Определение № 98 от 02.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2109/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Дюлгер“ ООД срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

Ищецът „Хефест“ ООД оспорва жалбата.

По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

I. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части, с които по предявения иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД е осъден да заплати на ищеца сумите 18 614,73 лв. и 279 219,81 лв., представляващи незаплатено възнаграждение по сключен между страните договор за строителство. Потвърдил е и постановеното по реда на чл. 247 ГПК първоинстанционно решение за поправка на очевидна фактическа грешка, обжалвано от ответника.

За да постанови решението си, въззивният съд е отхвърлил като неоснователно оплакването за недопустимост на решението поради произнасяне по по непредявен иск. Приел е, че при изложени в исковата молба твърдения за неплатени непредвидени в първоначалния проект, но допълнително извършени строителни работи, и след процедура по чл. 129 ГПК с допълнителна молба ищецът е отстранил констатираната нередовност, като е описал подробно всяка една допълнително извършена работа, в нейния обем, единични цени и обща стойност, в рамките на които именно твърдения, очертаващи фактическата страна на спора, се е произнесъл и първоинстанционният съд.

По същество, излагайки самостоятелни съображения и препращайки към изложените от първоинстанционния съд мотиви по реда на чл. 272 ГПК, съдът е приел следното. Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 2109/2020 г., стр. 13/13

По отношение на претенцията за сумата 18 614,73 лв., представляваща неплатен остатък от възнаграждението по процесния договор по фактура, съдът е установил, че тази фактура е била приета от ответника без възражения, който освен това в изпратена до ищеца нотариална покана е и признал задължението си като „дължим остатък“. Съобразил е и установените със заключението на приетата счетоводна експертиза, че фактурата изцяло е била отразена в счетоводните книги на ответника, описана във водения от същия дневник на покупките и по нея ответникът е ползвал пълен данъчен кредит. Възражението, че работите, за които се отнася претендираното остатъчно възнаграждение, не били извършени, съдът е отхвърлил като неоснователно.

Относно претенцията за сумата 279 219,81 лв., представляваща възнаграждение за непредвидени в проекта допълнителни строителни работи, въззивният съд е приел, че с процесния договор ответникът е възложил на ищеца изпълнението на строителни работи във връзка със строителството на обект „изграждане на подпорна стена“, възложен за изпълнение с договор за обществена поръчка, сключен между ответника и Община Смолян.

Установил е, че още при провеждането на обществената поръчка за всички участници е било ясно, че предвид сложността на изграждания обект ще се появи необходимост от извършването на непредвидени в проекта СМР – възможност, предвидена и в самия договор за обществена поръчка, с който било уговорено допълнителното заплащане на възнаграждение за такива работи. Уговорка с аналогично съдържание била включена и в процесния договор.

Установил е по-нататък, че непредвидени в проекта допълнителни работи са възникнали и са били междувременно извършвани както в участъците от подпорната стена, изпълнявани от ответника, така и в трите участъка, възложени на ищеца. Относно тези работи бил сключен допълнителен договор между общината и ответника. След осигуряване на финансирането им по договор между общината и ПУДООС изпълнените допълнителни работи били приети на 19.01.2012 г. със съставянето на окончателен протокол и на 04.02.2013 г. общината заплатила на ответника дължимото допълнително възнаграждение.

Възражението на ответника, че в трите участъка на подпорната стена, които са били възложени и изпълнявани от ищеца, допълнителни непредвидени в проекта работи е имало, но те били изпълнени от самия ответник, съдът е намерил за неоснователно по съображения, че събраните в производството писмени и гласни доказателства и експертни заключения се установява, че спорните строителни работи са били изпълнени именно от ищеца.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

II. 1. Изложени са на първо място оплаквания, че въззивният съд не се е произнесъл по искане за отмяна на първоинстанционно определение, с което е допуснато обезпечение на иска, като се поддържа, че това определение е недопустимо като постановено след постановяването на решението по съществото на спора.

Изложеното е изцяло неотносимо към настоящото производство, чийто предмет не обхваща постановените по реда на чл. 389 и сл. ГПК и влезли в сила определения на първоинстанционния и въззивния съд.

2. Като основание за нищожност се изтъква нарушение на чл. 9 ЗСВ относно правилата за случайно разпределение на делото. Твърди се, че на случаен принцип е била първо разпределена постъпилата частна жалба срещу първоинстанционно определение за допускане на обезпечение, след което въззивната жалба е била разпределена на същия докладчик.

Изложеното не обосновава вероятна нищожност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК. Съобразно теорията и установената по въпроса за нищожността на съдебното решение последователна практика нищожно е решението, постановено от незаконен състав – с участието на лице, което не притежава качеството „съдия“ или в състав, различен от предписания в процесуалния закон (едноличен вместо колегиален и обратно или състав, различен от този, приключил разглеждането на делото по същество). Допуснатите при разпределянето на делото отклонения от принципа за случайно разпределение, без да е необходимо да се обсъжда дали такива са налице в конкретния случай, не се обхващат от основанието „незаконен състав“ с посоченото съдържание на това понятие (гр. д. № 1556/2010 г., ВКС, II г. о.; гр. д. № 4776/2017 г., ВКС, III г. о.).

3. Също във връзка с проведеното обезпечително производство и твърдяното нарушение по чл. 9 ЗСВ се поддържа и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради непроизнасяне на въззивния съд по направените в тази насока искания на жалбоподателя.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Изложените от жалбоподателя доводи (освен това неотносими в частта относно обезпечителното производство съобразно изложеното по-горе) не се обхващат от посоченото съдържание на основанието „очевидна неправилност“, поради което не могат да обосноват допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

4. Във връзка с твърдяното нарушение по чл. 9 ЗСВ се поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Нищожен или недопустим е съдебен акт, постановен от съдебен състав, който е определен в нарушение на чл. 9 ЗСВ?“ - въведен като основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът не може да бъде приет за отговарящ на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК предвид некоректната си формулировка, доколкото същият предпоставя, че съдебен акт, постановен в нарушение на чл. 9 ЗСВ, задължително е или нищожен, или недопустим, изключвайки възможността същият да е неправилен (поради съществено процесуално нарушение), в какъвто смисъл е налице и практика на ВКС (гр. д. № 1556/2010 г., II г. о., гр. д. № 4776/2017 г., III г. о.). Наличието на установена практика освен това изключва и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

5. Не се установява и вероятна недопустимост на въззивното решение като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

Поддържа се, че произнасянето на въззивния съд (както и на първоинстанционния) по непредявен иск се изразява в това, че искът е уважен за строителни работи по вид, количество, единична и обща цена, които не се съдържат в описанието на претендираните работи, дадено в уточнението на исковата молба по реда на чл. 129 ГПК. Това твърдение е фактически невярно - както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли в границите, очертани от ищеца посредством направеното с уточняващата молба описание на извършените работи. Що се отнася до останалите доводи – че нито една от видовете СМР, посочени в молбата-уточнение, не е идентична по протокол от м. януари 2012 г., както и в количествената сметка, съставена от свидетелите Д. и У. и че тези работи не са били включени в предмета на договора – достатъчно е да се посочи, че същите, като отнасящи се до доказването на изложените от ищеца твърдения, са въпрос по съществото на спора, оттук по правилността на решението, а не въпрос от значение за определянето на предмета на делото, съответно за пределите на дължимото от съдилищата произнасяне.

III. 1. Относно произнасянето на въззивния съд по обжалваното пред него решение за поправка на очевидна фактическа грешка са изложени подробни оплаквания за незаконосъобразност. Като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обаче, извън позоваването на практиката на ВКС, изразена по гр. д. № 1045/2012 г. на III г. о., конкретен въпрос не е формулиран, което, съгласно т. 1 от ТР № № 1/2009 г., е пречка за допускане на касационното обжалване. По-подробно следва да се отбележи, че всички изложени в тази част доводи – за липса на годен диспозитив на решението, неподлежаща на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК, за неизвършена от първоинстанционния съд размяна на книжа в производството по чл. 247 ГПК – по същността си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение в тази част по чл. 281 ГПК, а не основания по чл. 280 ГПК.

2. Като основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в същата част е формулиран въпросът „Когато съдът не се е произнесъл по всички искания на страната, направени във въззивното производство и не е изложил мотиви на отказа си да се произнесе, налице ли е такова особено съществено нарушение на процесуалния закон, който засяга основните принципи на процеса и в този смисъл отговорът на този въпрос е от съществено значение за развитие на правото?“.

Значението на въпроса се обосновава с твърдението, че при потвърждаване на първоинстанционното решение за поправка въззивният съд не се е произнесъл по своевременно направените от жалбоподателя две искания, посочени в раздел I. от изложението, а именно: 1) искане за отмяна на определение за допускане на предварително обезпечение, постановено от първоинстанционния съд и 2) искане за прекратяване на въззивното производство поради липса на случайно разпределение на делото.

Изложените аргументи не обосновават общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 правният въпрос следва да е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. В разглеждания случай по никакъв начин не е аргументирано от страна на жалбоподателя по какъв начин твърдяното непроизнасяне на въззивния съд по тези две искания е обусловило конкретните правни изводи, довели до потвърждаване на първоинстанционното решение по чл. 247 ГПК, съответно защо се поддържа, че евентуално произнасяне по тези искания би довело до различен правен резултат.

Независимо от това не е обоснована и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

3.1. По съществото на спора и във връзка с предявеното от жалбоподателя възражение за нищожност на процесния договор допускане на касационно обжалване се иска по въпросите:

• злоупотребата с право и нищожната кауза (основание) за сключване на договора основания ли са за неговата нищожност и съдът, пред който са направени доводи за недействителност на процесния договор, има ли задължение да се произнесе по неговата валидност;

• необсъждането на доказателства и възражения на страните, които са от значение за изхода на спора е в противоречие с практиката на ВКС, включително и задължителната такава, представлява ли основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК;

• изключването на относими доказателства, което е в противоречие на съдебната практика, представлява ли основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Значението на поставените въпроси в контекста на спора за нищожност на процесния договор (поради това, че същият е бил сключен в изпълнение на предходно споразумение между страните, съгласно което ищецът се е задължил и е оттеглил подадената жалба срещу решението, с което в рамките на проведената процедура за обществена поръчка ответникът е бил класиран на първо място срещу възлагане от страна на ответника на част от строителните работи, възложени на последния с обществената поръчка) се обосновава с доводите, че въззивният съд не е коментирал тази причина (кауза) на процесния договор, изключвайки, без да изложи мотиви, и самото споразумение като писмено доказателство.

В основния и в допълнителния отговор на исковата молба от страна на жалбоподателя възражение за нищожност на процесния договор не е било предявено. Твърдяната „злоупотреба с право“ като възражение за неоснователност на иска е обоснована единствено с твърдения, че ищецът превратно тълкува договора, домогвайки се до неследваща му се материална облага във вреда на ответника, че се позовава на непринадлежащи му писмени доказателства (строителна документация) и че значително по-късно (след приключване на строителството и след получаване от ответника на допълнителното плащане от Община Смолян) е съставил протокола, отразяващ претендираните допълнителни работи, и е заявил за плащане процесното вземане.

В първото заседание ищецът е представил споразумението от 03.09.2008 г., във връзка с което е бил сключен процесният договор. Становище по него съобразно предоставения му допълнителен срок ответникът е взел с писмена молба, с която е оспорил като нищожно както споразумението, така и сключените въз основа на него „следващи договорености“. Възражението за нищожност е обосновал с нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на закона (както и злоупотреба с права според допълнително изложените доводи в писмената защита пред първоинстанционния съд), поради това, че сделката с процесуални права е винаги в противоречие с интересите на обществото.

С оглед на изложеното не се обосновава значението на поставените въпроси за настоящото производство като основна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Изложените от жалбоподателя твърдения (фактически и правни) не могат да бъдат подведени под никое от установените основания да нищожност на сделките. На първо място, не е предвидено основание за нищожност „злоупотреба с право“ (чл. 26 ЗЗД). Забраните за злоупотреба с право по чл. 8, ал. 2 ЗЗД и чл. 289 ТЗ не представляват такива основания за нищожност, доколкото тези разпоредби, предпоставяйки действителна сделка, породила съответните последици (права и задължения), забраняват упражняването на възникналите права по съответния начин (в противоречие с интересите на обществото, респ. само с намерение да се увреди другата страна), а не препятстват изобщо пораждането на последици от сделката (т. е. нищожност). На второ място, не е установено от закона и основание за нищожност „връзка между сделките“, т. е. когато сключването на дадена сделка е обусловено от предходна сделка, т. е. в изпълнение на последната. В тези случаи всяка от сделка е самостоятелна, съответно подлежи на самостоятелна преценка за действителност и недействителността на обуславящата сделка не влече автоматично и недействителност на обусловената сделка (каквато е например хипотезата на нищожен предварителен договор). Същевременно тази връзка на обусловеност не може да бъде квалифицирана и като кауза на обусловената сделка по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, т. е. като типичната непосредствена цел, преследвана със съответния вид сделка, а може най-много да бъде приета за мотив на сделката, а мотивът за сключване на дадена сделка е без правно значение за действителността ѝ. В обобщение, след като изложените в конкретния случай доводи не могат да бъдат квалифицирани по някое от установените от закона основания за нищожност, същите, респ. тяхното обсъждане или необсъждане, не се явяват обуславящи решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което не е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

4.1. Допускане на касационно обжалване се иска и по въпроси във връзка с възражението на ответника, че спорните допълнителни работи са били изпълнени от самия него, а не от ищеца - на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В това отношение, след подробно изложение на оплаквания за неправилност на фактическите изводи на въззивния съд по тази част на спора и на обусловените от тях правни изводи, е формулиран въпросът „Когато съдът е приложил превратно закона, в конкретния случай това е чл. 266 ЗЗД и Наредба № 3/2003 г. и е допуснал възможност да се претендират изначално СМР, след приключване на строителството, без те да са били отчетени и приети в хода на строителството и по установения ред, и без по никакъв друг начин да е доказано тяхното изпълнение налице ли е очевидна неправилност на решението по см. на чл. 280, ал. 2 ГПК?“.

Независимо от изричното формулиране на въпрос, съдържанието на последния квалифицира същия като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Изложените в това отношение доводи обаче не обосновават действително наличие на очевидна неправилност съобразно дефиницията на това основание, дадена по-горе (т. II.3). Фактическите изводи на въззивния съд относно спорните обстоятелства, че допълнителни работи са били извършени, и то от ищеца, са обосновани, освен чрез препращането към подробните мотиви на първоинстанционния съд по чл. 272 ГПК, и със самостоятелен анализ на събрания доказателствен материал (както писмени доказателства и свидетелски показания, така и експертни заключения), като са обусловили и съответните правни изводи. Така формираните фактически и правни изводи на въззивния съд не разкриват белези нито на явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния, което изключва наличието на очевидна неправилност.

4.2. Под формата на оплаквания за недопустимост и за очевидна неправилност повторно е поставен въпросът за недопустимо произнасяне на въззивния съд (респ. и на първоинстанционния) по непредявен иск поради несъответствие на произнасянето с вида на и обема на претендираните от ищеца строителни работи. Изложеното не обосновава допускане на касационно обжалване по съображенията, вече изложени в т. I.5.

4.3. Отново като основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК се поддържа наличие на очевидна неправилност и вероятна недопустимост по въпроса “Когато съдът се произнесе, че основанието на претенцията е договорно, а фактическите обстоятелства, на които тя се основава, са извън договора, налице ли е очевидна неправилност и вероятна недопустимост (произнасяне по непредявен иск) на решението по см. на чл. 280, ал. 2 ГПК?“. Отсъствието на такива основания обаче се обосновава със съображенията, изложени по-горе в съответните точки.

4.4. На следващо място е поставен въпросът “Налице ли е очевидна неправилност и въпрос, който касае развитието на правото, когато съдът прилага превратно закона, в случая чл. 25 ЗЗД, като приема, че условието на договора, освен модалитет, може да бъде едновременно и друг договор (договор в договора), който има неформален характер и по който работите, които са СМР, са приети с конклудентни действия?“.

Отсъствието на очевидна неправилност се обосновава със същите съображения, изложени по-горе в съответните части, без да е необходимо тяхното преповтаряне.

Въпросът освен това не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Значението на същия се обосновава с твърдението, че според въззивния съд чл. 20 ЗЗД не бил приложим, тъй като относно действителната воля на страните по чл. 1.2 от договора и текстът бил напълно ясен. Подобни съображения обаче във въззивното решение не са изложени, още по-малко такива по приложението на чл. 25 ЗЗД.

4.5 Поставен е и въпросът „При липса на проведено главно доказване за извършени, отчетени и приети СМР, допустимо ли е присъждане на исковата сума на подизпълнителя на „пропорционален принцип“, като процент от платеното на главния изпълнител, при хипотетичното допускане, че тези работи, вероятно да са били изпълнени от подизпълнителя-ищец.“. Поддържа се, че въпросът има значение както за точното приложение на закона относно процеса на доказване, така и за обосноваността на решението, а и за развитието на правото.

И този въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правните си изводи относно съществуването на задължението на ответника не на какъвто и да било „пропорционален принцип“, нито при извод за недоказаност на процесните работи, а върху приетото за установено от фактическа страна, че във възложените на ищеца участъци от подпорната стена допълнителни работи са били изпълнени от ищеца, при при прието за установено, че в тези участъци ответникът не е работил.

4.6. Не се обосновава и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно посоченото по-горе, съгласно т. 4 от ТР № 1/2009, съдържание на основанието. Предвид пълната липса на аргументация не са налице доводи по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, или да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, нито да липсва практика на касационната инстанция при непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на такава практика.

4.7. Следващият въпрос “Когато решението се основава на измислена фактическа обстановка от първоинстанционния съд, която макар и не преповторена от въззивната инстанция, но приета от нея при условията на чл. 272 ГПК, когато възраженията на страната срещу произволно съчинените факти не са обсъдени и не са изложени мотиви защо тези възражения не се приемат, налице ли са основания за очевидна неправилност на решението по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.“.

Така формулиран, въпросът се квалифицира като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а не по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените в тази насока доводи обаче не обосновават наличие на очевидна неправилност, в посочения по-горе смисъл, тъй като се свеждат до оплаквания за неправилност на фактическите изводи на въззивния съд, вкл. възприетите по реда на чл. 272 ГПК, изведени от доказателствата по делото, а не от мотивите на въззивното решение.

4.8. Същите съображения се отнасят и до следващия въпрос „Налице ли е основание „очевидна неправилност“ на решението, когато съдът излага мотиви на несъществуващи възражения, като използва същите тези мотиви да обоснове теза, изгодна за едната страна и мотивираща осъдителен диспозитив за другата.“. Въпросът в действителност е формулиран като израз на съответните оплаквания за неправилност на фактическите изводи на въззивния съд, които са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство, но не обосновава „очевидна неправилност“ в действителния смисъл на това понятие.

4.9. Поставените заедно три въпроса: „1. Липсата на мотиви за съществен за изхода на спора въпрос, включително и при необсъждане на всички доказателства и възражения на страните по спорния предмет на делото, съставлява ли допуснато грубо нарушение на процесуалните правила, относими към дейността на въззивния съд при постановяване на решението и води ли до очевидна неправилност на решението.“; „2. Допустимо ли е въззивният съд, като инстанция по съществото, да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства?“ и „3. Длъжен ли е съда да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за изхода на спора факти, включително и направените от страните доводи и възражения по тях?“ се обобщават във въпроса относно задължението на въззивния съд за обсъждане на всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните от значение за спора. Не е обосновано обаче значението на този въпрос в конкретния случай като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, тъй като изложението в тази част отново се свежда до оплаквания за неправилност на фактическите изводи на въззивния съд, без да е посочено кои точно доказателства, факти и възражения въззивният съд не е взел предвид, извън изтъкнатата липса на мотиви относно приетото неоспорено заключение на счетоводната експертиза, конкретно относно липсата на отразяване на спорното вземане в счетоводствата и на двете дружества. В последната част обаче липсва изцяло аргументация за обосноваване на наличието на някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В тази връзка следва да бъде отбелязано и обстоятелството, че във въззивната жалба позоваване на липсата на счетоводно отразяване не се съдържа.

4.10. Изложените доводи за „противоречие със заключенията на допуснатите и приети от съда три експертни заключения“ също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, доколкото същите представляват отново аргументация на оплакванията на жалбоподателя относно фактическите изводи на въззивния съд като въпрос по правилността на решението, а не като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

4.11. Следващият въпрос „Когато съдът заменя разпоредбите на издадената в изпълнение на ЗУТ Наредба № 3/2003 г. със собствени съждения относно това какво представлява „остатъка от фактура“ и какви са правата на възложителя при отчитане на СМР от изпълнителя, налице ли е основанието „очевидна неправилност“ или „вероятна необоснованост“ на решението за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 2 ГПК.“, поставен като поредно основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Изложените в тази насока оплаквания за неправилност на мотивите за основателност на иска в частта относно претенцията за сумата 18 614,73 лв. не обосновават очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а що се отнася до т. нар. „вероятна необоснованост“ достатъчно е да се отбележи, че към настоящия момент такова основание за допускане на касационно обжалване в чл. 280 ГПК не е предвидено.

4.12. Изтъкнатото нарушение по чл. 164, ал. 1, т. 3 и т. 5 ГПК във връзка с показанията на част от разпитаните свидетели също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Изложените оплаквания са такива по правилността на решението (чл. 281, т. 3 ГПК), без да е формулиран конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.

4.13. И на последно място е поставен въпросът „Препращането към чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция да изложи свои мотиви по всички възражения на страните и по събраните в хода на процеса доказателства и ако такива мотиви не са изложени противоречи ли това на задължителната практика на ВКС и има ли за последица очевидна неправилност на решението.“.

Относно очевидната неправилност и в тази част изцяло важат изложените по-горе съображения, които не е необходимо да бъдат преповтаряни.

4.14. Като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с позоваването на практика на ВКС значимостта на въпроса се обосновава с липсата на произнасяне по възраженията относно действителността на процесния договор, относно приложението на чл. 20, чл. 25 и чл. 266 ЗЗД и чл. 301 ТЗ, относно възможността за приемане на изработеното с „конклудентни действия“ и приложението на Наредба № 3/2003 г. Така формулиран, въпросът, заедно със съответната аргументация, се препокрива с поставените преди това въпроси, обсъдени по-горе, съответно относно същия изцяло важат изложените по-горе съображения, които не е необходимо да бъдат преповтаряни.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят дължи на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 9600 лв. (заплатено възнаграждение на адвокат съгласно представените фактура и договор за правна помощ).

С тези мотиви съдът