Определение № 1563 от 27.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4807/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Юробанк България“АД [населено място], представлявана от директорите Ш. и Д., чрез процесуалния представител адвокат Е. против въззивно решение № 68 от 17.03.2025г. по в.гр.д. № 600 по описа за 2024г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е обезсилено решение № 112 от 14.06.2024г. по гр.д. № 138/2021г. на Окръжен съд Ловеч в частта, с която е отхвърлен предявения от И. Д. Д. против „Юробанк България“АД иск по чл.440 ГПК за приемане на установено, че А. И. Д. не е собственик на УПИ в [населено място], [улица], с площ от 35 кв.м., ведно с построените еднофамилна и две сгради с предназначение:хангар, депо и гараж и е прекратил производството в тази част, отменено е решението в частта за разноските и е потвърдено в останалите части, с които е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.167, ал.3 ЗЗД и е уважен този по чл.439 ГПК, като е прието че поради погасяване по давност в полза на Банката не съществува право на принудително изпълнение спрямо А. И. Д. за паричните притезания по изпълнителен лист от 27.01.2012г., издаден въз основа на заповед да изпълнение № 5849 от 20.12.2011г. по ч.гр.д.№ № 8048/2011г.на РС Плевен за сумата 51 310.20 евро – главница за периода 22.06.2011г. – 13.12.2011г., за сумата 1 828.42 евро, договорна лихва за периода 22.04.2011г.-13.12.2011г., 233.96евро, дължими такси по договора за кредит за периода 28.12.2009г.-13.12.2011г. и 211.15лв. и законна лихва върху главницата, считано от 14.12.2011г. и са присъдени разноски. Постъпила е и насрещна касационна жалба от И. Д. Д., чрез процесуалния представител адвокат П. против същото въззивно решение в частта, с която е обезсилен и е потвърден първоинстанционния акт. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел следното: Предявеният иск по чл.440 ГПК е процесуално недопустим поради липса на правен интерес от търсената с него защита с оглед заявените в исковата молба твърдения, че имотът, за който ищецът оспорва да принадлежи на длъжника по изпълнението е обременен с вещтна тежест, вписана по надлежния ред. Това е така, защото ипотеката следва имота независимо от последващите разпоредителни сделки с него. Независимо чие притежание е той, ипотекарният кредитор може да насочи изпълнение, което означава, че едно евентуалното позитивно решение по иск по чл.440 ГПК не би могло да осуети принудителното изпълнение върху имота /което е целта на иска/. Освен това е недопустимо съчетаването на исковата защита, предоставена в полза на длъжника по чл.439 ГПК с тази, която е в полза на третите лица по чл.440 ГПК, когато имуществото, към което е насочено изпълнението не принадлежи на длъжника. Предявеният от ищеца иск по чл.439 ГПК е допустим, защото той е ипотекарен длъжник и именно като такъв го третира и Банката във воденото изпълнително производство по изп.д.№ 168/2012г. Длъжник по образуваното от Банката изпълнително производство е А. Д., която е дъщеря на ищеца. Тя, като собственик на процесния имот към 2007г., е учредила на 15.05.2007г. ипотека в полза на Банката срещу получен от нея кредит. С влязло в сила на 19.07.2011г. решение по гр.д.№ 374/2009г.на ОС Ловеч за собственик на имота, по давностно владение, е признат ищеца, който винаги е живял в имота. При тези факти, въззивният съд е преценил за неоснователен предявения иск с правно основание чл.167, ал.3 ЗЗД с два решаващи довода: 1.няма законова норма, обявяваща за нищожна ипотека, учредена от несобственик, а в случая това не е така, защото към датата на учредяване на ипотеката А. Д. се е легитимирала за собственик на имота с надлежен титул. /Макар и да е упражнявал трайно и несмущавана фактическата власт върху имота, към този момент, ищецът не е разполагал с титул за собственост/. 2.Банката не е обвързана от силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д.№ 374/2009г.на ОС Ловеч, защото не е участвала в същото. Владелецът не се е позовал на изтекла придобивна давност преди датата на вписване на ипотеката и е придобил правото на собственост с вещна тежест и учредената в полза на Банката ипотека не е недействителна спрямо него. Въззивният съд е уважил иска по чл.439 ГПК със следните мотиви: Последното изпълнително действие по изп.д.№ 168/2012г.на ДСИ при РС Ловеч е извършено на 19.10.2012г. /налагане на възбрана/. Поради последвал дълъг период на непредприемане на изпълнителни действия, на 19.10.2014г., на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК е настъпила перемция. С постановеното на 3.05.2018г.постановление, ДСИ само е констатирал вече настъпилата перемция. Доколкото прекратяването на изпълнителното дело е настъпило през 2014г., т.е. преди постановяване на ТР № 2/26.06.2015г., приложими са разясненията, даден с т.3 от ТР № 2/4.07.2024г., че срокът на новата давност по чл.117, ал.1 ЗЗД, следва да се брои от момента на прекратяването /19.10.2014г./ Други изпълнителни действия не са предприемани, а настоящият иск е предявен през 2021г. - след изтичане на 5-годишния давностен срок. Срокът не е прекъснат с образуването от Банката на новото изпълнително дело № 1083/2020г.на ЧСИ, защото образуването на дело не е изпълнително действие. В представеното към касационната жалба изложение касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поставяйки множество въпроси. С чита, че са разрешени в противоречие с установената съдебна практика следните от тях: 1. Настъпва ли перемция по изпълнително дело, когато се осъществява един изпълнителен способ и неговото осъществяване не е приключило в двугодишен срок от неговото започване?, 2. Подлежи ли на прекратяване поради перемция изпълнително дело, по което продължава да се осъществява фактическия състав на издирването на длъжника и връчването на покана за доброволно изпълнение?, 3. Настъпва ли перемция по изпълнително дело, когато взискателя внася дължимите такси и разноски за поискания способ за принудително изпълнение и е поискал предприемане на изпълнителни действия, непредприемането на които от съдебния изпълнител е по причина, назависеща от волята на кредитора“, 4. Допустим ли е иск по чл.440 ГПК от трето лице, придобило имот на оригинерно основание с учредена ипотека, с който - срещу предишния собственик и ипотекарен кредитор - да осъществи защита срещу изпълнението, предприето срещу имота? На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът поставя и въпросите: 5. Настъпва ли перемция при действието на ППВС № 3/1980г. в хипотеза, когато са предприети действия от съдебен изпълнител с цел насочване на изпълнение срещу ипотекирано имущество и за обезпечаване на принудителното изпълнение чрез редовно връчване на книжата по изпълнителното дело, включително показана за доброволно изпълнение и заповед за незабавно изпълнение до длъжника и назначаване на особен представител за целта?, 6. Когато с молбата за образуване на изпълнително дело е поискан изпълнителен способ, който не може да бъде осъществен, тъй като длъжникът не може да бъде намерен, за да му се връчат книжата по изпълнителното дело, включително показана за доброволно изпълнение, заповед за незабавно изпълнение и призовка за принудително изпълнение, с което същото се насочва срещу имуществото на длъжника и следва да се назначи особен представител, то касае ли се за нередовност на искането за принудителен способ, съгласно чл.129 ГПК?, 7. В случай, че се касае до нередовност по чл.129 ГПК и тя е отстранена с изпълнение на дадени указания, то при действието на ППВС № 3/1980г., за периода от подаване на молбата за прилагане на изпълнителния способ до изпълнение на указанията на съдебния изпълнител, настъпва ли перемция и тече ли нова давност за вземането?, 8. Тече ли давност за вземане преди връчване на заповедта за незабавно изпълнение на длъжника, издадена по реда на заповедното производство по чл.417 ГПК при образувано дело и при действието на ППВС № 3/1980г.?, 9. При действието на ППВС № 3/1980г. и висящо изпълнително дело по изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, от кой момент започва да тече давността за вземането – от влизане в сила на заповедта за незабавно изпълнение, от връчване на поканата за доброволно изпълнение или от последното изпълнително действие, предприето преди влизане в сила на заповедта за изпълнение?, 10. При действието на ППВС № 3/1980г., тече ли давност за вземането в срока за доброволно изпълнение, в хипотеза в която съдебният изпълнител осъществява действия по връчване на поканата за доброволно изпълнение?, 11. При образувано изпълнително дело при действието на ППВС № 3/1980г., прекратяването на делото с нарочен акт на съдебния изпълнител ли е моментът, от който започва да тече нова давност за вземането?, 12. Лице, което твърди, че е придобило ипотекиран недвижим имот по давност, трябва ли да установи придобиването на собствеността с положителен установителен иск срещу ипотекарния кредитор, за да може да прави правопогасяващи възражения на длъжника по чл.151 ЗЗД?, 13. Третото лице, придобило ипотекиран имот без да е лично задължено към кредитора и без да е страна по договорната ипотека, идентично правно положение ли има с лицето, което е дало обезпечение за чуждо задължение и явява ли се ипотекарен длъжник? Следва ли това лице да се приравнява с ипотекарния длъжник и разполага ли с всички права на ипотекарния длъжник, включително по чл.151 ЗЗД? Отделно касаторът се позовава и на очевидна неправилност, която обосновава с неправилно изчисляване на давностния срок с оглед датата на образуване на новото изпълнително дело /счита, че следва да се добавят 70 дни заради обявеното извънредно положение и така преброени 5-годишната давност би изтекла не както съдът е посочил, а на 4.09.2020г., а преди образуването на новото изпълнително дело от Банката на 13.08.2020г./ Счита за недопустим въззивния акт и досежно иска по чл.439 ГПК, като оспорва извода на съда, че ищецът има качеството на ипотекарен длъжник. Имайки пред вид посочените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че по нито един от поставените от касатора въпроси не може да се допусне касационно обжалване, първо защото част от тях не са от значение за изхода на делото, т.е. не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост и второ, защото всички са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика. Съображенията: Въпроси с № 1, 2 и 3, касаещи настъпилата перемция са разрешени от въззивния съд в съответствие с уеднаквената съдебна практика с т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015г. по т.д.№ 2/2013г.на ОСГТК на ВКС. В мотивите е посочено, че „когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК“, поради настъпила „перемция“. Перемпцията настъпва по силата на закона, затова е „ без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това“. В диспозитива на т.10 е посочено, че „нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие“. В този смисъл, във връзка с първия поставен въпрос следва да се посочи, че е релевантен не срокът на осъществяване на изпълнителния способ, а датата, на която е поискано или предприето изпълнителното действие. Подлежи на прекратяване поради перемция изпълнително дело, по което са изминали две години след от датата на която кредиторът е поискал предприемане на изпълнително действие и такова не е извършено и не са предприемани други действия, които могат да се определят като изпълнителни. В същата т.10 от ТР по т.д.№ 2/2013г.е обяснено, че „не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.“ Следователно, във връзка с поставените от касатора въпроси с № 5 и 6, следва да се посочи, че е ирелевантно за давността обстоятелството, че съдебният изпълнител през посочения двугодишен период от поискване на последното валидно изпълнително действие е правил опити за осъществявал процедури по редовно връчване на книжата по изпълнителното дело, включително показана за доброволно изпълнение и заповед за незабавно изпълнение до длъжника и по назначаване на особен представител и че обстоятелствата, свързани с тези процедури не могат да се определят като нередовност на искането за принудителен способ, по смисъла на чл.129 ГПК. Във връзка с поставените въпроси с № 7, 8, 9, 10 и 11, касаещи ППВС № 3/1980г., не е налице посоченото от касатора специално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което съгласно приетото в т.4 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС изисква комулативно са налице следните две изисквания: разглеждането на поставения въпрос, от значение за изхода на спора да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия и законите да са непълни, неясни или противоречиви, което налага да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая тези изисквания не са налице с оглед установената съдебна практика - т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015г. по т.д.№ 2/2013г.на ОСГТК на ВКС, в мотивите на която изрично е посочено, че при действието на ППВС № 3/1980г. погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Доколкото - след като с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС изрично прие, че ППВС № 3/1980 г. е обявено за загубило сила, в практиката възникнаха спорове, което наложи с ТР № 3 от 28.03.2023г.по т.д.№ 3/2020г.да се приеме, че „погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС“ Посочените Тълкувателни решения са съобразени от въззивния съд, който – видно от гореизложените му мотиви - е посочил, че в случая давностният срок следва да се брои от настъпилото /на 19.10.2014г./ по силата на закона прекратяване на образуваното изпълнително дело и от значение е обстоятелството, че и след така посочената дата не са предприемани никакви изпълни действия. /Единствено е образувано ново изпълнително дело през 2019г., което както вече беше посочено не съставлява изпълнително действие/. По въпроси с № 4 и № 13: В т.2 от ТР № 4 от 11.03.2019г.по т.д.№ 4/2017г.на ОСГК на ВКС е обяснено кое лице се счита за трето, по смисъла на чл.440 ГПК и то е: „всяко лице, което не е страна в производството по принудително изпълнение, не е неин правоприемник и спрямо което издаденият изпълнителен лист не разпростира своите субективни предели“. Лицето, което е придобило имот на оригинерно основание с учредена ипотека не е трето лице, по смисъла на чл.440 ГПК, защото срещу неговият имот вече е насочено изпълнение. Той е собственик на вещ, която служи за обезпечение на чужд дълг и тъй като издаденият изпълнителен лист има сила и срещу правоприемника на ипотекарния длъжник, той /правоприемникът/, макар да не е страна в производството по изпълнителното основание, разполага с всички защитни средства, които законът предоставя на главния длъжник, т.е. включително и с правата по чл.151 ЗЗД. С оглед предходния даден отговор, поставеният от касатора въпрос с № 12 не е от значение за изхода на спора и не отговаря на изискванията за надлежно общо основание за допустимост, доколкото възможността да прави правопогасяващите възражения на длъжника по чл.151 ЗЗД за настоящия ищец не произтича от необходимостта от предявяване на положителен установителен иск срещу ипотекарния кредитор, в какъвто смисъл е питането. Въпросът, свързан с евантуалната недопустимост на предявения иск по чл.439 ГПК също е ирелевантен, защото същият вече е бил разрешен от ВКС с постановяване на определение №50003 от 1.02.2023г. по ч.гр.д.№ 423/2022г.на ІІІ г.о. и пререшаването му е недопустимо. Не е налице и последното посочено от касатора основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. За да е очевидно неправилен въззивния акт, същият следва да страда от особено тежък порок /да е постановен contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика/, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата за касационния контрол проверка за обоснованост и съответствие със закона на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия, а в случая нищо подобно не се установява. /Прибавянето на 70 дни не би променило изхода от спора, с оглед обстоятелството, че датата на образуване на новото изпълнително дело е без значение за давността, след като образуването му не съставлява изпълнително действие/. С оглед изхода от спора, на основание чл.287, ал.4 ГПК, не следва да се обсъжда подадената насрещна касационна жалба от И. Д. Д.. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд