Определение № 54 от 27.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3942/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. А. И., чрез адв. Г. против решение № 446/07.04.2023 г. по в.гр.д. № 513/2023 г. на Окръжен съд Варна, с което след отмяна на решение № 3403 от 09.11.2022 г. по гр.д. № 2868/2022 г. на Районен съд Варна, е отхвърлен предявения от касатора против [община] /конституиран в производството като правоприемник на ОУ“Х. Б.“ – [населено място]/ иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ – за признаване за незаконно и отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение, извършено със заповед № РД07-4/08.02.2022 г. на Началника на РУО-Варна. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила / на нормите на чл.155 ГПК, чл.172 ГПК, чл.235, ал.2 и 3 ГПК, чл.236, ал.2 ГК/ и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд неправилно и необосновано е приел, че е налице злоупотреба с права от страна на ищцата при упражняване на правото й на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.327, ал.1, т.1 КТ и съответно изявлението й не е породило действие. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да съобщи на страните предварително служебно известните му факти или страните могат да бъдат „изненадвани“ в съдебното решение за това кои факти са приети за установени от съда; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях; 3/ Кой е релевантния момент за изследване законността на уволнението по чл.330, ал.2, т.1 и т.10 КТ- моментът на издаване на уволнителната заповед или настъпилите факти, след предявяване на иска, които са от значение за спорното право и които съдът е длъжен да вземе предвид на основание чл.235, ал.3 ГПК, с оглед и служебното му задължение да следи за спазването на императивните норми; 4/ Допустимо ли е съдът да приеме наличие на злоупотреба с права по чл.8 КТ от страна на работника или служителя при едностранно прекратяване от него на правоотношение по чл.327 КТ, без страната в чиято тежест е разпределена доказателствената тежест / в случая работодателя/ да е доказала при пълно и главно доказване тази твърдяна злоупотреба с оглед правилото на чл.154, ал.1 ГПК; 5/ Допустимо ли е съдът да приеме, че доказването е успешно проведено, когато правнорелевантният факт се установява по делото пряко само от едно доказателство и са налице доказателства, които го разколебават; 6/При преценка достоверността на свидетелски показания на заинтересовани свидетели, следва ли съдът да обсъди по какви съображения кредитира като достоверни едните и кои доказателства подкрепят казаното, а отхвърля другите и защо и достатъчно ли е свидетелските показания да бъдат само преразказани от свидетеля и достатъчно ли е в решението да бъдат изложени бланкетно само съображения за начина, по който следва да бъде извършена преценката на свидетелските показания и 7/ Допустимо ли е пълно доказване да се проведе само с косвени доказателства и ако да – при какви условия. Поддържа се, че по първия въпрос въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 95/16.06.2016 г. по гр.д. № 5371/2015 г. на IV г.о.; по втория въпрос – в противоречие с решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на I т.о.; по четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 185/16.06.2016 г. по гр.д. № 846/2016 г. на IV г.о., решение № 50076/20.12.2022 г. по гр.д. № 3950/2021 г. на II г.о. и решение № 182/26.01.2021 г. по гр.д. № 573/2020 г. на III г.о.; по петия в въпрос – в противоречие с решение № 91/05.07.2019 г. по гр.д. № 4243/2018 г. на II г.о.; по шестия въпрос - в противоречие с решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г.о., а по седмия въпрос – в противоречие с решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на IV г.о. По отношение на третия въпрос се твърди, че е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че по него няма развита съдебна практика на ВКС. На последно място се поддържа, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, като отново се преповтарят доводите за допуснати процесуални нарушения във връзка с преценката на събраните по делото доказателства и за необоснованост. С касационната жалба е направено искане за спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до постановяване на окончателен съдебен акт от наказателния съд по възобновеното наказателно производство против касатора П. И.. Ответната страна по жалбата – [община], чрез адв. Р. А., е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, както основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като излага подробни съображения по всяко едно от поддържаните от касатора основания. Изложено е и становище за неоснователност на развитите в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. За да отхвърли иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, въззивният съд е приел, че с постановяване на присъдата от 21.04.2021 г. по нохд № 71/2020 г. на Районен съд Девня, потвърдена с решение от 21.01.2022 г. по внохд № 1196/2021 г. на Окръжен съд Варна, с която на ищцата е наложено кумулативно наказание „лишаване от право“ да заема държавна ръководна длъжност в учебно заведение в структурата на Министерство на образованието и науката за срок от три години, на основание чл.311, ал.1, вр. чл.37, ал.1, т.6 вр. чл.49, ал.2 НК, е настъпило основанието на чл.330, ал.2, т.1 КТ, обуславящо задължението на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение без предизвестие, като факта на настъпване на това основание, не е спорно между страните. За спорен между страните е приет въпросът дали подаденото изявление от ищцата до Началника на РУО от 01.03.2022 г. за едностранно прекратяване на правоотношението на основание чл.327, ал.1, т.10 КТ е породило действие преди уволнението от горестоящия орган, с оглед на което последното е лишено от основание. При подробен анализ на събраните по делото доказателствени средства и при безспорно установените във времеви аспект факти по делото, а именно: ползване в периода от 08.02.2022 г. до 03.03.2022 г. от ищцата на отпуск поради временна нетрудоспособност; издаване на 08.02.2022 г. на заповед за уволнение на основание чл.330, ал.2, т.1 КТ, която не й е била връчена преди датата на подаване на заявлението по чл.327, ал.1, т.10 КТ – 01.03.2022 г., нито на работното място, нито на постоянния й адрес, въпреки многобройните опити на служители на РУО, проведени телефонни разговори със съпруга й, сина й и с ищцата, залепване на уведомления от ЧСИ и стикери от куриерска фирма на входната врата, въззивният съд е приел за основателно релевираното в срока за отговор от ответника възражение за злоупотреба и недобросъвестно упражняване от страна на ищцата на потестативното й право по чл.327 КТ с цел да избегне едностранното прекратяване на трудовото си правоотношение от горестоящия орган на работодателя. Приел е, че в подкрепа на този извод е и посоченото от самата ищца основание за прекратяване на трудовия договор, което към момента на заявлението не е било осъществено, доколкото преустановяването на дейността на училището се е случило след близо четири месеца, което обстоятелство макар и да не е годно само по себе си да обоснове, че правоотношението не е прекратено на основание едностранното изявление на работника, то е такова, което следва да бъде ценено съвкупно с останалите факти и обстоятелства, обуславящи извод за злоупотреба с упражненото право от страна на работника. При тези съображения, въззивният съд е приел, че изявлението по чл.327, ал.1, т.10 КТ не е породило действие, тъй като ищцата е упражнила правото си злоупотребявайки с него, с цел да избегне едностранното прекратяване на правоотношението от страна на работодателя, поради което следва извод, че трудовото правоотношение е прекратено едностранно от работодателя на основание чл.330, ал.2, т.1 КТ, чиито фактически състав е осъществен с влязлата в сила на 21.01.2022 г. присъда и императивната норма на чл.215, ал.3 ЗПУО. На следващо място съдът е приел, че последващото възобновяване на наказателното производство с решение от 04.08.2022 г. на Апелативен съд В., не влияе на извода относно осъществяването на последното, тъй като релевантния момент за извършване на проверката за законосъобразност на заповедта е моментът на нейното издаване, защото основанията по чл.330, ал.2, т.1 и т.10 КТ предвиждат не само право, а и задължение за прекратяване на трудовия договор с работника или служителя, т.е. работодателят не разполага с възможност да избира дали да прекрати или не трудовото правоотношение, а е длъжен да го направи. Ето защо, от момента в който съдебният акт по административното или наказателното производство, материализиращ основанието по чл.330, ал.2, т.1 КТ влезе в сила, работодателят трябва да прекрати трудовото правоотношение с посочения в тях работник или служител, без да се съобразява с възможността за евентуално възобновяване на наказателното или административното производство по реда на извънредните способи за това. Самото възобновяване ще доведе до възстановяване висящността на наказателното производство, но няма да се отрази пряко на вече упражненото и породило действие потестативно право на работодателя да прекрати едностранно трудовия договор с работника или служителя, т.е. неговите последици не могат да отпаднат поради възобновяването на производството по реда на извънредните способи. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият въпрос не покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като той е без значение за формираните решаващи изводи на съда при разрешаване на въпроса за конкуренцията между осъществените по отношение на процесното трудово правоотношение прекратителни основания, респективно за решаващия извод на съда, че е налице злоупотреба при упражняване на потестативното право по чл.327 КТ от страна на ищцата. Видно и от мотивите на въззивното решение, фактът на връчване на препис от окончателното решение на Окръжен съд Варна, с което е потвърдена присъдата на Районен съд Девня, на 07.02.2022 г. на процесуалния представител на ищцата в наказателното производство, е възприет единствено като индиция за знание относно причината, поради която началникът на РУО би могъл да издирва ищцата на работното й място на 08.02.2022 г., но този факт само по себе си не е обусловил решаващите изводи на съда за отхвърляне на иска за отмяна на уволнението на основание чл.330, ал. 2, т.1 КТ като незаконно. Процесуалноправният въпрос относно задълженията на въззивния съд по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, повдигнат в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, макар и да покрива общото основание за допускане на касационно обжалване, няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие с посочената казуална практика на ВКС. Въззивният съд е разгледал наведени от страните доводи и възражения във въззивната жалба и отговора на основание чл.269, ал.2 ГПК и подробно се е аргументирал кои от тях намира основателни, съответно – за неоснователни. Съдът е изложил фактическите си и правни изводи след задълбочена и съвкупна преценка на релевантните за спора доказателства и след обсъждане на всички твърдения и възражения на страните. Обосновката на останалите въпроси /от 4-ти до 7-ми/ е свързана с оплаквания на касатора относно възприетата от съда фактическа обстановка и извършената от него преценка на доказателствата и по-конкретно на изслушаните свидетелски показания, която преценка обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е след касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и по-конкретно при „явна необоснованост“ поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в случая не се разкрива. При липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по тези въпроси, не следва да се разглежда и сочения допълнителен селективен критерий. Въпросът кой е релевантния момент към който се преценява законността на уволнението по чл.330, ал.2, т.1 КТ е решаващо произнесен от въззивния съд при съобразяване на трайната практика на ВКС / решение № 332/3.11.2014 г. по гр.д. № 1350/2014 г. на IV г.о. и др./, съгласно която в случаите на прекратяване на трудовоправната връзка без предизвестие по силата на чл.335, ал.2, т.3 КТ прекратяването настъпва към момента на получаването от насрещната страна на писменото изявление за това, поради което преценката за законосъобразността на прекратяването на трудовия договор, се извършва към момента на настъпването му. Именно поради това, последващото възникване или отпадане на предпоставките занапред не може да доведе до извод, че уволнението е незаконно. Наличието на трайна и непротиворечива практика по въпроса изключва сочения допълнителен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост – законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, или спорът да е решен въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушени са основни правила на съдопроизводствения ред или съдебният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Твърдените от касатора съществени нарушения на съдопроизводствените правила при установяване на фактическата обстановка по делото, не представлява хипотеза на видимо и „тежко нарушение“ на процесуалния закон и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Мотивиран от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,