Определение № 97 от 22.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 579/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПРЕМИУМ ЕООД, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 100259/26.10.2020 г. по в. т. д. № 100068/2020 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 213/09.10.2019 г. по т. д. № 10039/2019 г. по описа на Габровския окръжен съд. С първоинстанционното решение, на основание чл.422 ГПК, е прието за установено, че касаторът дължи на ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ АД сумата 45 788.16 лв., представляваща незаплатена ел. енергия по фактура № [ЕГН] от 26.02.2014 г. за обект на потребление с аб. № 1601221, кл. № [ЕГН], находящ се в [населено място], ул. „Панорама“ 15, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.03.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 18 690.32 лв. – лихва за забава за периода 19.03.2014 г. – 26.03.2018 г., за което е издадена заповед № 129/11.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 141/2018 г. по описа на РС – Трявна, като в полза на ищеца са присъдени разноските, сторени в заповедното и исковото производство. В жалбата се съдържат подробни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, въз основа на които се моли за неговата отмяна, ведно с присъждане на сторените по делото разноски за всички инстанции. Основно се оспорват решаващите изводи на съда за прекъсване и спиране течението на погасителната давност относно главното вземане, с оглед предходното исково производство между същите страни, приключило с отхвърляне на отрицателния установителен иск, предявен от ПРЕМИУМ ЕООД срещу ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ АД, че сумата по фактурата, издадена в корекционна процедура, не се дължи. Искането за достъп до касация се основава на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по следните въпроси: 1/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните по делото и по-конкретно тези от въззивната жалба; 2/ С предявяване на отрицателен установителен иск от длъжника /ищец/ срещу кредитора /ответник/ за недължимост на вземане, заведен преди падежа на задължението, давността на вземането прекъсва /спира/ или не тече; 3/ Възраженията по иска, евентуално направени с отговора на исковата молба от кредитора прекъсват ли давността на вземането по смисъла на чл.116 ЗЗД; 4/ При положение, че отрицателен установителен иск от длъжника /ищец/ срещу кредитора /ответник/ е отхвърлен с влязло в законна сила решение, ефектът на спиране на давността по смисъла на чл.115 ал.1 б. Ж ЗЗД за времето, докато трае процесът, проявил ли се е или отпада с обратна сила с оглед разпоредбата на чл.116 б. Б ЗЗД, като по този начин се осуетява и прекъсването на давността; 5/ Може ли длъжникът сам да прекъсне собствената си давност, освен с признание на вземането; 6/ Ако се приеме, че главното вземане за главница е установено в предходен процес със СПН между страните, при предявяване на иск по чл.422 ГПК /който цели да снабди кредитора с изпълнително основание/, съединен с нова претенция за мораторна лихва от падежа на задължението до подаване на заявлението по чл.410 ГПК, която не е била предмет на първоначалното дело, следва ли да се приеме, че с първоначално заведения иск се прекъсва /спира/ давността и за вземането за лихва. Според касатора, първите пет въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а шестият има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Против подадената касационна жалба е постъпил писмен отговор от насрещната страна, чрез процесуален пълномощник, със становище, че отсъстват предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, на които касаторът се позовава. Излагат се доводи и за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски /ю.к. възнаграждение/. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните във връзка с чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК. За да достигне до обжалвания резултат, като е съобразил, че с влязло в сила решение на Варненския окръжен съд по т.д.№ 534/2014 г. е бил отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск на ПРЕМИУМ ЕООД против ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ АД за недължимост на сумата от 45 788.16 лв. по фактурата от 26.02.2014 г., респективно, че ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ АД има вземане в посочения размер и на посоченото основание, съставът на въззивния съд е преминал към разглеждане възражението на ответника за погасяване на вземането по давност. Изложил е съображения, че същото е станало изискуемо от 19.03.2014 г. – крайния срок за плащане по фактурата и от този момент започва да тече давността по реда на чл.111 б. В ЗЗД. На 17.03.2014 г. е бил предявен отрицателният установителен иск от ПРЕМИУМ ЕООД, на 17.04.2015 г. е постановено решението на ОС – Варна за отхвърлянето му, потвърдено с решение на АС – Варна от 21.12.2015 г., недопуснато до касация с определение на ВКС от 18.09.2017 г. От последната дата, на която е влязло в сила решението, до датата на подаване на настоящата искова молба – 30.03.2018 г., погасителната давност не е изтекла. Съдът е приел, че давността е била прекъсната и не е текла в периода от 17.03.2014 г. до 18.09.2017 г. /съгласно чл.115 б. Ж ЗЗД давност не тече, докато трае съдебният процес/, а след това е започнал да тече нов давностен срок, който е петгодишен, съгласно чл.117 ал.2 ЗЗД. При преценката за осъществяване основанията за достъп до касация, настоящият съдебен състав съобрази следното: Голяма част от цитираната от касатора съдебна практика по въпроси от № 2 до № 5 не удовлетворява допълнителното селективно изискване на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Първите две решения на ВКС са относно това, дали привличането на ТЛП в процеса прекъсва давността спрямо него. Отговорът е отрицателен, но е неотносим към спорното правоотношение по делото, в което участват единствено главни страни. Съгласно третото решение /по реда на ГПК-отм./, давността по чл.116 б.Б ЗЗД се прекъсва с предявяване на иск от страна на носителя на материалното право. Въпреки приетото от ВТАС, че с предходното исково производство давността е прекъсната, този извод не е единствено обуславящ за изхода по материалноправния спор и респективно няма значение за крайния му резултат, доколкото съдът се е основал и на разпоредбата на чл.115 б.Ж ЗЗД – че докато трае съдебният процес относно вземането давност не тече. Съдебната практика, на която касаторът се позовава, не третира проблеми относно спирането на давността, поради което въз основа на нея искането по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не може да бъде уважено. Извън изложеното следва да се отбележи, че третият въпрос не е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд, т.к. в обжалваното решение няма формирани подобни изводи. По шестия въпрос /неточно формулиран, касаещ ефекта от спирането на давността по главното вземане върху акцесорната претенция за лихви/ съставът на въззивния съд не се е произнесъл изрично, поради което не е налице основният селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касация. Във връзка с липсата на нарочни мотиви по възражението за погасяване по давност на исковата претенция по чл.86 ЗЗД, с което съдът е бил надлежно сезиран, касаторът е формулирал процесуалноправния въпрос относно задълженията на въззивния съд при постановяване на решението. Настоящият съдебен състав намира, че и по тези въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, предвид несамостоятелния, акцесорен и функционално обусловен характер на вземането за забава спрямо това за главницата. На първо място, доводите на длъжника за погасяване по давност на акцесорното вземане са идентични с тези за погасяване по давност на вземането по главния дълг, обсъдени от съда, а на следващо – с предявяване на отрицателния установителен иск за несъществуване на олихвяемото вземане длъжникът е отрекъл и възможността да се трупат лихви върху него, поради което след отхвърлянето на иска правният режим за двете вземания е еднакъв и излагането на отделни мотиви относно обезщетението за забава в случая би било излишно. Необсъждането на възражения и доводи, които не са от значение за резултата от правния спор, не представлява противоречие с практиката на ВКС относно задълженията на въззивния съд. Предвид изложеното по-горе не са налице основания за допускане на исканото касационно обжалване. С оглед изхода от спора, в полза на ответника по касация следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на 200 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение