Определение № 3458 от 04.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3129/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Х. Л., против решение № 243 от 27.02.2023 г. по гр. дело № 2498/2022 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260365 от 01.08.2022 г. по гр. дело № 14583/2020 г. на Варненски районен съд за отхвърляне на предявените от него против Д. Л. К. и М. Л. К. искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване на принадлежността му на 1/8 идеална част по отношение на всеки от тях или на общо 1/4 идеална част от право на собственост върху поземлен имот *** по КККР и са присъдени разноските.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като въззивният съд при неуказана доказателствена тежест поради непълнота на доклада на първоинстанционния съд е приел за необорена презумпцията на чл. 70, ал. 2 от ЗС при сделка от 2005 г., осъществена между близки родственици, знанието при които е и недоказуемо, дори и при указана такава, и необосновано е достигнал до извод за отсъствие на предадено му владение върху имота и на дадено от него съгласие за изградената в същия постройка. Иска отмяна на решението. Претендира разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, с очевидната му неправилност на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК и със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поставя следните правни въпроса:

1. Задължен ли е съдът по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК и чл. 146, ал. 2 от ГПК да разпре-дели доказателствената тежест на подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените факти не сочат доказателства при констатирани нарушения във връзка с доклада, извършени от първата инстанция, като разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. и Решение № 50097 от 03.11.2022 г. по гр. дело № 4404/2021 г. на ВКС;

2. Освен непрекъснато и необезпокоявано следва ли упражняваното владение да е явно. В случай че и след прехвърлителна сделка праводателят на приобретателите на правото на собственост остане в имота и извършва действия като негов владелец, счита ли се, че владението на тези приобретатели е явно. Поддържа, че тези материалноправни въпроси са разрешени в противоречие с решение № 50094 от 21.10.2022 г. по гр. дело № 4321/2021 г. на ВКС.

Ответникът по касация – ответниците Д. Л. К. и М. Л. К., са подали в законоустановения срок отговор на касационната жалба, в който се излагат правни съображения за липса на изложените основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и неоснователност на наведените общо касационни основания. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК.

Производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по подадена на 12.11.2020 г. от П. Х. Л. против Д. Л. К. и М. Л. К. искова молба с предявени установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК за принадлежността му на общо 1/4 идеална част от собствеността върху поземлен имот с идентификатор ПИ *** по КККР или на по 1/8 идеална част от правото им на собственост върху имот по легитимиращия ги нотариален акт за дарение на недвижим имот № 43 от 17.08.2005 г.

За обосноваване на така предявената искова претенция излага обстоятелства за: сключен с Л. Д. С. договор за покупко-продажба на недвижим имот по нотариален акт № 28 от 01.09.2000 г., въз основа на който е придобил 125/500 кв.м идеални части или 1/4 идеална част от собствеността върху лозе, представляващо имот планоснимачен № *, цялото с площ от 500 кв.м, находящо се в [населено място], местност „Ш.“, притежаван от праводателя му в съсобственост с неговия брат С. Д. Х. след възстановяване на собствеността им върху имота по чл. 2 от ЗВСВНОИ, за която са се снабдили с нотариален акт № 71 от 18.11.1998 г., и установена от него през м. януари 2020 г. невъзможност да снабди със скица за имота за прехвърлянето му поради невписването му като собственик на имота в кадастралните регистри. Излага за извършена справка в АВп, при която установил, че праводателят му Л. С. се е разпоредил чрез договор за дарение по нотариален акт № 43 от 17.08.2005 г. в полза на своите деца Д. К. и М. К. с 1/2 идеална част от собствеността върху имота, който не е породил вещнотранслативен ефект относно придобитата от него преди 1/4 идеална част от имота и с който на същата дата е извършено дарствено разпореждане и от другия съсобственик в полза на неговите съпруга и дъщеря.

Ответниците Д. К. и М. К. в законоустановения срок по чл. 131 от ГПК са оспорили исковете, възразявайки че от придобиване на 1/2 идеална част от имота въз основа на договора за дарение до връчването им на препис от исковата молба се считали за нейни собственици и са владели имота като такива, и през този период от време, въпреки продължаващите да се водят от техния праводател Л. К. дела за възстановяване на целия имот, ищецът П. Л. не е фигурирал като негов собственик и не е осъществявал действия и/или предявявал претенции за имота, а те са упражнявали необезпокоявано и непрекъснато владение върху процесната идеална част от имота, за което приложима била и презумпцията на чл. 69 от ЗС, чрез извършвани от тях облагородяване, ограждане, поставяне на временна постройка, в която и живеели, и поддържане на имота, което го демонстрирали явно спрямо всяко трето лице, включително и ищеца, и въз основа на осъществявано давностно владение в необходимия 10-годишен срок са придобили процесната част от собствеността върху имота. Навели са и възражение за липса на намерение от страните по договора за продажба за прехвърлянето на собствеността върху имота, а за обезпечаване с него на предоставен от ищеца П. Л. на техния праводател Л. К. заем от 2000 щатски долара и съществували помежду им бизнес отношения, които приключили и имуществените отношения между които били уредени - обстоятелства, които узнали от своя баща след връчването им препис от исковата молба, прието от районния съд с крайния му съдебен акт за нерелевирано в процеса от ответниците поради неизпълнение на указания по чл. 101 от ГПК.

Предявили са в същия срок и насрещни претенции за евентуално присъждане на извършени подобрения в имота, за които с разпореждане от 14.02.2022 г., на основание чл. 211, ал. 2 от ГПК, Варненски РС е постановил отделянето им в друго исково производство.

За разглеждането на делото в открито съдебно заседание първоинстанционния съд с определение от 16.02.2022 г. по чл. 140 от ГПК е изготвил проект за доклад, обявен за окончателен в първото заседание по делото, проведено на 18.04.2022 г., като е указал на ищеца и касатор по настоящото производство П. Л. тежестта му да установи придобиване на процесната идеална част от собствеността върху процесния имот и осъществяването на обстоятелства, спиращи или прекъсващи придобивна давност по наведеното от ответниците правоизключващо възражение, за които обстоятелства и не сочил доказателства.

Исковете за собственост с постановеното от първоинстанционния съд решение са отхвърлени със съображения за установено от ответниците поради необорване на презумпцията по чл. 70, ал. 2 от ЗС добросъвестно владение върху частта от собствеността на имота въз основа на дарствената сделка най-късно към м. февруари 2015 г., трансформирало се във вещно право на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС с изтичане на кратката 5-годишна давност.

Въззивното производство е образувано по жалба на ищеца П. Л., който е посочил бланкетни оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. След указания за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба поради липсата на доказателства за внесена държавна такса за разглеждането й от въззивния съд и препис от нея за връчване на другата страна, дадени с разпореждане от 08.09.2022 г., на основание чл. 262, ал. 1 от ГПК, и в срока за тяхното отстраняване са направени уточнения на оплакванията във въззивната жалба поради неуказването на тежестта на оборване на презумпцията по чл. 70, ал. 2 от ЗС и необоснованост на изводите за неполучено от него владение върху имота и липсата на дадено от него съгласие за изграждане на малка постройка в него от праводателя на ответниците – Л. К., изведени от неправилна преценка на събраните гласни доказателствени средства чрез разпит на св. В. Л. и М. Л., приети от въззивния съд за несвоевременно направени и неналагащи тяхното разглеждане.

С въззивното решение, предмет на касационно обжалване, Варненски ОС е потвърдил решението на първоинстанционния съд. За да постанови решението, въззивният съд след преценка на събраните доказателствени средства е приел, че с нотариален акт № 71 от 18.04.1998 г. Л. Д. К. заедно със С. Д. Х., като наследници на С. М. О. и Ф. Г. О., били признати за собственици при равни дялове на възстановен на основание чл. 2 от ЗВСВНОИ недвижим имот, представляващ част от лозе с пространство от 500 кв.м с пл. № *, находящ се в м. „Ш.“ в землището на [населено място], целият с пространство 2580 кв.м, попадащ в 26-ти подрайон на [населено място]. Съсобственикът Л. К. с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 28 от 01.09.2000 г., при спазване на условията по чл. 33 от ЗС, продал на ищеца П. Л. 125/500 кв.м идеални части от възстановения му имот, за който въз основа заповед № 119 от 15.11.2004 г. на кмета на район Приморски при Община Варна е попълнена кадастралната основа като имот с пл. № * от 26 м.р., но с предписание от 25.03.2005 г. не било допуснато искано от С. Х. и Л. К. изработване на ПУП поради попадането му в трасето и сервитута на бул. Цар Освободител в гр. Варна. За този имот бил сключен и договор за дарение на недвижим имот по нотариален акт № 43 от 17.08.2005 г., с който Л. К. дарил поравно на сина си Д. К. и дъщеря си М. К. изцяло собствената си 1/2 ид. част от имот № *. Договор за дарение по нотариален акт № 44 от 17.08.2005 г. бил сключен и от съсобственика С. Х. за притежаваната от него 1/2 идеална част от имота в полза на надарените Й. Д. и Д. Д. – негови съпруга и дъщеря.

Приел за установени предприети действия по трасиране на имота за нанасянето му кадастралната карта на [населено място], за което бил съставен протокол за извършено трасиране от 14.09.2009 г. по искане на Й. Д., и такива по искане на ответниците М. К. и Д. К. за поставяне в имота на преместваем обект по чл. 56 от ЗУТ – павилион, за който било издадено разрешение от 27.03.2013 г. и изготвени проекти и сключени договори през м. юли – февруари 2015 г. за неговата изработка и поставяне, прокарване на водопроводно отклонение и за осигуряване достъп и пренос на ел. енергия през електроразпределителната мрежа, разходите за които и за комунални услуги в следващите години се заплащали от ответниците по представените фактури и квитанции.

Установил е, че с писмо от 07.01.2020 г. АГКК не е издала исканата от ищеца П. Л. със заявление от 19.12.2019 г. скица на имота, тъй като в кадастралните регистри за негови собственици били вписани само приобретателите на имота по договорите за дарение.

Въззивният съд след преценка на събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателствени средства, включително и при съобразяване на възможна заинтересованост на част от свидетелите според правилата на чл. 172 от ГПК, и констатираните в тях противоречия, липсата на лични възприятия и съвкупна преценка с целия събран доказателствен материал, е приел за установено, че след дарственото разпореждане от 17.08.2005 г. имотът, който бил ограден след възстановяване на собствеността му, се обработвал и стопанисвал от ответниците М. К. и Д. К., като от последния лично и чрез неговия баща Л. К., които го облагородили с различни насаждения – зеленчуци и плодни дръвчета, предприели действия по неговото водоснабдяване и електрифициране и поставяне на временна постройка, в която и живеели след поставянето й. Същите не установявали ищецът П. Л. да е посещавал имота и да е предприемал действия по упражняване на фактическа власт върху имота, включително и след последните им срещи с Л. К. през 2006 г. и 2008 г.

Въззивният съд е обсъдил и приетото в хода на първоинстанционното производство заключение на техническа експертиза, с което вещото лице e извело експертен извод за идентичност на имота, описан в горепосочените нотариалните актове. Изяснило е, че процесният поземлен имот, който се стопанисвал, бил ограден с паянтова ограда, изградена от бетонови колове и оградна мрежа. В североизточната му част имало изградена жилищна сграда, състояща се от два етажа - приземен и подпокривен, а в югоизточната част на имота била поставена преместваема барака - бунгало.

При така възприетите факти, въззивният съд е направил извод, че упражняването на фактическа власт от ответниците М. К. и Д. К. започнало от извършеното в тяхна полза от техния баща дарствено разпореждане през 2005 г. на общо 1/2 идеална част от имота до предявяване на исковата молба през м. ноември 2020 г., като те я упражнявали лично и чрез своя баща Л. К., който продължил да упражнява фактическа власт върху имота, но като негов държател и за своите правоприемници. Осъществяваното от тях владение било непрекъснато и необезпокоявано през посочения период, през който ищецът П. Л. не е предприемал фактически действия по упражняване на фактическа власт върху имота, като част от собственическите му правомощия, и правни такива за заграждане на имота и изграждане на постройка в него. Предприемането на такива не се установявало от събраните доказателствени средства, включително и от свидетелските показания на св. В. Л. и св. М. Л. при съобразяване на тяхната заинтересованост по чл. 172 от ГПК като съпруга и дъщеря на ищеца П. Л., противоречия относно състоянието на имота, включително и за наличие на постройка в него, каквато не била възприемана от св. В. Л., но се установявало наличието на такава в имота, и при това при твърдение за дадено от съпруга й съгласие за нея, прието за недостоверно при другите данни по делото, и за извършваните от ищеца и семейството му посещения в имота, каквито при съвкупната преценка на доказателствата и посочваното от тях състояние и възможност за установяване на местонахождението му, не се доказвало да са се осъществявали от 2006 г., когато се срещнали с Л. К., до предприемането на действия през 2020 г. от ищеца за прехвърлянето на имота на неговата дъщеря - св. М. Л.. Липсата на фактически действия по въвеждане и осъществяване на владение от ищеца върху имота следвало и от липсата на осигурен достъп до имота, който бил заграден и с ограничен достъп от ответниците и членовете на техните семейства. При тези съображения въззивният съд е направил извод, че ответниците М. К. и Д. К. са упражнявали непрекъснато и необезпокоявано фактическа власт върху имота, своейки го от дарението през 2005 г. до завеждането на делото.

Приел е, че въпреки необорването на презумпцията за добросъвестност по чл. 70, ал. 2 от ЗС, поради липсата на доказателства ответниците да са знаели, че към момента на дарственото разпореждане техният праводател Л. К. не е бил собственик в пълен обем на прехвърлената 1/2 идеална част от имота, при позоваване с правоизключващото възражение за изтекла в тяхна полза давност с непрекъснато владение в продължение на 10 години, разгледал именно осъществяването на такова от ответниците, приложима извън случаите на добросъвестно владение. Изложил е, че макар ищецът да се е легитимирал като собственик на 125/500 ид. части от имота по силата на сделка от 2000 г., доколкото безспорно се установило, че ответниците са упражнявали върху имота непрекъснато и необезпокоявано фактическа власт с намерение да го своят от 2005 г. до подаване на исковата молба на 12.11.2020 г., като са противопоставяли това свое владение на всички трети лица, включително и на ищеца П. Л., последните на основание чл. 79, ал. 1 от ЗС са придобили имота на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност и исковете са отхвърлени поради основателността на така заявеното от ответниците възражение за придобивна давност.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават.

Посоченият процесуалноправен въпрос от касатора за задължението на въззивния съд да разпредели доказателствената тежест на подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените факти не сочат доказателства при непълнота на доклада на първоинстанционния съд, обоснован от липсата на даденото му с доклада указание за оборване на презумпцията за добросъвестност, уредена в чл. 70, ал. 2 от ЗС, не изпълва общата предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване. Приетото необорване на презумпцията за добросъвестност по чл. 70, ал. 2 от ЗС от събраните по производството доказателствени средства, макар и изложено в съображенията на въззивния съд, не е обусловило правните му изводи при произнасянето относно съществуването на спорното право поради разглеждането на правоизключващото възражение на ответниците М. К. и Д. К. за осъществявано от тях непрекъснато давностно владение като оригинерен способ за придобиване на спорната идеална част от собствеността върху имота в продължение на 10 години. Този срок на придобиване на правото на собственост по давност не е предпоставен от незнанието на приобретателите, че праводателят им по дарственото разпореждане не е бил собственик в пълен обем на прехвърлените им части от собствеността върху имота, респ. от тяхната добросъвестност.

Този въпрос не предпоставя допускане на решението до касационно обжалване и поради липсата на твърдяното в изложението противоречие с практиката на ВКС, регламентирана като специална предпоставка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Производството пред въззивната инстанция е било образувано по въззивна жалба на ищеца и касатор П. Л. с изложени в нея бланкетни основания за неправилност на обжалваното първоинстанционното решение. По уточненията на основанията за въззивно обжалване на решението, направено извън срока за неговото обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК, но преди срока за отстраняване на нейните нередовности поради липсата на доказателства за внесена държавна такса за нейното разглеждане и за връчване на препис на другата страна, въззивният съд не е длъжен да се произнесе, освен при относимостта им към валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и към неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма, каквито уточнения в случая не са налице. Направените в изложението към въззивната жалба уточнения се отнасят до оборимата презумпция (предположение) за добросъвестност по чл. 70, ал. 2 от ЗС, която е доказателствено правило, и за необоснованост на изводите на съда при обсъждане на събраните по производството доказателствени средства, но не и оплаквания относно валидността и допустимостта в първоинстанционното решение или преценка на правилността му по приложението на императивна материалноправна норма, в които случаи въззивният съд е длъжен да се произнесе. В тази смисъл и приетите разрешения, дадени в т. 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 216 от 19.01.2015 г. на по гр. дело № 2008/2014 г. на ВКС, I г. о., ГК, решение № 25 от 2.04.2021 г. по гр. дело № 1849/2020 г. на ВКС, III г. о., и други, на които въззивното решение съответства, а не противоречи. Посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК решение № 59997 от 03.11.2022 г. по гр. дело № 4404/2021 г. на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е неприложимо по настоящото дело, тъй като то разглежда случай на липса на оплакване във въззивната жалба и отговор поради отсъствие на интерес за страната и пристъпване на въззивния съд към разрешаване на спора въз основа обстоятелства, за които на страните не са дадени указания като подлежащи на доказване, какъвто случай не е налице по делото.

Не се обоснова основание за допускане на решението до касационно обжалване и по материалноправните въпроси за признаците на давностното владение като придобивен способ на правото на собственост, включващи не само същото да е непрекъснато и необезпокоявано, а и явно. В трайно установената практика на ВКС, включително и в посоченото от касатора решение, е прието, че за да се придобие правото на собственост върху имот на основание давностно владение, то трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено. Владението трябва да е постоянно, т.е. да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят имота. Постоянното владение не изисква фактическата власт задължително да се осъществява във всеки един момент от времето, като тя може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, като е достатъчно действията на владелеца да сочат, че той счита имота за свой и фактическата му власт да не бъде прекъсвана от действия на трети лица. Необходимо е владелецът да си служи с недвижимия имот по предназначението му, да го посещава и да извършва действия по стопанисването му. Тези действия трябва да бъдат такива, че да дават възможност на собственика да узнае, че трето лице владее имота му и да предприеме действия по защита на правото си на собственост. Именно осъществяването на такива действия от ответниците М. К. и Д. К. за проявлението на владението и като явно, макар и да не е изрично посочено в решението, са приети от въззивния съд за установени по делото. Те следват от приетите за извършени от ответниците лично, а за ответника Д. К. и чрез Л. К. като държател, действия по облагородяване на имота чрез поставяне на овощни и други култури, неговото ограждане с ограничаване на достъпа за трети лица извън членовете на семейството им, присъединяването му към водопроводната и електрически мрежи и изграждането на сгради, в една от които те и живеели, които несъмнено са могли да бъдат възприети от ищеца (сега касатор) не само като фактически действия по осъществяване на владение върху имота, но и като извършвани от тях, считайки имота си за свой. С така приетото в обжалваното решение при установените релевантни факти не е налице не само формулиране на правни въпроса, обусловили решаващите изводи на въззивния съд по настоящия спор, но и отсъства противоречие с практика на ВКС, включително и посочената в изложението на касатора, като допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Не е налице и твърдяната в изложението очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 от ГПК на обжалваното въззивно решение. Съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното решение е валидно и допустимо. Не се констатира и твърдяната от касатора очевидна неправилност. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението, когато въззивният съд е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Описаните пороци на съдебния акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. Те не могат да се изведат и от наведените в изложението доводи на касатора за необоснованост на фактическите изводи на погрешна преценка на събраните доказателствени средства по делото, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК. Не се констатира и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

При този резултат на ответниците по касация – Д. К. и М. К., следва на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да се присъдят своевременно претендираните от тях разноски по производството пред касационната инстанция общо в размер на 1600 лева, представляващи адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 07 юли 2023 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.