Определение № 2672 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5072/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Д. И. И. и ПРБ против решение № 938/2023 г., постановено по гр.д.№ 2447/2022 г. от 4-ти състав на САС. Не са постъпили писмени отговори на касационните жалби. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение съдът е приел, че искът с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 15 000 лева. Съдът е приел, че ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.213а, ал. 2, т. 4 вр. ал. 1, предл. 3 НК. Досъдебното производство срещу ищеца е образувано с прокурорско постановление от 21.08.2015г., като за законен повод е посочен съобщение до органите на ДП за извършено престъпление, посочено е и, че в преписката се съдържат достатъчно данни, от които да се направи основателно предположение, че е извършено престъпление от общ характер. С постановление от 08.08.2016г. ищецът е привлечен за първи път като обвиняем и му е взета мярка за неотклонение - парична гаранция в размер на 1 000 лв., изменена на 600 лв. с определение по чл. 61, ал. 3 ГПК на съда и отменена в хода на ДП от 02.04.2020г. Постановлението за привличането му като обвиняем му е предявено на 28.09.2016г., когато е проведен и разпит на обвиняем. До този момент спрямо ищеца не са извършвани процесуални действия по ДП. На 22.11.2016г. му е предявено за първи път и разследването. На 27.04.2017г. делото е внесено за първи път в съда и е образувано НОХД № 7283/2017г. по описа на СРС. Съдебното производство е прекратявано неколкократно, в това число и в открито заседание, и е връщано на прокуратурата за отстраняване на процесуални нарушения. С постановление от 09.11.2020г. на СРП наказателното производство е прекратено поради обективна несъставомерност на деянията на обвиняемите – липса на принуда. По жалба от пострадалото лице е образувано ч. д. № 3529/2021г. на СРС, по което с определение от 15.07.2021г. съдът е приел, че прекратяването е незаконосъобразно и го отменил. По частен протест и по жалба на защитника на обвиняемите, подадени срещу първоинстанционното определение, е образувано внчд № 4399/2021г. на СГС, по което с окончателно определение № 1463/23.11.2021г. е отменено определението на СРС и е потвърдено постановлението от 09.11.2020г. на СРП, с което е прекратено наказателното производство по ДП № 3286-ЗМ 273/2015г. по описа на ГД „Национална полиция“. След преценка на събраните по делото доказателства относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че отражението на предприетото срещу ищеца наказателно преследване върху обсъдените сфери от живота му дава основание да се определи обезщетение, в предмета на делото, съставляващи основанието на иска, в размер на 15 000 лв. Съдът е съобразил обстоятелствата, които обуславят поначало по-висок размер на обезщетението с оглед действителния размер на вредите, тежестта на обвинението на ищеца, който е с чисто съдебно минало, продължителността на наказателното производство, както и, че с вмененото му деяние, предмет на незаконното обвинение, той е злепоставен в професионалната си сфера, изпитвал е затруднения да си намери работа, а наказателното преследване е довело и до неблагориятно протичане на негово заболяване. От друга страна, определянето на по-малък размер на обезщетението се обуславя от факта, че на ищеца е определена лека мярка за неотклонение, и основно, че широкото медийно отразяване на фактите по обвинението, причина за значителните репутационни вреди („пълна обществена дискредитация“), както и за прекратяване на трудовите му правоотношения, е предхождащо образуването на наказателното производство и не касае действия на органи по досъдебното производство, като по делото липсват данни за даване гласност на самото наказателно производство от тези органи. Не е доказано и влошаване на здравословното състояние на ищеца поради неблагоприятно протичане на други негови заболявания, извън артериалната хипертония, което да е в причинна връзка с наказателното производство. Съдът е обсъдил заключението на СМЕ, както върху произхода, така и върху протичането на другите заболявания наказателното производство няма отражение. С оглед всичко изложено и с оглед социалноикономическите условия в страната към момента на причиняване на вредите и стандарта на живот в страната, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение възлиза в случая на 15 000 лв., определено по критериите на чл. 52 ЗЗД, което ще компенсира вредите от неоправданата наказателна репресия, нанесени на ищеца, като се изходи от личността му и особеностите на разглеждания случай. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване и към двете касационни жалби се твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, разноски не следва да се присъждат по направеното искане на касатора-ищец, тъй като същия не е осъществил защита по подадената от ПРБ касационна жалба /липсва подаден отговор на касационната жалба/. Водим от горното, състав на ВКС