Определение № 898 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1257/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 985 от 20.11.2024 г. по в. гр. д. № 1176/2024 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 812/25.04.2024 г. по гр. д. № 4144/2023 г. на Бургаския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Д. Х. И. срещу А. А. И. иск за признаване за установено, че ищецът е едноличен собственик на придобития по време на брака с ответницата недвижим имот, находящ се в [населено място], кв. Долно Е., представляващ ПИ с идентификатор [№] с площ от 547 кв. м., заедно с построените в имота сгради – еднофамилна двуетажна жилищна сграда с идентификатор [№] и със застроена площ от 85 кв. м. и едноетажна постройка на допълващо застрояване с площ от 19,80 кв. м. с идентификатор [№].

Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е дал неправилна квалификация на предявения иск като такъв за липса на съвместен принос в придобиването на имот по време на брака между съпрузите – чл.21, ал.4 СК. След оставяне на исковата молба без движение с разпореждане № 2921/29.08.24 г. и след уточняването й с молба от вх. № 16011/13.09.24 г., въззивният съд е приел, че искът е по чл.23, ал.1 СК – за пълна трансформация на лични средства в придобито по време на брака имущество.

Прието е, че страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с развод с решение № 2169/07.10.2022 г. по гр. д. № 3839/22 г. по описа на БРС.

С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 175/10.06.2015 г., през време на брака, същите са придобили спорния поземлен имот и съществуващите в него сгради. Продажната цена, посочена в договора, е 40 000 лева. Като купувач по договора е участвала съпругата А. И..

Ищецът твърди, че за придобиване на процесния имот и за заплащане на продажната цена от 40 000 лева са вложени средства с изцяло личен негов произход. Сума в размер на 42 000 лева е била дарена на ищеца от майка му. Сумата е била преведена по сметката на ответницата на части – 20 124 лева – на 05.06.2015 г., с основание „средства за сключване на сделка“ и 11 480 евро – на 05.06.2015 г. с посочено основание „средства за сключване на сделка“. Ищецът твърди, че договорът за покупко – продажба е сключен от ответницата, т. к. той работи като шофьор международни превози и много често е бил извън територията на България и е бил в невъзможност да се яви лично да подпише нотариалния акт. За установяване на твърденията си ищецът представя писмен договор за дарение, носещ дата 05.06.2015 г., сключен между него и майка му, с която последната му дарява 20124 лева и 11480 евро, преведени по сметка на съпругата му А. И. за закупуване на недвижим имот. Представя и извлечение от банковата сметка на майка си, от която са видни извършените преводи.

Ответницата оспорва твърденията, че за закупуването на имотите са вложени лични (небрачни) средства на ищеца. Заявява, че има принос по смисъла на чл.21 СК и същият се изразява както във влагане на парични средства, така и в упражняване на личен труд, грижи за детето и работа в домакинството, особено предвид това, че ищецът е отсъствал за дълги периоди от време. Оспорва сключването на договор за дарение на парични средства между ищеца и майка му, като твърди, че не е приемала дарение на средствата от името на ищеца и оспорва представения договор като привиден, изготвен за целите на делото, изготвен и подписан след превеждане на паричните средства. Ответницата счита, че извършеното от майката на ищеца плащане създава облигационна връзка между двете, но няма отношение към придобиването на правото на собственост. Заявява, че волята на дарителя била сумата да се предостави на семейството като цяло, а не само на ищеца. Твърди, че посочената в н. а. цена е симулативна, като реалната цена за закупуване на имота е 39 000 евро, като разликата с посочената в н. а. цена е заплатена с лични средства на ответницата и предоставени й от нейните родители и роднини. За установяване на твърденията си представя предварителен договор за закупуване на процесния имот, сключен между нея и продавачката Н. Н. Н. на 25.05.2015 г. и разписка от същата дата, издадена от продавачката за получаване на сумата 3000. 00 лева – капаро, като част от цената на имота. Представя и документ, озаглавен „обратно писмо“, носещ дата 10.06.2015 г., подписан от нея и продавачите, в който е посочено, че действителната цена на имота е 39 000 лева. За установяване на твърденията си представя извлечение от банковата си сметка.

Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели. Свидетелят Г. Д. – един от продавачите, разпознава подписа си под обратното писмо, но заявява, че не помни обстоятелствата по изготвянето и подписването му. Свидетелства, че при сключване на договора за покупко-продажба пред нотариуса е присъствал и ищецът. Свидетелката Н., също продавач, установява обстоятелства във връзка с подписване на документите. Свидетелката Д. установява, че е консултирала майката на ищеца във връзка с желанието й да дари на сина си парични суми за закупуване на къща в[жк], предвид отсъствието на сина й от града. Свидетелката П. установява, че след закупуване на къщата е бил извършен ремонт, като за целта е бил изтеглен кредит от ответницата.

При тези данни въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение като краен резултат следва да бъде потвърдено.

Приел е, че съобразно нормата на чл.21 СК вещните права, придобити през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Разпоредбата на чл.23 СК въвежда изключение от горното правило, като постановява, че лични са вещните права, придобити през време на брака с изцяло лично имущество. Следователно налице е оборима презумпция – всеки от съпрузите може да опровергае съвместния принос в придобиване правото на собственост, като установи влагане на лични средства.

В настоящия случай ищецът предявява установителен иск за собственост, като цели да обори презумпцията за съвместен принос на двамата съпрузи в придобиването на имота поради влагане на средства с изцяло личен за него характер. При придобиване на правото на собственост върху този имот като купувач е участвала само съпругата – ответницата А. И..

Съобразно практиката на ВКС – решение № 129 от 04.05.2011 г. по гр. д. № 89/2010 г., IV г. о. „придобиването на жилище на името на единия съпруг изключва трансформацията на лично имущество за другия. Когато се придобива на името на единия съпруг, може да възникне или съпружеска имуществена общност, или трансформация за придобиващия съпруг. С какво намерение друг е платил цената е без значение за правото на собственост. Ако платилият цената е имал намерението да надари придобиващия съпруг - придобиващият съпруг става собственик по дарение, а ако платилият цената е имал намерение да го кредитира, придобиващият съпруг дължи връщане на заема. Другият съпруг може да участва в собствеността, само ако вещта се придобива в съпружеска имуществена общност“. В същия смисъл са и решение № 347 от 15.10.2012 г. по гр. д. № 1071/2011 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 249 от 27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 355 от 09.01.2012 г. по гр. д. № 430/2011 г. на ВКС, решение № 172 от 07.11.2019 г. по гр. д. № 71/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 45 от 31.03.2021 г. по гр. д. № 4551/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 818 от 26.11.2010 г. по гр. д. № 153/2010 г. на ВКС, I г. о.

Прието е, че в настоящия случай в договора за покупко-продажба е участвала само съпругата А. И., което изключва възможността съпругът Д. И. да претендира, че е придобил имота изцяло поради трансформация на лично имущество. Ето защо същият е придобит от страните в режим на СИО.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Д. И..

Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е постановил решението си в нарушение на съществени съдопроизводствени правила, тъй като не обсъдил доказателствата за трансформация на негово лично имущество в придобиването на процесния апартамент. Решението влизало в противоречие с ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. То било крайно неправилно и очевидно несправедливо. Решенията на ВКС, цитирани от въззивния съд, не били актуални към момента. Излагат се подробни доводи по съществото на правния спор, по начина на разпределяне на доказателствената тежест, по оспорванията и по доказването. Сочи се практика на ВКС: решение № 60104 от 23.12.2021 г. по гр. д. № 1214/2021 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 97 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на ВКС, ІV-то г. о. и решение № 156 от 10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г. на ВКС, І-во г. о., в подкрепа на тезата, че съдът е излязъл извън рамките на правния спор, произнасяйки се по ненаправено възражение. Позовава се на образуваното тълкувателно дело № 2/2022 г. на ОСГК на ВКС по чл.23 СК /към момента на подаване на касационната жалба тълкувателното решение по това дело все още не е било постановено/, както и на решение № 94 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5791/2014 г., IV г. о., и решение № 20 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1409/2020 г., I г. о., в контекста на това, че може да се опровергава съдържанието на нотариален акт, с който е оформена сделка.

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е установяване на трансформация на лично имущество на основание чл.23, ал.1 СК в полза на съпруга-неучастник в сделка в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака чрез договор за покупко-продажба от другия съпруг;

2. Какъв е искът по чл.23 СК, ако е предявен от съпруг, неучаствал като страна по сделка – неоснователен или недопустим, тъй като същият съгласно разпределената доказателствена тежест е установил фактите и обстоятелствата, а именно – че са вложени лични средства, но същите не се обсъждат от съда, приема се от съда, че след като не е участвал в сделката, няма право да иска трансформация на лични средства;

3. Следвало ли е съдът при разпределяне на доказателствената тежест да укаже на ищеца, че същият следва да докаже, че е участвал в нотариалното производство по придобиването на имота;

4. Придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба недвижимо имущество, преценката дали е съпружеска имуществена общност или лична собственост на единия съпруг, зависи ли от характера на средствата, с които е заплатена покупната цена и зависи ли от приноса за придобиването им;

5. Неправилно ли е решението на съд, с което той се е произнесъл по ненаведени от страната по делото факти, твърдения и възражения, или е приел за установени обстоятелства, различни от тези, за които между страните не съществува друг спор;

6. Допустимо ли е съдът да отхвърли иска на едно ненаведено от ответниците възражение и представлява ли това нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес.

По всички въпроси се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по първи, втори и четвърти въпрос – и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Сочи се, че въззивното решение влиза в противоречие с ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 168 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 2411/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. и решение № 94 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 5791/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 20 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1409/2020 г., I г. о.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответницата в производството А. А. И. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Материалнопраните въпроси № 1 и 4 в изложението към касационната жалба са свързани с решаващия извод на въззивния съд, че искът по чл.23, ал.1 СК е неоснователен само защото имотът е закупен на името на ответницата, а не на името на ищеца, който цели установяване на влагането на негови лични средства в придобиването. По тези въпроси не е налице нито основанието по чл.280, ал.1, т.1, нито основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, която е посочена в него. Жалбоподателят се позовава на мотивите към т.4 на Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГТК, както и на едно събирателно изречение от тези мотиви, което гласи: „И пак, независимо от това на чие име е придобита вещта /имотът/, може да се установява трансформация на лично за всеки от съпрузите имущество“. Това изречение обаче не може да се тълкува извън общия контекст. Тълкувателното решение дава отговор на друг правен въпрос, различен от този по настоящото дело. В т.4 на тълкувателното решение е прието, че в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество на основание чл.23, ал.1 и ал.2 СК /чл.21, ал.1 и ал.2 СК /отм./. Настоящият случай е различен – единият съпруг иска да установи пълна или частична трансформация на свои лични средства в имот, придобит по време на брака на името на другия съпруг. Тази хипотеза не е разгледана в тълкувателното решение и затова посоченото изречение от него и като цяло мотивите по т.4 не обуславят противоречие по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Обратно, след тълкувателното решение е формирана практика на ВКС, която е в смисъла, посочен от въззивния съд - решение № 172 от 07.11.2019 г. по гр. д. № 71/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 45 от 31.03.2021 г. по гр. д. № 4551/2019 г. на ВКС, II г. о., а също и решение № 88 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1112/2015 г., II г. о. С тази практика обжалваното решение е съобразено. Тя изключва и възможността да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Неотносима към спора по настоящото дело е и другата практика на ВКС, посочена в касационната жалба:

Тълкувателно решение № 2 от 20.01.2025 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2022 г., ОСГК, не дава отговор на въпроса, който е разрешен в настоящото дело. С това тълкувателно решение е отречена практиката на ВКС, според която недвижим имот, закупен по време на брака при действието на СК от 2009 г. със средства от влог на единия съпруг, става изключителна собственост на този съпруг поради личния характер на влоговете. С тълкувателното решение е прието, че и в тази хипотеза закупеният имот става съпружеска имуществена общност и ако титулярът на влога твърди, че средствата по влога са били негово лично имущество и обуславят трансформация по чл.23 СК, той трябва да го докаже. Спорът по настоящото дело е напълно различен и към него не може да се приложи посоченото тълкувателно решение.

Решение № 168 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 2411/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., също не обуславя противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. То дава отговор на три правни въпроса, които не се поставят по настоящото дело. При разглеждане на съществото на правния спор съдът е признал на съпругата М.А.Р частична трансформация на нейни лични средства само в онези четири имота, които са закупени по време на брака на нейно име. Следователно това решение не представлява израз на противоречива практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос, който е решаващ по настоящото дело.

Решение № 94 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5791/2014 г., IV г. о., дава отговор на въпроса как следва да се преценява значението на документ, изходящ от другата страна и правещ вероятно основателен довода за наличие на привидност на сделка и за възможността симулативността да се установява и с други доказателства, освен с обратно писмо. Този въпрос не е сред обуславящите за изхода на спора по настоящото дело и въззивният съд не се е произнесъл по него в обжалваното решение.

Решение № 20 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1409/2020 г., I г. о., прави разграничение между исковете по чл.21, ал.4 и чл.23 СК.

Жалбоподателят се позовава на приетото в него, че „когато съпругът не е титуляр по възмездната сделка, той не е и страна по нея, а трето лице, което придобива права по силата на закона и може да опровергава съдържанието на нотариален акт, с който сделката е оформена с всички доказателства“. Идеята, която ВКС е вложил в това решение, е че когато се твърди симулация в цената по такава нотариална сделка, за страната по нея „действа забраната на чл. 164, ал.1, т.2 ГПК, защото тя може да се снабди с обратно писмо от другата страна“, но същата забрана не действа за съпруга на купувача, който не е участвал в сделката и той може да доказва симулацията с всички доказателствени средства. Това правно положение отново не е относимо към спора по настоящото дело.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправните въпроси № 2, 3, 5 и 6. Въпрос № 2 поставя питането дали е допустим предявеният иск, а оттам дали са допустими и решенията по него. Посочената обаче практика на ВКС, на която въззивният съд се е позовал, дава отговор на това питане – приема се, че искът е неоснователен /а не недопустим/, както е приел и въззвиният съд. Въпрос № 3 е лишен от практически смисъл, тъй като участниците в едно нотариално производство за прехвърляне на собственост върху недвижим имот са установени от самия нотариален акт, който в тази част има характер на официален удостоверителен документ. Самият ищец твърди, че не е участвал в това производство поради обективни причини, тъй като бил международен шофьор и това наложило като купувач на имота в сделката да участва неговата съпруга. Въпроси № 5 и № 6 са породени от виждането на жалбоподателя, че съдът се е произнесъл по ненаведени факти, твърдения и възражения на страните. Тези въпроси обаче не съответстват на данните по делото, т.е. не отговарят на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. За да отхвърли иска по чл.23, ал.1 СК съдът се е позовал на установения по делото факт, че процесният имот е закупен по време на брака само от съпругата А. И., както и практиката на ВКС по прилагането на чл.23 СК, че в такава хипотеза другият съпруг не може да установява трансформация на свои лични средства в придобиването. Тези изводи не почиват нито на ненаведени от страните факти и твърдения, нито на невъведени възражения. Затова и посочената в касационната жалба практика на ВКС, свързана с тези въпроси / решение № 60104 от 23.12.2021 г. по гр. д. № 1214/2021 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 97 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на ВКС, ІV-то г. о. и решение № 156 от 10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г. на ВКС, І-во г. о./, не е относима към спора по настоящото дело и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като то съответства на практиката на ВКС.

В заключение – не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Следва да се посочи и това, че отхвърлянето на иска по чл.23, ал.1 СК води само до отричане на възможността ищецът да е едноличен собственик на спорния имот на основание трансформация на негови лични средства в придобиването му. С това решение не се отричат правата му върху Ѕ ид. част от имота на основание прекратена съпружеска имуществена общност, тъй като този въпрос не е част от предмета на спора по чл.23 СК.

При този изход на делото на ответницата следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 3000 лв. /1533,88 евро/, съгласно договор за правна защита и съдействие от 24.03.2025 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,