Определение № 627 от 08.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2812/2018 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Профилактика, рехабилитация и отдих“ („ПРО“) ЕАД, ЕИК 121577013 със седалище гр. София, чрез прокуриста Х. Р. и приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от юрк. Т. срещу решение № 7 от 12.03.2018 г. по гр. д. № 1/2018 г. на Апелативен съд – Бургас.

Ответникът по жалба „Технострой инженеринг 99“ АД, ЕИК 128056792, със седалище гр. Ямбол, чрез своя пълномощник адв. О. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който излага съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалба е цитираното по-горе въззивно решение в ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 34 от 16.10.2017 г. по гр. д. № 19/2013 г. на Окръжен съд – Ямбол за отхвърляне на предявеният от касатора против „Технострой - инженеринг 99“ АД - гр. Ямбол иск с правно основание по чл. 403, ал. 1 ГПК, за разликата над 19 723. 26 лв. до пълния му предявен размер от 381 119 лв. – обезщетение за причинени вреди от допуснато обезпечение на отхвърлен установителен иск, предявен срещу касатора, чрез спиране на изпълнението по предаване на държането на имот, находящ се в [населено място] и представляващ едноетажна масивна сграда - столова към почивна база „Л.“, състояща се от кафене, магазин, стол - кухня, бар и склад с местонахождение кв. 99 от ЗРП на [населено място] (сега Сграда за обществено хранене-столова „Л.“), с идентификатор № ..., със застроена площ от 1089, 00 кв. м. по кадастрална скица, които вреди се изразяват в лишаване от ползването на имота, за времето от 19.09.2009 г. до 19.09.2012 г., както и в ЧАСТТА, с която се потвърждава посочения първоинстанционен съдебен акт (с характер на определение в тази му част) за прекратяване по производството по предявения от касатора в условията на евентуалност иск по чл. 59 ЗЗД.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че са налице предпоставките от фактическия състав на основанието по чл. 403 ГПК за ангажиране на отговорността за вреди, причинени от допуснато обезпечение, а именно: 1. допуснато обезпечение; 2. искът, по който е допуснато обезпечението да е отхвърлен и 3. от това обезпечение ответникът по иска да е претърпял вреди. Изложени са съображения, че за основателността на иска е без значение принадлежността на правото на собственост на имота, обект на принудително изпълнение за предаване на държането му от длъжника по изпълнението (което е спряно в обезпечение на бъдещ установителен иск, отхвърлен като неоснователен с влязло в сила решение) в патримониума на ищеца, тъй като това право не е елемент от специалния състав на чл. 403, ал. 1 ГПК, а и по спряното изпълнително производство на взискателя „ПРО“ ЕАД е следвало да бъде предоставено държането, т.е. ползата от упражняване на фактическата власт върху имота се е следвала нему. Поради това от неизползването на имота вреди търпи именно ищцовото дружество. При определяне на размера на процесното обезщетение и периода, за който се дължи, инстанцията по същество е съобразила техническото състояние на имота (при установеното, че една част от помещенията в него са годни за използване по предназначение след извършване на текущ ремонт – кафене; обособена част от столовата, ползвана като магазин за хранителни стоки и складово помещение в полуподземния етаж, а за останалите е необходим основен ремонт и са неизползваеми), неговото предназначение („столова с кухня“ с голяма площ, с големи складови площи, построена през 1982 г. към ведомствена почивна база) и местонахождение (в близост до новоизградени хотели със собствени ресторанти). Отчетено е също така и обстоятелството, че процесната сграда има т. н. „сезонен характер“ (представлява „сезонен обект“), тъй като е използваема само в определен период на годината - в месеците от май до септември, през който период ищецът реално е търпял вреди и обезщетението следва да възмезди именно тях. Претенцията за обезвреда за останалите месеци от годината в исковия период е приета за неоснователна, поради недоказаност на претърпени вреди като пряка и непосредствена последица от обезпечението (чл. 51, ал. 1 ЗЗД). Въззивната инстанция е мотивирала извод, че тъй като в случая се касае за специфична безвиновна отговорност, основана на принципа за общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД), то по въпроса за съпричиняване на вредоностния резултат следва да намери приложение правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Установено е, че е налице съпричиняване на увреждането от страна на ищеца за сезон 2012 г., доколкото той, като заинтересована страна, е бездействал и не поискал своевременно отмяна на обезпечението по реда на чл. 402, ал. 1 ГПК след отхвърляне на обезпечения иск с влязло в сила решение на 05.01.2012 г. Прието е, че така допуснатото от ищцовото дружество бездействие е в причинно-следствена връзка с вредите от обезпечението – т. е. със спряното принудително изпълнение за периода м. юни – м. септември 2012 г., като приносът на увредения за това е определен в размер на 50 % и дължимото обезщетение за този период е намалено с този редуциращ коефициент. Коригиран е размерът на присъденото обезщетение за м. юни 2012 г. като е увеличено то със сумата от 361. 25 лв., от 19 362. 01 лв. на 19 723. 26 лв. Втората инстанция е приела за основателно и е зачела направеното от ответника по спора възражение за изтекла погасителна давност на вземането за периодите м. юни – м. септември 2010 г., м. юни-м. септември 2011 г. и м. юни 2012 г. върху увеличения по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК негов размер – т. е. за частта над 26 010 лв. по предявения като частичен иск, до пълния предявен размер от 381 119 лв., заявен чрез изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК в проведеното открито съдебно заседание на 03.07.2017 г. пред първоинстанционния съд (по гр. д. № 19/2013 г. на Окръжен съд - Ямбол). Изложени са аргументи в подкрепа на тезата, че предявяването на частичен иск и последвалото негово увеличение по реда на чл.214, ал. 1 ГПК няма за последица спиране или прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. Прекъсване на давността може да има само по отношение на спорното право, с което съдът е сезиран и за което дължи произнасяне съобразно диспозитивното начало в гражданския процес. В тази връзка съдът е установил, че претенцията по чл. 403, ал. 1 ГПК в частта на увеличения размер на вземането е погасена по давност, поради което я е отхвърлил. По отношение на евентуалния иск по чл. 59 ЗЗД е застъпено становище, че същият е недопустим, с аргумент, че законът предоставя защита по този ред единствено тогава, когато ищецът не разполага с друг иск, с който да се защити, а в случая на негово разположение е искът по чл. 403, ал. 1 ГПК за обезщетение за вреди от допуснато обезпечение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, като отнася в приложение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Твърди се противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС, вкл. задължителна такава – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси:

1. „При проверка на законосъобразността и правилността на първоинстанционното решение, следва ли в съдържанието на мотивите към въззивното решение, въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните по същество на спора?“.

По този въпрос се обосновава отклонение с разрешенията, дадени с ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 1/10.11.1985г., ППВС № 7/27.12.1965г., ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. ОСГК на ВКС, Решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г., II ТО на ВКС, Решение № 62/06.04.2015 г. по гр. д. № 5310/2014 г., III ГО на ВКС, Решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., II ТО на ВКС, Решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г., II ТО на ВКС, Решение № 643/12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г., IV ГО на ВКС, Решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV ГО на ВКС.

2. „С изтичането на срока на отговор на исковата молба, преклудира ли се възможността на ответника да противопоставя възражения за изтекла погасителна давност?“

Страната поддържа противоречие по този въпрос с ТР № 1/19.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 460/30.11.2012 г. по гр.д.№ 1500/2011г., IV ГО на ВКС, Решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г., III ГО на ВКС, Решение № 129/03.04.2012 г. по гр. д. № 1415/2010 г., IV ГО на ВКС, Определение № 1053/10.11.2015 г. по гр. д. № 3749/2015 г., III ГО на ВКС, Определение № 663/04.11.2009 г. по ч. т. д. № 582/2009 г., II ТО на ВКС.

3. „Факти, от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване и за които не е уведомил страните, че ги счита за спорни по делото и които не са включени в предмета на доказване, могат ли да служат за обосноваване на решаващата воля на съда?“.

Сочи се, че даденото от въззивната инстанция разрешение по въпроса противоречи на приетото по него в Решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г., III ГО на ВКС и Решение № 640/25.01.2010 г. по гр. д. № 4541/2008 г., II ГО на ВКС.

4. „Предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК има ли за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането?“

Обосновава се противоречие по този въпрос с разрешението, дадено с Решение № 48/28.05.2015 г. по т. д. № 567/2014 г., II ТО на ВКС, Решение № 63/28.05.2010 г. по т. д. № 637/2009 г., I ТО на ВКС, Решение № 160/17.12.2012 г. по т. д. № 808/2011 г., II ТО на ВКС и Решение № 22/14.07.2010 г. по т. д. № 428/2009 г., I ТО на ВКС.

5. „Следва ли при съпричиняване на вредата, деянието на съпричинителя да е противоправно?“.

Касаторът излага доводи за противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК на ВКС, Определение № 869/20.12.2016 г. по т. д. № 60182/2016 г., III ГО и Определение № 739/20.10.2016 г. по т. д. № 60042/2016 г., IV ГО на ВКС.

6. „Следва ли при съпричиняване на вредата да е налична пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат?“.

Поддържа се, че по въпроса обжалваното въззивно решение противоречи на ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК на ВКС, Решение № 21/03.02.2017 г. по т. д. № 437/2016 г., II ТО на ВКС, Решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г., II ТО на ВКС и Решение № 640/25.01.2010 г. по гр.д. № 4541/2008 г., II ГО на ВКС.

7. „При установяване на средна наемна пазарна цена на имот, по какви критерии следва да се получава оценката и следва ли освен местоположение и вид на оценявания имот, да се взема предвид и годността му за ползване по предназначение?“

Твърди се отклонение по този въпрос с Решение № 296/07.04.2010 г. по гр. д. № 1033/2009 г., III ГО на ВКС, Решение № 69/04.03.2010 г. по гр. д. № 159/2009 г., III ГО на ВКС, Решение № 39/17.06.2013 г. по гр. д. № 1297/2011 г., III ГО на ВКС.

8. „Вредите на неоснователно обеднелия могат ли да се доказват с пазарния наем?“

Според касатора даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос противоречи на Решение № 1362/16.11.1993 г. по гр. д. № 1310/1993 г., IV ГО на ВС, Решение № 1415/23.08.1995 г. по гр. д. № 1519/1995 г., IV ГО на ВС, Решение № 55/03.04.2014 г. по гр. д. № 5712/2013 г., III ГО на ВКС и Решение № 55/28.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. ІІІ ГО на ВКС.

Искането за допускане на касационен контрол се обосновава и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния поставен въпрос:

„Какви са материалноправните различия в отговорността по чл. 403 ГПК в сравнение с отговорността по чл. 45 ЗЗД?“

Страната обосновава визираното основание за селекция на касационната жалба с аргумент, че произнасянето на касационната инстанция по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се излагат доводи, че по поставените множество обуславящи въпроси, въззивното решение противоречи на практиката на ВС и ВКС, че по предявените в производството от касатора множество доводи и възражения, въззивният съд не се е произнесъл, подходил е към тях избирателно, с което го е лишил от правото на защита пред втората съдебна инстанция и така е постановил очевидно неправилен съдебен акт.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Първият поставен въпрос удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба (чл.280, ал. 1 ГПК), но не и допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираната от касатора практика на ВКС, вкл. и задължителната такава се приема, че задължение на въззивната инстанция, като съд по същество на спора, е да се произнесе по неговия предмет, като обсъди всички доводи и възражения на страните и изложи собствени мотиви за това защо приема едни факти за осъществили се, а други не. Обжалваното въззивно решение не се отклонява от тази практика. В него съдът е изложил своите съображения за характера на отговорността по чл. 403 ГПК, като специфична, безвиновна отговорност, близка до деликтната, но не и идентична с нея и е обосновал съответното приложение на института на съпричиняването в процесния случай. Приел е, че са налице материалноправните предпоставки за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, изразяващи се в бездействието на ищеца да иска отмяна на обезпечението по реда на чл. 402 ГПК след отхвърляне на предявеният от ответника иск, по който е било допуснато. Изложени са доводи в подкрепа на приетото, че с предявяването на иска като частичен не се спира и прекъсва течението на погасителната давност за цялото вземане. Обоснован е и извод за недопустимост на евентуално предявеният иск по чл. 59 ЗЗД. В този смисъл въззивното решение съдържа мотиви по въведените от страните доводи и възражения - както на ищеца, така и на ответника. То е в съответствие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, която касаторът сочи и прилага, поради което не се открива приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по така повдигнатия въпрос.

Касационно обжалване не следва да се допусне и по втория от въпросите, свързан с преклузията на възраженията за погасяване на вземането по давност след срока за отговор на исковата молба.

Въпросът, макар и обуславящ решаващата воля на въззивния съд по конкретното дело, не осъществява соченото противоречие с цитираната от касатора практика.

Съгласно постановките на ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС с изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Това се отнася и за възраженията за погасителна давност. Аналогично е и разрешението в Решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г., III ГО на ВКС.

В съответствие с тази практика, въззивният съд е приел заявеното от ответника възражение за своевременно - направено е с отговора на извършеното процесуално действие на ищеца по изменение на иска, с предявяване на пълния размер на вземането.

Липсва поддържаното противоречие между въззивното решение и останалите приложени актове, формиращи практика на ВКС по въпроса.

Следва да се изтъкне, че част от тях - Решение № 460/30.11.2012 г. по гр. д. № 1500/2011 г., IV ГО на ВКС и Решение № 129/03.04.2012 г. по гр. д. № 1415/2010 г., IV ГО на ВКС са произнесени по обуславящи правни въпроси, които обаче са различни от поставения от касатора и в този смисъл са неотносими.

По отношение на останалите актове е необходимо да се посочи, че същите не са сред формиращите практиката на ВКС, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Определение № 1053/10.11.2015 г. по гр. д. № 3749/2015 г., III ГО на ВКС е постановено в производство по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване и не притежава характеристиките на съдебен акт, който разрешава със сила на пресъдено нещо материалноправен спор. На етапа по селектиране на касационната жалба дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща по съществото на конкретния спор, предмет на делото. Становището на отделния тричленен състав в това производство се фокусира само върху проблема за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване и не е в състояние да разреши по окончателен, обвързващ страните по делото начин спора помежду им. Основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е противоречието му с акт на касационната инстанция по същество на спора, в който по поставения от касатора правен въпрос да е дадено различно тълкуване. Ето защо не следва да се допусне касационен контрол на въззивното решение на основание противоречието му с посоченото от касатора определение по чл. 288 ГПК. Не съставлява такава практика и Определение № 663/04.11.2009 г. по ч. т. д. № 582/2009 г., II ТО на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Съгласно постановките на ТР № 2/28.09.2011 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2010 г., ОСГТК, практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не включва определенията на касационната инстанция по чл. 274, ал. 2 ГПК, с оглед специфичния предмет на самото производство. Тези определения, за разлика от определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК не съдържат изричен отговор по поставен правен въпрос и мотиви относно правилността на обжалваното определение, и в този смисъл противоречието на въззивното решение с такова определение не е сред основанията за допускане на касационно обжалване.

Касационен контрол не следва да се допуска и по третия от поставените въпроси.

На първо място, така формулиран въпросът няма относимост към решаващите мотиви на въззивния съд, от които касаторът следва да формулира правните си въпроси, за да въведе общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а произтича от становище на страната по правилността на обжалвания въззивен акт, от което съгласно разрешенията в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК не се извеждат общите основания за допускане на касационно обжалване. Като формулиран по становище на жалбоподателя и въз основа на негови твърдения, цитираният въпрос не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е липса на общо основание за допускане на касационно обжалване, водеща до липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол.

На второ място, в контекста на изложените аргументи в подкрепа наличието на соченото основание за достъп до касация по поставения въпрос – свързани с обсъждане и оценка на събрани по делото доказателства (заключения на вещи лица) - следва да се изтъкне, че въпросът има значение за правилността на съдебния акт – във фазата по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), но е неотносим във фазата по селектирането й (чл. 288 ГПК).

Четвъртият повдигнат въпрос макар и обуславящ изводите на въззивния съд по спорния предмет, не осъществява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като правното разрешение по него е изцяло съобразено с постановките по т. 1 от междувременно приетото ТР №3/22.04.2019г. на ВКС по тълк. д. №3/2016г., ОСГТК. Според там даденото обвързващо тълкуване предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. За разликата над предявената част от вземането давността не спира и не прекъсва. Съдилищата, вкл. въззивният съд, са съобразили своевременно релевираното от ответника по спора възражение за погасителна давност и предвид изтеклият период от време на бездействие да се иска съдебна защита на притезанието над първоначално предявения му размер са зачели последиците на давността и са отхвърлили иска за разликата над първоначално предявения му размер до увеличението му по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК.

Петият въпрос - дали при съпричиняване на вредата деянието на съпричинителя следва да е противоправно, не е обуславящ въпрос за приетото от съда разрешение на спора между страните. Съображенията на въззивната инстанция са, че при определяне на размера на обезщетението следва да се съобрази и поведението на ищеца, ако същото допринася за настъпване на вредите и този принос следва да бъде отчетен. В конкретния случай е прието наличието на каузална връзка между поведението на ищеца „ПРО“ ЕАД, изразяващо се в бездействие да иска отмяна на допуснатото обезпечение (чрез „спиране на изпълнението“ по изпълнителното дело) и настъпилите вреди от него за периода м. юни-септември 2012 г., което е взето предвид при определяне на обезщетението по чл. 403 ГПК. Съдът не е обсъждал и излагал мотиви по въпроса дали за наличието на съпричиняване е от значение противоправността на поведението на съпричинителя. Ето защо, поставеният въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за общо основание за допускане на касационно обжалване. Сама по себе си липсата на повдигнат правен въпрос има за последица недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Шестият от поставените въпроси, макар и обуславящ за изводите на съда относно размера на дължимото обезщетение, не противоречи на практиката на ВКС в цитираните актове относно обективните предпоставки на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и в частност наличието на пряка причинна връзка между поведението на увредения и настъпилото увреждане.

В решенията на ВКС, които касаторът сочи и прилага в обосноваване на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса е прието, че за да е налице съпричиняване следва да се установи пряката причина връзка между поведението на пострадалия и нестъпилите вреди.

Във въззивното решение съдът се е съобразил с тази практика. В мотивите на съда е отразено становището, че за да е налице съпричиняване следва с поведението си пострадалият да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. След анализ на поведението на ищеца е прието, че с бездействието си той е допринесъл за настъпването на претърпените вреди, които нямаше да настъпят за периода след отхвърляне с влязло в сила решение на предявения от ответника обезпечен иск, ако беше поискал своевременно - като заинтересована страна, отмяна на обезпечението. Предвид на изложеното, по въпроса не следва да се допусне касационно обжалване.

Седмият въпрос - относно критериите, по които следва да се определи средната пазарна наемна цена на имота, като база за дължимото обезщетение, и следва ли да бъде взета предвид и годността на имота да се ползва по предназначение, не е релевантен. Преценката кои свойства и състояния на вещта съдът съблюдава при изчисляване на наемната цена, зависи от вида на наетата вещ, предназначението, за което ще се ползва и следва да бъде направена с акта по същество на спора, след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. Доводът на страната в тази насока е от значение за правилността на решението при определяне на дължимия (точен) размер на обезщетението за вреди от допуснато обезпечение и съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но е неотносим в производството по селектиране на жалбата, по чл. 288 ГПК. В последното ВКС се произнася дали поставеният от касатора материалноправен или процесуалноправният въпрос е от значение формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл.281, т. 3 ГПК).

По тези съображения поставеният от касатора седми въпрос не удовлетворява общо основание (чл. 280, ал. 1 ГПК), поради което, само по себе си – вж. разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, има за последица недопускане на касационен контрол без да се разглеждат допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Последният (осми) от поставените въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК няма характеристика на правен въпрос по смисъла на постановките на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Приетата за неоснователна претенция за ищеца за периода извън летните месеци от 01.06.-30.09. за 2010 г. и 2011 г. и до 19.09 2012 г. е аргументирана с недоказаност на вредите през посочения период. Този извод е обоснован с представените по делото писмени доказателства, сочещи сезонния характер на процесния имот, сред които са и сключените между ответното дружество и ЕТ „Бриз-Ц. В.“ договори за наем на имота за 2009 г., 2010 г., 2011 г. и 2012 г., в които е посочен и периодът им на действие (т. н. „летен сезон“).

В случая съдът е приел за недоказан факт от значение за спорното право, съобразно представените по делото доказателства. Изводите на съда, че размерът на обезщетението следва да се изчисли на базата на средномесечния наем за периода, през който е доказано реалното претърпяване на вредите, не обосновава, както твърди касатора, че вредите от неоснователно обогатяване не могат да се доказват с пазарния наем. В мотивите на въззивното решение не се съдържат аргументи в подкрепа на това съждение. Въпросът дали „вредите от неоснователно обеднелия могат ли да се доказват с пазарния наем“ не е бил разглеждан от въззивния съд в обжалваното решение и по него не се съдържа произнасяне и поради обстоятелството, че предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е приет за недопустим. В този смисъл неотносима се явява и приложената практика на ВС и ВКС. В посочените от касатора решения се съдържа произнасяне по въпроси, свързани с предявени искове за неоснователно обогатяване. Доколкото в настоящия случай по иска по чл. 59 ЗЗД липсва произнасяне от втората инстанция, не е налице твърдяното противоречие с приложените решения на касационния съд.

Относно поставеният въпрос за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за материалноправните различия в отговорността по чл. 403 ГПК спрямо тази по чл. 45 ЗЗД, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки, които да обосновават достъп до касация.

Въпросът не е релевантен. Той не е обусловил решаващите изводи на втората инстанция по предмета на делото и не удовлетворява общо основание (чл.280, ал. 1 ГПК) за селекция на касационната жалба. В обжалваното решение съдът единствено е приел, че отговорността по чл. 403 ГПК е специфична, безвиновна, но близка до деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД и доколкото липсва изрична правна регламентация, приложими са съответно разпоредбите на гражданския закон в материята за непозволеното увреждане. Изводът, че при настъпване на вредите следва да се съобрази и поведението на увредения, и това обстоятелство трябва да бъде отчетено при определяне на техния размер, е обосновано с характера на отговорността и близостта й с деликтната отговорност. Мотивиран анализ на отликите в двата фактически състава въззивният съд не е правил, а е изложил съображения само по предпоставките на чл. 403 ГПК. Като ги е намерил да са се осъществили, е уважил исковата претенция в посочения й размер – с приложимост на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в хипотезата на иск за обезщетение на вреди от допуснато обезпечение.

По тези съображения, въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол по деветия от поставените въпроси.

Съдът намира, че не е налице и твърдяната очевидна неправилност на обжалваното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

За да бъде разгледано соченото основание следва да бъде мотивирано, а в случая единствено е възпроизведен състава на нормата. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Развитите в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК доводи, чрез които касаторът иска да получи достъп до касационен контрол на визираното основание, се свеждат до поддържаното противоречие на въззивното решение по поставените множество въпроси с практиката на ВКС; респ. с оплакването, че въззивната инстанция не е разгледала и не е обсъдила въведените от страната множество твърдения и възражения, което е довело до ограничаване на правото й на защита. Горните аргументи не съставляват такива, които изпълняват изискването за мотивиране (в изложения по-горе смисъл) наличието на соченото основание за селектиране на касационната жалба. Затова по него достъп до касация също не може да бъде осъществен.

В обобщение, липсват предпоставки в приложно поле на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.

При този изход на спора, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата разноските за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Съгласно приложените преписи от договор за правна помощ, пълномощно, платежно нареждане и фактура за извършена адвокатска услуга се установява, че е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационна жалба и процесуално представителство по делото пред ВКС. То възлиза на сумата 10 560 лв., с начислен ДДС.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение