Определение № 31 от 23.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 324/2014 г.

В хода на образуваното производство по реда на чл.288 ГПК, при проверката за допустимост на подадената касационна жалба, съдът констатира следното: Подадена е касационна жалба с вх.№ 122870/04.11.2013г. от Ц. Н. Н. от [населено място], [улица] ет., срещу въззивно решение от 05.09.2013г., постановено по възз.гр.д.№11016/2012 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 15.05.2012г. по гр.д.№6541/2006г. на РС - София. С последното, съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 233 ал.1 изр.1 ЗЗД и е осъдил жалбоподателя да освободи и предаде на ищцата Д. Н. К. кантора №, находяща се на втори етаж в Т. д. – [населено място], [улица] / [улица]/, който имот е бил предмет на прекратен договор за наем от 01.09.2002 г. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че касационната жалба е процесуално недопустима и образуваното производство следва да се прекрати. С разпоредбата на чл. 280 ал. 2 ГПК в редакцията, въведена със ЗИД на ГПК, обн. в ДВ, бр. 100/21.12.2010 г., в сила от 21.12.2010 г., са изключени от касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева - за граждански дела и до 10 000 лева - за търговски дела. Касационната жалба е подадена на 04.11.2013 г., т. е. след влизане в сила на ЗИД на ГПК, обн. в ДВ, бр. 100/21.12.2010 г. и допустимостта й следва да се преценява съобразно действащата след 21.12.2010 г. редакция на чл. 280 ал. 2 от ГПК. С въззивното решение съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 233 ал.1 изр.1 от ЗЗД за предаване държането на недвижим имот, обект на прекратен към 01.09.2005г., или респ. към 23.03.2006г., според твърденията на ищцата, договор за наем. Съгласно разрешението по т.20 от ТР №6/2012г. ОСГТК на ВКС, размерът на държавната такса при предявен иск за връщане на вещ, предадена на облигационно основание следва да се определя от вида на търсената защита и съответно приложимата материалноправна норма, която е от значение за цената на иска по чл. 69 ГПК. В случая ищцата е заявила за защита права, черпени от качеството й на последващ приобретател на имота, в хипотезата на чл.237 ал.2 изр.2-ро, вр. с чл.233 ал.1 изр.1 ЗЗД, по прекратено, поради неплащане на две и повече последователни наемни вноски, наемно правоотношение. Искът е оценяем и цената му се определя според правилото на чл.69 ал.1 т.5 ГПК - като сбор от дължимия наем за една година. От приложения към исковата молба договор за наем от 01.09.2002г. се установява, че уговорената месечна наемна цена за обекта е в размер на левовата равностойност на 30 щатски долара, по курса на БНБ за съответния ден на плащане /обявеният от БНБ за 2005 г. средномесечен курс на лева спрямо щатския долар е от 1.48 лв. до 1.65 лв./. Съгласно представените разписки за плащане, обхващащи периода 2002 г. – 2005 г., месечно ответникът е заплащал наем за имота в рамките на 50 лв. – 60 лв., според промяната във валутния курс. Следователно, цената на иска, изчислена на база месечния наем за 1 година, е в границите от 600 лв. - до 720 лева. Поради обстоятелството, че цената на предявения иск е под въведения с чл. 280 ал. 2 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване на въззивни решения по граждански дела, подадената касационна жалба срещу решението по възз.гр. д. № 11016/ 2012 г. на СГС е процесуално недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане. Мотивиран от горното и на основание чл. 280 ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,