Определение № 1326 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 170/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Е. А. А. - ответник по исковото производство, против определение № 4701 от 18.10.2024 г., постановено по гр. дело № 17/2024 г. по описа на ВКС, II г. о., с което е оставена без разглеждане касационната ѝ жалба срещу решение № 291 от 03.07.2023 г. по гр. дело № 223/2023 г. на Пернишки окръжен съд и образуваното въз основа на нея производство е прекратено.

Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно, като излага оплаквания по правилността на въззивното решение, касационната жалба срещу което е оставена без разглеждане, във връзка с която и с молба от 27.01.2025 г. прави доказателствено искане. Иска отмяна на обжалваното определение и допускане на касационната жалба до разглеждане.

Насрещната страна по касационната частна жалба (ищци в исковото производство) – С. А. С., М. А. А., А. Р. М., С. Р. Т., С. Й. К., Н. Й. С., Л. Д. А., Р. Д. С., С. Д. А., всички чрез процесуалния им представител, са подали отговор на частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който са изложили становище за неоснователност на частната жалба. С. Т. е поискал и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.

Другите страни по производството – Л. П. А. и Р. А. А., са изразили становище за основателност на частната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:

Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу акт, подлежащ на последващ контрол.

Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения:

Първоинстанционното производство по гр. дело № 101/2021 г. на РС – Брезник е започнало по искова молба на ответниците по частната жалба с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС. След допуснато с протоколно определение от 01.07.2022 г. при условията и реда на чл. 214 ГПК изменение на исковите претенции за осъждане на Е. А. (частен жалбоподател), Р. А. и Л. А., като наследници на А. Й. А., да им заплатят припадащите се за тях части от граждански плодове, представляващи получена аренда за ползването на съсобствени имоти по наследяване от К. А. И. за пет стопански години за периода от 2015 г. до 2020 г .по договор за аренда от 02.09.2013 г., чрез тяхното увеличение, същите са в следния размер:

• по 725.18 лева на С. С., М. А., А. М. и С. Т.;

• по 543.87 лева на С. К. и Н. С. и

• по 483.45 лева на Л. А., Р. С. и С. А..

Първоинстанционният съд е уважил частично исковите претенции, като след обжалване постановеното от него решение по исковите претенции е потвърдено от Пернишки ОС.

Обжалваното пред настоящия състав на ВКС определение е постановено в производство по чл. 288 ГПК. За да остави без разглеждане касационната жалба против въззивното решение на Пернишки ОС, предходният състав на ВКС е приел същата, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, за процесуално недопустима, предвид цената на всеки от предявените искове по чл. 30, ал. 3 ЗС, която е под 5000 лева.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева - за граждански дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая предявените при условията на субективно и обективно съединяване искове по чл. 30, ал. 3 ЗС имат облигационен характер, като меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки един иск поотделно, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Същата е под установения имуществен праг, поради което решението на въззивната инстанция е окончателно и правилно касационната жалба против него е оставена без разглеждане, а производството по делото - прекратено.

Изложените в частната жалба доводи за порочност на въззивното решение и доказателственото искане на частния жалбоподател не могат да се обсъждат в настоящия процес относно процеса, чийто предмет е единствено законосъобразността на извода на касационната инстанция, направен в определението по чл. 288 ГПК за недопустимост на касационния контрол. Наличието на касационни основания по чл. 281 ГПК са предмет на разглеждане в производството по чл. 290 ГПК, предхождано от допуснато касационно обжалване на решението.

Ето защо, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.

При този резултат на С. Т. - ответник по частната жалба, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, се дължат разноски. Същият е представил доказателства за уговорено и заплатено от него адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 09.01.2025 г. в размер на 1200 лева, но настоящият състав намира, че наведеното от частния жалбоподател Е. А. възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно. При съобразяване на обжалваемия интерес, липсата на фактическа и правна сложност и обема на осъществената защита, изчерпваща се с представяне на общ писмен отговор от всички ответници по частната жалба, съдържащ лаконично становище за неоснователност на частната жалба, дори и без изваждане от ясните процесуални правила и установена по тях практика, следва извод за несъответствие на размера на адвокатското възнаграждение и действително положените усилия за предоставяната правна защита. Ето защо, предвид задължителното тълкуване на решение на СЕС по дело С-438/2022 г. и по т. 3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, договореният адвокатски хонорар следва да бъде намален на 200 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.