Определение № 863 от 24.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1398/2023 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба, подадена от Ж. М. М. и М. Х. М. срещу определение № 219 от 19.06.2023г. по в.ч.гр.д.№ 338/2023г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърден имащият характер на определение акт № 39 от 06.02.2023г. по т.д.№ 186/2022г. на ОС Стара Загора за връщане като недопустима исковата молба и прекратяване на производството по делото по предявения от Ж. М. и М. М. иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че не дължат на „ПИБ“ЕАД сумата 43 468.12 евро - главница, сумата 7 504.63 евро възнаградителна лихва, сумата 475.53 евро наказателна лихва за забава и др., произтичащи от договор за комбиниран ипотечен кредит № 331-077 от 17.04.2013г., за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 1601/2020г. на РС Стара Загора, въз основа на който е образувано изп.дело № 320/2020г. по описа на ЧСИ Р.М.. Без да се оспорва констатираният от съдилищата обективен факт, че длъжниците, срещу които е издадена заповедна за изпълнение по ч.гр.д.№ 1601/2020г. на РС Стара Загора, не са подали възражение по чл.414,ал.1 ГПК, в частната жалба се поддържа, че предявеният иск е допустим поради наличие на „нововъзникнали обстоятелства и доказателства, както и новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение“, които въззивната инстанция не е обсъдила. Към частната касационна жалба се представят 3 бр. преводни нареждания за кредитен превод от 20.12.2014г. за сумата 1 200лв. и две от 20.07.2016г., съответно за 827лв. и 94лв. и се поддържа твърдение, че кредитът е погасен, а твърденията на банката в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, че не са издължени 59 бр. погасителни вноски за главница и възнаградителна лихва по погасителен план, е невярно. Твърди се, че не е обсъдена и служебна бележка от 12.04.2023г. (издадена след постановяване на обжалваното определение, съгласно която, възнаграждението на М. за периода декември 2014г. - 29.06.2017г. е било превеждано по сметка на ПИБ, по която сметка страната твърди, че се извършва разплащането по кредита). Поддържа се, че това са доказателства, с които ищците „не са могли да се снабдят своевременно“, а служебната бележка е „новооткрит факт и ново доказателство по смисъла на ГПК“. Наведен е довод, че апелативният съд не е коментирал твърдението на ищците, че следва да се замести нищожната клауза на чл.11 от договора относно наказателната лихва с повелителните правила на закона. Цитирано е без да е релевирана неговата относимост към казуса определението по гр.д.№ 218/2019г. на 3 г.о. на ВКС - заповедта за изпълнение не формира сила на пресъдено нещо както решенията и тя се ползва единствено с изпълнителна сила, поради което не може по аналогия да се прилага разпоредбата на чл.117,ал.2 ЗЗД. Без надлежни аргументи е въведено оплакване, че първоинстанционният акт е нищожен и недопустим. Искането е за отмяна на определението поради „откриване на нови обстоятелства или на нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му, или с които жалбоподателите не са могли да се снабдят своевременно. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК при твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и в противоречие с практиката на ВКС, се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респ. ненастъпила предсрочна изискуемост след повече от 5 години?“ 2/ „Приложима ли е 3 годишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит?“ 3/ „Нищожна ли е клауза в договор за банков кредит, с която е предвидено едностранно повишаване от страна на банката на лихвения процент, без да са разписани каквито и да било критерии за това?“ 4/ „Когато е налице забава в плащането и е настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение на срок по-дълъг от 150 календарни дни, считано от датата, на която това задължение е станало изискуемо (съгл. т.10.3 от ОУ на банката), става ли кредитът незабавно изцяло и предсрочно изискуем на 151 календарен ден?“ 5/ При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгл.чл.114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви?“ 6/ „Нищожна ли е неравноправната договорна клауза в договора за кредит и в ОУ относно лихвите, т.е. няма задължителна сила за кредитополучателя, имащ качеството на потребител, поради което не следва да се прилага?“ 7/ „Неспазването на ОУ на банката от даден служител и предприемането на действия след изтичането на всякакви давностни срокове, може ли да има действие спрямо даден кредитополучател?“ 8/ „ Законосъобразно ли е разпореждане на НОИ за парични обезщетения да бъде извършено от банка, без знанието и съгласието на получателя им ?“ В изложението е нововъведено твърдението, че „ПИБ“АД не е предприела своевременно действия по незабавното изцяло и предсрочно обявяване на кредита за изискуем и не е упражнила правомощията си повече от 4 м. и 5 дни след изтичане на петгодишната погасителна давност за вземанията, следователно претендираните вземания са погасени по давност. В подробен писмен отговор „ПИБ“ АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на частното касационно обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция съобразявайки, че твърденията в исковата молба за недължимост на сумите, предмет на издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист, се основават на изтекла погасителна давност, която според ищците е започнала да тече на 16.03.2015г. и е изтекла преди 27.05.2020г. (независимо дали е три или пет годишна), когато е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, е преценила, че този въведен като основание на иска факт - изтичането на погасителен давностен срок, е настъпил преди влизане в сила на заповедта за изпълнение. Акцентирано е, че ищците не навеждат твърдения за други факти и обстоятелства, които да са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение и които да водят до отпадане на изпълняемото право. За безспорно установено е прието от фактическа страна, че срещу ищците е издадена заповед за изпълнение № 694/01.06.202 г., по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 1601/2020г. по описа на РС - Стара Загора, а въз основа на нея е издаден изпълнителен лист от 01.06.2020г.; заповедта за изпълнение е връчена лично на Ж. М. М. и на М. Х. М. чрез Ж. М. на 22.07.2020г. Констатирано е, че самите ищци са посочили в исковата си молба, че не са подали възражение като длъжници по реда чл. 414 ГПК. Констатирайки при правните си изводи, че с изтичане на двуседмичния срок за подаване на възражение заповедта за изпълнение е вязла в законна сила на 06.08.2020г., въззивната инстанция е споделила изводите на окръжния съд за недопустимост на предявения иск. Изложила е подробните правни аргументи, че посредством иска по чл.439 ГПК длъжникът в изпълнителното производство цели да установи, че не дължи изпълнение на сумата, присъдена в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Мотивирала е, че с този иск се навеждат факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителният лист. Очертано е, че при оспорване на вземането с иск с правно основание чл.439 ГПК длъжникът следва да се позовава на новонастъпили факти, т.е. такива след влизане в сила на заповедта за изпълнение. По аргумент от разпоредбата на чл.416 от ГПК е обосновано, че неподаването на възражение по чл.414 от ГПК и изтичането на срока за това, ще доведе до стабилизиране на заповедта за изпълнение. Изложени са правните съображения, че длъжник, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, има възможност да се защити чрез подаването на възражение срещу нея или с предявяването на иск, съгласно предвидените условия и в посочените срокове. Ако той пропусне да подаде възражение, заповедта за изпълнение влиза в сила, за длъжника се преклудира възможността да предяви иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и да оспори съществуването на вземането, в който смисъл съставът на ПАС се е позовал на определение № 950 от 28.11.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 550/2010 г., II т. о. Изведено е, че след изтичане на срока за възражение и неподаване на такова, заповедта за изпълнение се стабилизира и се преклудират възраженията по отношение на фактите, съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съотв. стабилизирането й, и длъжникът няма право да ги въведе в нов процес. Обосновано е, че след като ищците не са навели оспорванията си във възражение по чл.414 ГПК, след изтичане на срока за подаването му, фактите, на които се основава това оспорване са преклудирани и не могат за послужат като основание за предявяването на иск по 439 от ГПК. Отново е подчертано, че ищците не навеждат твърдения за други факти и обстоятелства, които да са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение и които да водят до отпадане на изпълняемото право, което води до извод за недопустимост на предявените от тях искове. Искането за допускане на касационния контрол е неоснователно. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо и/или нищожно като мултиплициращо такъв порок на първоинстанционния съдебен акт. Независимо, че първоинстанционният съд се е произнесъл с решение при преценката си, осъществена по реда на чл.130 ГПК, неговият акт не страда от дефект (недостатък) по чл.270,ал.1 и ал.3 ГПК, предпоставящ прогласяване от въззивната инстанция на неговата нищожност, съотв. обезсилването му. Първоинстанционният съд, считайки искът за недопустим, е постановил съответстващ на разпоредбата на чл.130, изр.първо ГПК като правен резултат диспозитив. Правните изводи относно преценката за недопустимост на иска са основани на въведените в исковата молба твърдения като основание на предявения иск. Твърдения, аналогични на посочените в частната касационна жалба („ нововъзникнали обстоятелства и доказателства, както и новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение“) не са били заявени в хода на производството пред първата инстанция. В частната жалба обжалващите независимо от представянето на част от приложените към настоящата жалба писмени доказателства, са поддържали тезата си за погасяване на вземането по давност като основание на отрицателния установителен иск, с който ищците в качеството им на длъжници се защитават срещу провежданото срещу тях принудително изпълнение. Нито един от поставените от жалбоподателите въпроси няма отношение към аргументите на въззивната инстанция, с които е мотивирана недопустимостта на предявения иск. Поставените въпроси са по съществото на спора, касаят основателността на предявения иск (началния момент на давностния срок за вземания за главница/лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит; приложимия погасителен давностен срок; нищожност поради неравноправност на клауза в договор за банков кредит, сключен с потребител; настъпването на обективните предпоставки да бъде упражнено правото да се иска предсрочно изпълнение на цялата непогасена част на кредитното задължение, като последните два въпроса нямат отношение и към същността на спора). Те нямат отношение към преценката за неговата допустимост. В този смисъл въпросите нямат правна характеристика съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а са изцяло хипотетични - т.е. допускането на касационното обжалване по тях не може да доведе до друг правен резултат. Самостоятелно основание за недопускане на частното касационно обжалване е обстоятелството, че въззивният акт е изцяло съобразен с практиката на ВКС по чл.280,ал.1,т.1 предл.последно ГПК. Това от своя страна изключва наличието на предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, на която страната формално (неаргументирано и необосновано се позовава единствено чрез цитиране на разпоредбата). В решение по т.д.№ 942/2020г. на 1 т.о. на ВКС е обобщена последователно формираната практика на касационната инстанция, че с изтичането на срока по чл.414 от ГПК и влизане в сила на заповедта за изпълнение по реда на чл. 416 от ГПК всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение (исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й) обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред (чрез установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение) за оспорване на вземането е недопустим. Константна е практиката на ВКС, че неподаването на възражение по чл.414,ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл.422 ГПК, имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение и оспорването на фактите, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира. В определението по ч.т.д.№ 550/2010г. на 2 т.о. на ВКС е разяснено, че пътят на защита на длъжник, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, е да подаде възражение срещу нея пред въззивния съд или да предяви в посочените срокове и при предвидените в закона условия иск по чл.424 ГПК. Създаден е специален ред на защита на длъжника срещу заповед за изпълнение, а когато този ред не е упражнен, заповедта за изпълнение е влязла в сила и за длъжника е преклудирана възможността по общия ред с иск по чл. 124, ал. 1 ГПК да оспорва съществуването на вземането и такъв иск е недопустим. Ако недължимостта на исковата сума е обоснована с твърдението за наличието на факти, които са й били известни на страната и които е могла да ги посочи преди изтичане на срока за възражение срещу издадената в полза на кредитора заповед за изпълнение, изтичането на срока води до преклудирането ими те вече не могат да служат като основание за предявяване на иск по чл. 124 ГПК, нито по чл.424 или по чл. 439 ГПК. Основателно ответникът по частната касационна жалба в подкрепа на становището си за съответствие на обжалваното определение с практиката на касационната инстанция се позовава и на решението по гр.д.№ 1112/2021г. на 3г.о., на решението по гр.д.№ 4063/2021г. на 3 г.о., на определението по ч.т.д.№ 276/2018г. на 1 т.о. на ВКС, на решенията по т.д.№ 1562/2015г. на 1 т.о., по т.д.№ 207/2018г. на 1 т.о. на ВКС. Неясен е доводът в частната касационната жалба, основан на тезата, че заповедта за изпълнение не формира сила на пресъдено нещо както решенията и тя се ползва единствено с изпълнителна сила. Изводите в обжалваното определение са в синхрон с принципната постановка, че заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК-отм; че ако вземането е присъдено със заповед за изпълнение, ползваща се със стабилитет поради влизането й в сила, в отношенията между заявителя - кредитор и длъжника се създава състояние на безспорност и принудителна изпълняемост на вземането. В касационната жалба са въведени твърдения, незаявени в хода на производството и основани на разпоредбата на чл.424 ГПК („откриване на нови обстоятелства или на нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му, или с които жалбоподателите не са могли да се снабдят своевременно“), с какъвто иск, както се посочи (иск за оспорване на вземането), съдилищата не са сезирани. С отговора на частната касационна жалба, изготвен от юк. П. Х. се претендират разноски за производството, които следва да бъдат присъдени на банката. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.