъдат ценени като годни и достатъчни доказателства за фактите, касаещи сключването на договор за заем между страните, предаването на сумата на жалбоподателката и изпълнението на поетото задължение за връщането й на заемодателя - ищец. Развитите в тази връзка доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са изцяло относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и касаят правилността на решението, която обаче се проверява в производството по чл. 290 ГПК, а не във фазата по чл. 288 ГПК. При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на направените разноски, които възлизат на сумата 1 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение