Определение № 144 от 16.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1475/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, чрез процесуален представител, против Решение № 209 от 27.02.2024 г. по в. гр. д. № 1234/2023 г. на Апелативен съд – София, с което след потвърждаване на Решение № 142 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 193/2021 г. на Окръжен съд – Благоевград в обжалваната част, като краен резултат настоящият касатор е осъден да заплати на Е. Е. С., действащ чрез своя баща и законен представител Е. Ж. С., сумата от 70 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществените вреди, причинени при реализирано на 27.03.2021г. в [населено място] ПТП, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 29.04.2021г. до окончателното й изплащане, както и разноски в размер на 7 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и като последица от това – отхвърляне на предявения иск, а в условията на евентуалност – намаляване размера на присъденото обезщетение, както и присъждане на направените разноски за трите съдебни инстанции.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са обусловили правните изводи на въззивната инстанция и които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и че отговорът на същите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД, при предявен иск от малолетен срещу застрахователя ?“;

2. „При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно: възприетия за справедлив размер на обезщетение от 70 000 лв. в полза на малолетния Е. Е. С. и относно възприетия процент на съпричиняване от пострадалия и неговите родители за ПТП (неправилно занижен принос на пострадалия и неговите родители) и последвалия вредоносен резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2, вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми ?“;

3. „При довод във въззивната жалба за допуснато съществено застрашаване на интересите на малолетен (непълнолетен ищец) пострадал от ПТП, чрез неосигуряване на активна банкова лична сметка на малолетното/ непълнолетното лице, следва ли съдът да осигури реалната възможност за заплащане на обезщетението по сметка на малолетно/непълнолетно лице, включително, но не само като разпореди на Агенцията за социално подпомагане да укажат съдействие за разкриването по служебен ред на лична банкова сметка на малолетен (непълнолетен ищец) пострадал от ПТП ?“;

4. „С оглед разпоредбата на чл. 17 от Наредба № 49 от 16 октомври 2014 г. за задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз, вр. с чл. 380 КЗ, може ли застрахователят да изпълни задължението си по изпълнително дело, образувано от името и за сметката на малолетен (непълнолетен ищец) пострадал от ПТП, по което изпълнително дело пред частния съдебен изпълнител е представена клиентска сметка по чл. 39 от Закона за адвокатурата или друга сметка, която не е лична на малолетното/ непълнолетното лице ?“.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така формулираните правни въпроси е обоснована с противоречие между приетото от въззивния съд и практиката на касационната инстанция, намерила израз в: т. 7 от ППВС № 17 от 1963 г., по въпроса за съпричиняването по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и решения на ВКС по: т.д. № 745/2008г.; т.д. № 551/2009г. на II т.о.; т.д. № 648/2008г. на II т.о.; т.д. № 387/ 2008 г. на II т.о.; т.д. № 916/2011г. на I т.о.; т.д. № 2181/2019г. на I т.о.; т.д. № 518/2019г. на I т.о.; т. д. № 3638/2014г.; гр. д. № 5488/2013г. на IV г.о.; т.д. № 799/2011г. на II т.о.; т.д. № 2366/2013г. на II т.о.; гр.д. № 7364/2013г. на III г. о.; гр.д. № 761/2010г. на IV г.о.; т.д. № 2687/2014 г. на т.о. и т.д. № 2642/2019 г. на I т.о.

Ответникът по касационната жалба – Е. Е. С., действащ чрез своя баща и законен представител Е. Ж. С., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на направените разноски.

Препис от касационната жалба е бил връчен и на Дирекция „Социално подпомагане“, която в законоустановения срок не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявен от Е. Е. С., действащ чрез своя баща и законен представител Е. Ж. С., против ЗАД „Далл Богг: Живот и здраве“ АД, иск с правно основание чл. 432, ал. 1, във връзка с чл. 477 и чл. 498, ал. 3 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 27.03.2021г. в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 29.04.2021 г. до окончателното й изплащане. С постановеното по делото решение Окръжен съд – Благоевград е уважил исковата претенция до сумата от 70 000 лв., като я отхвърлил за разликата до пълния предявен размер от 80 000 лв.

За да потвърди първоинстанционния съдебен акт в обжалваната от ответника осъдителна част, Апелативен съд – София след собствен анализ на събраните доказателства, между които прието и неоспорено от страните заключение на Комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза (КСМАТЕ), и произнасяне по възраженията и доводите на страните, е приел за установено, че: на 27.03.2021 г., около 19:45 ч., водачът М. С. управлявал лек автомобил марка „Опел“ по [улица]в [населено място] в посока от кръговото кръстовище на [улица]към [улица]; В същото това време, по [улица]в насрещната лента спрямо посоката за движението на процесния лек автомобил в близост до тротоара се е движил велосипед марка „BYOX“, оранжев на цвят, управляван от Е. Е. С., на 8 години; В следващия момент, движейки се със скорост от 10,3 км/ч, велосипедистът взел решение да завие надясно към лентата, в която се е движил лекият автомобил; Към момента на отклоняването на велосипеда водачът на лекия автомобил се е движил със скорост около 40,3 км/ч, като от около 24, 90 м. от мястото на удара за М. С. е съществувала техническа възможност да възприеме завиващия велосипед, но въпреки това със закъснение е предприел действия за ефективно спиране чрез спирачната уредба на лекия автомобил; Към момента на реакцията на водача на лекия автомобил, велосипедът вече се е намирал на около 6,50 - 6, 60 метра от мястото на удара, като за 1, 40 секунди е настъпило блокиране на спирачните механизми на автомобила; С блокиране на спирачките, скоростта на автомобила е намаляла до 28, 5 км/ч.; Инцидентът се е случил като лявата част от предната броня на лекия автомобил се ударила странично в предния десен амортисьор на велосипеда, като вследствие скоростта на лекия автомобил при удара е последвало избутване на предната джанта на велосипеда в посока към [улица], последвано от завъртане около центъра на тежестта на велосипеда и велосипедиста в посока обратна на часовниковата стрелка, което породило значителна инерционна сила, насочена към предната част на автомобила; Последвал удар върху предното стъкло с дясна тилна част на главата, който удар причинил черепномозъчната травма на велосипедиста и счупване стъклото на лекия автомобил в долния ляв ъгъл; След удара на главата в стъклото и продължилото постъпателно движение на лекия автомобил в посока напред, последвало плъзгане по автомобила на тялото на велосипедиста и велосипеда в посока назад, като последователно те се ударили в лявото огледало за обратно виждане и в предната дясна врата; При тези контакти, огледалото било счупено, а по вратата настъпили леки деформации; Последвало отделянето на тялото и велосипеда от лявата страна на лекия автомобил и попътното им падане върху асфалтовата настилка, като след многократко плъзгане по настилката, вследствие от пълното пътно съпротивление, велосипедът и велосипедистът се установили неподвижни зад автомобила. Вещото лице, изготвило автотехническата част на КСМАТЕ, категорично е заявило, че е съществувала техническа възможност за водача на лекия автомобил да предотврати удара със спиране чрез своевременно задействане на спирачната уредба с максимално спирачно закъснение от дистанцията на разстоянието до удара и от разстоянието за виждане на водача М. С.; Извършваните към онзи момент ремонтни дейности (извадени бордюри и плочки) технически не са ограничавали движението на ППС по двете ленти за движение, нямало е и поставени оградни съоръжения, които да влияят на видимостта на водачите, нямало е също така знаци или указателни ленти в района на ремонта, което според вещото лице води до заключението, че от техническа гледна точка ремонтните дейности не са способствали и не са били предпоставка за настъпването на ПТП. Обобщено е, че водачът М. С. е блъснал велосипедиста Е. С., с което виновно е нарушил правилата за движение по чл.5, ал.2, т.1 и чл.20, ал.3, изр.2 ЗДвП, като при обективна за него възможност не е възприел и не е положил необходимото внимание към велосипедиста и не е съобразил скоростта си с конкретните условия и видимост, които да му позволят при възникване на опасност да намали скоростта или при нужда да спре.

Досежно травматичните увреждания на пострадалия ищец и претърпените от него неимуществени вреди са обсъдени представени медицински документи, въз основа на които и при съобразяване показанията на майката на детето - свидетелката В. Б., ведно с изводите на вещото лице в медицинската част от КСМАТЕ, въззивният съд е приел за установено, че след удара детето изпаднало в тежко общо и неврологично състояние - първоначално било в безсъзнание, а впоследствие станало психомоторно неспокойно, неконтактно, с оценка от 9 от общо 15 точки по ГКС (глазгоу кома скала); В това състояние пострадалото дете било прието за диагностично уточняване и лечение в Клиника по неврохирургия към УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, където била установена тежка черепномозъчна травма - контузия на мозъка с вътремозъчно контузионно огнище в дясно теменно, малък оток около контузията (перифокален едем), малки кръвоизливи в дясно ядрата в основата и слепоочно, малък субарахноидален (САХ) по конвекситета на двете мозъчни полукълба, разкъсно-контузна рана в дясната тилна област на главата, а при консултация с лекар-невролог била установена лекостепенна пареза в ляво; Получената черепно-мозъчна травма му причинила разстройство на здравето, временно опасно за живота; При приемане на заключението вещото лице конкретизирало, че в периода на безсъзнателно състояние шансът да оцелее пострадал или да настъпи смърт е 50/50, от където идва реалната опасност за живота; Проведено било болнично лечение в продължение на 17 дни; Във връзка с черепномозъчната травма за периода от 26.04.2021 г. до 29.11.2021 г. били извършени прегледи, консултации с лекари от различни специалности - физикална и рехабилитационна медицина, общопрактикуващ лекар, детска неврология и вътрешни болести; След болничното лечение било проведено домашно такова с рехабилитация; лечението било неоперативно, консервативно – медикаментозно; В момента на травмата, според вещото лице, пострадалото дете изпаднало в безсъзнателно състояние, а впоследствие било с нарушено съзнание и психомоторно възбудено, като през този период не е изпитвало болка, но след възстановяване на съзнанието и подобряване на състоянието е имало главоболие, което е могло да се провокира от силни шумове, силна светлина, психическо напрежение, напрягане на зрителния анализатор - гледане на телевизия и четене; Полученото след травмата главоболие било пристъпно, като пристъпите след първите дни дори седмици били сравнително чести, а едва на по-късен етап станали по-редки или дори липсвали, ако не бъдат провокирани от външни фактори. Вещото лице заявило с категоричност, че възстановителният период след контузия на мозъка е приблизително около една година, но не по-малко от шест месеца, което съдът е установил, че напълно кореспондира със свидетелските показания. В хода на болничното лечение било проведено медикаментозно такова, вследствие на което настъпило подобрение в общото неврологично състояние и съзнанието. След болничното лечение за периода от 26.04.2021г. до 29.11.2021г. по отношение на детето били регистрирани 9 посещения, при които били извършвани прегледи и провеждани консултации. Е. С. бил изписан в увредено общо състояние, с ясно съзнание, без груба латерализираща неврологична симптоматика, с активна рехабилитация и изправяне с придружител. Необходима била активна рехабилитация и продължително медикаментозно лечение; не били установени данни за възникнали усложнения в хода на проведеното болнично лечение.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка, Апелативен съд – София е установил наличието на всички предпоставки за уважаване на прекия иск по чл.432, ал.1 КЗ - отправена писмена претенция от пострадалия, противоправно и виновно деяние на водача на лекия автомобил М. С., в резултат на което настъпило ПТП, причинило на Е. Е. С. телесни увреждания и негативни психични изживявания.

Относно справедливия размер на дължимото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, въззивната инстанция е приела, че Окръжен съд - Благоевград в достатъчна степен е отчел вида и характера на претърпените от ищеца болки и страдания, техния интензитет и продължителност, обстоятелството, че възстановяването е било за период от около година, през която ищецът бил поставен в зависимост от чужда помощ; били съобразени възрастта на пострадалия, който е малолетен, а така също и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, като е споделен изводът, че обезщетение от 70 000 лв. съответства на претърпените болки и страдания.

По възражението за съпричиняване, поддържано във въззивното производство, първо е изложено, че правно релевантно в случая е не дали ищецът е нарушил закона умишлено или по непредпазливост, а дали обективно е станал причина за настъпване на ПТП и неговите последици. Споделени са мотивите на първоинстанционния съд за това дали родителите на детето са изпълнили или не задълженията си по чл. 125 СК и чл. 8, ал. 8 от Закона за защита на детето - за осъществяване на постоянен надзор над пострадалото им дете, като е изложено, че въпросът е правно ирелевантен и не може да освободи и/или намали отговорността, която застрахователят носи по застраховка „Гражданска отговорност“. След като е взел предвид неоспорените изводи на автотехническата експертиза за това, че през цялото време, вкл. и преди да попадне в опасната зона на автомобила, неговият водач е имал видимост към намиращото се на платното за движение дете – велосипедист, както и факта, че спирачната система на лекия автомобил е била задействана едва при настъпване на удара, а не преди него, в който случай биха били налице много по-ниска скорост на движение и техническа възможност за предотвратяване на удара, решаващият съд е приел, че преминаването на автомобила покрай велосипедиста със скорост от 40, 3 км/ ч, макар и в рамките на разрешената от закона, изключва възможността за навременна реакция на водача и за аварийно спиране при необходимост за да се предотврати сблъсък. Въз основа на тези констатации е формиран извод, че поведението на водача на автомобила, както и скоростта на движение на същия, не са били съобразени с обстановката на пътя, с конкретните участници в движението и с непосредствено възникналата опасност. Изложено е, че водачът на лекия автомобил е следвало да предвиди вероятността за наложително внезапно спиране, предвид възрастта на велосипедиста. За да отрече принос от страна на пострадалия с оглед предприетата от него внезапна маневра завой надясно в опасната зона на движение на автомобила, съдът е обосновал с довода, че произшествието не би настъпило, ако скоростта на автомобила е била максимално намалена или автомобилът е бил спрял. В тази връзка е акцентирано и на особено завишените изисквания към водачите на МПС за по-голяма грижа към пешеходците, „особено към децата“, съгласно чл.116 ЗДвП, както и вмененото им с разрпоредбата на чл.117 ЗДвП задължение за намаляване на скоростта, а при необходимост и да се спре при приближаване към място, където на пътя или в близост до него има деца.

Относно присъденото обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, решаващият въззивен състав изцяло е споделил мотивите на първата инстанция, приемайки, че това обезщетение се дължи от датата, на която е сезирано застрахователното дружество, на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, до окончателното изплащане. За неоснователно е намерено възражението на застрахователя за друга начална дата за присъждане на законната лихва поради непосочване на банкова сметка на увреденото лице, по съображения, че причина за неизпълнението на поканата на ищеца за плащане е не само непосочването на такава.

С оглед формираните правни изводи, Апелативен съд – София е потвърдил решението на първата инстанция.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос от изложението е относим към преценка на критериите за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Същите са обсъждани от въззивния съд, обусловили са решаващия му извод за основателност на исковата претенция в определения размер, поради което е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При определяне на полагащото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно – характера и степента на причинената на пострадалия тежка черепномозъчна травма; продължителността и интензитета на търпените от увреденото лице болки и страдания; вида на проведеното лечение; продължителността на възстановителния период и свързаните със същия неудобства от битов характер; негативното отражение на инцидента върху живота и психиката на детето. Доводите на касатора при обосноваване на въпросите са предпоставени от несъгласието с приетия от въззивния съд размер на обезщетението, като в изложението липсва посочване на необсъдени от съда значими за определянето му критерии. При съобразяване размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съдът е извършил самостоятелна преценка на приетите за релевантни в случая обстоятелства, включително и на икономическите условия в страната към момента на ПТП. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.

Относим към процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, вторият въпрос формално покрива общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват данни за допуснато отклонение от посочената от касатора и служебно известна на съда практика за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Въпросът изхожда от несъгласието с изводите на съда досежно размера на обезщетението и с приетия процент на съпричиняване от пострадалия и неговите родители за ПТП /какъвто липсва във въззивното решение с оглед отречения изцяло принос от страна на малолетния ищец/, което обаче е относимо към обосноваността на съдебния акт, която е извън предмета на преценка във фазата на селекция на касационните жалби. Дори и при коректното му формулиране в частта за приноса на малолетния ищец за настъпване на пътния инцидент, пропускът на въззивния съд да обсъди конкретно посочените във въззивната жалба установени от в.л. инж. Н. липса на данни велосипедът да е бил с изправна спирачна, звукова и светлинна система, а велосипедистът – със светлоотразителна жилетка и да е управлявал велосипеда в най-лявата част на пътното платно, при категоричния извод, че водачът на лекия автомобил през цялото време е имал видимост към малолетния велосипедист и е разполагал с техническата възможност да предотврати удара, този въпрос не би имал нужното за изхода на спора правно значение.

Не може да бъде обоснован извод в посока на удовлетворяване искането за допускане извършването на касационен контрол по същество на въззивното решение по отношение на трети и четвърти въпрос, по съображения, че нямат характеристиката на правни, съгласно задължителните постановки на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно да са от значение за изхода на спора, като изхождат от решаващ мотив на въззивния съд в обосноваване на крайния му извод. Постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от разрешаването на свързания с неосигуряването на активна банкова лична сметка на малолетното/ непълнолетното лице трети въпрос. Същият не кореспондира с мотивите на въззивния съд, който е изложил подробни съображения по възраженията във въззивната жалба, основани на непосочване на банкова сметка на мололетния ищец, включително и за предприетите от съда процесуални действия за осигуряването на такава. Изложените съображения са относими и към последния четвърти въпрос, насочен към валидността на посочения способ за изпълнение на съдебното решение, който няма никакво значение за предмета на разрешения с атакуваното въззивно решение правен спор.

Като бланкетно се преценява основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК по обсъдените въпроси, по които освен това има обилна практика на ВКС, на част от която касаторът се позовава, и която не се нуждае от ревизиране или допълване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК