Определение № 2444 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3806/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 9266 от 12.04.2023 г., подадена от А. Е. А., приподписана от пълномощника му адв. К. Д. от АК - В. против решение № 223 от 24.02.2023 г. по в.гр.д № 2553/2022 г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която е отменено решение 262883/29.11.2021 г., поправено с решение № 260392 по гр. дело № 14313/2020г. по описа на Районен съд – Варна за отхвърляне на иска на Н. Е. У. за разликата над 7509,28 лева до 11213 лева и вместо него е постановено осъждане на касатора да заплати на Н. Е. У. разликата над 7509,28 лева до 11 213 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на Ателие № 1 и Ателие № 2, находящи се в [населено място], р-н А., [улица] в партерния етаж на жилищна сграда, построена в УПИ *, кв. *, ***м.р по плана на [населено място] за периода 20.07.2017 г. до 01.12.2020 г.

В касационната жалба се навеждат доводи за недопустимост на обжалваното решение, както и за съществени нарушения на процесуалните правила и материалния закон. Твърдението за недопустимост на решението е обосновано с произнасяне на въззивния съд по нередовна искова молба, в която не била посочена банкова сметка на ищеца Н. У. съобразно чл.127, ал.4 ГПК. По същество основното оплакване на касатора е за начина на изчисляване размера на дължимото обезщетение за ползване, който според него не бил съобразен с естеството и предназначението на недвижимите имоти. Твърди се, че съдът е следвало да изчисли обезщетението като съобрази статута на процесните помещения, които представляват гараж и изба, а не ателиета.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и, ал. 2 ГПК. Иска се допускане до касация по въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд след като констатира нередовност на исковата молба да обезсили решението на първоинстанционния съд и да върне делото на друг състав с указания за отстраняване на нередовността на исковата молба?

2. Следва ли въззивният съд да кредитира свидетелските показания на свидетелите на ответната страна след като същите противоречат на други свидетелски показания, както и на целия останал доказателствен материал?

3. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?

4. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните, като изложи подробни и убедителни мотиви защо не приема определени доказателства, а други кредитира с доверие?

5. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички искания във въззивната жалба или е достатъчно да постанови акт благоприятен за въззивния жалбоподател и по другите искания не следва да се произнася?

Ответникът по касация оспорва допускането до касационно обжалване като счита, че формулираните в изложението въпроси не обосновават съответните селективни критерии, а решението на Варненския окръжен съд е правилно, обосновано и мотивирано.

Касационната жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против въззивно решение, което подлежи на обжалване.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Производството по гр. дело № 14313/2020г. по описа на РС- Варна е образувано по предявен от А. А. иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на подобрения в подробно описани в исковата молба два недвижими имота. В срока по чл. 211 ГПК срещу него са предявени обективно кумулативно съединени насрещни осъдителни искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД съответно за предаване на владението върху имотите и за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването им. Ищецът по тях Н. Е. У. твърди, че е собственик на Ателие № 1 и Ателие № 2, находящи се в [населено място], р-н А., [улица] в партерния етаж на жилищна сграда, построена в УПИ *, кв. *, ***м.р по плана на [населено място]. Ответникът А. А. ползвал двата имота без правно основание, поради което Н. У. е претендирал заплащане от него на обезщетение в общ размер от 12 190 лв. за периода 20.07.2017 г. до 10.12.2020 г.

По този иск РС - Варна осъдил А. А. да заплати на Н. У. обезщетение в размер 7509,28 лева. По жалби на двете страни въззивният съд отменил първоинстанционното решение в отхвърлителната част над 7509,28 лева до 11213 лева и осъдил касатора да заплати допълнително разликата до 11213 лева. Като се е позовал на заключението по изготвената СТЕ съдът приел, че доколкото двете ателиета се ползват като жилище, то дължимото обезщетение е съизмеримо с наем за жилище. Намерил за неоснователно възражението, че обезщетението следва да бъде определено като за склад и гараж, тъй като обезщетението следвало да се определи според вида, действителното състояние на имота и начина, по който се ползва. Посочил, че размерът на обедняването на собственика се съизмерява със стойността на гражданските плодове, които той би получил, ако не беше лишен от ползването на имота. Независимо, че помещенията по предназначение са били гараж и склад, след като ответникът ги е ползвал за живеене, а и според описанието на вещото лице отговарят на това предназначение, и реално се ползват като такива, то и обезщетението се дължи като за жилище. По възражението за периода на претенцията е посочил, че доколкото за основателността на иска по чл. 59 ЗЗД не е необходима изрична покана, тъй като когато собствения на ищеца обект се ползва неоснователно от несобственик, се касае за безсрочно задължение /обезщетение при неоснователно обогатяване/, то за настъпването на изискуемостта на това вземане е ирелевантно получаването на писмено поискване. Предвид горното, въззивният съд е намерил, че претенцията за заплащане на обезщетение на основание чл. 59 ЗЗД следва да се уважи за сумата от 11 213 лв. за периода от 01.10.2019 г. до 10.12.2020 г.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускането й до касационен контрол.

Първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос не съответства на данните по делото. Исковата молба на Н. У. не е била нередовна. Съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК исковата молба се връща заради неспазване на изискванията по чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК, а изискването за посочване на банкова сметка е в чл. 127, ал. 4 ГПК. Ето защо неизпълнението на това изискване не съставлява нередовност на исковата молба като процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск.

Вторият и третият въпроси не са обуславящи решението и не отразяват изводите на въззивния съд при определяне размера на обезщетението за лишаване от ползване, както и периода, за който то се дължи.

Последните два въпроса са включен в предмета на делото и са обусловил правните изводи на решаващия състав, който е извършил преценка на събраните по делото доказателства. По въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани доказателства по делото въпроси съдът се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с трайната практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Въззивният съд изрично е обсъдил възражението на касатора, че обезщетението следва да се определи съобразно предназначението на помещенията съгласно техния административен статут и е приел това възражение за неоснователно. Обосновал е извода си, че обезщетението се дължи с оглед действителното ползване на имотите. Следователно по поставените въпроси съдът е действал в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Не е налице допълнителната предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради очевидна неправилност. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

При този изход на спора касаторът дължи заплащане на ответника направените от него разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в доказания размер от 1600 лева.

По изложените мотиви Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение