Определение № 79 от 01.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4406/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№12406/14.07.2021 г. (с дата на пощенското клеймо 09.07.2021 г.), подадена от М. Д. Н., Х. Е. Н.-М. и С. Е. Н., чрез процесуалния им представител адв. Д. М. от САК, срещу решение №564, постановено на 31.05.2021 г. от Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав по в.гр.д.№4200/2020г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявеният от М. Д. Н. срещу Г. Д. А. по реда на чл. 45 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на съпруга ѝ Е. Х. Н., починал на 17.07.2013г. вследствие причинено от ответника ПТП на 11.07.2013г. е отхвърлен за разликата над присъдените 120 000 лв. до пълния предявен размер от 300 000 лв., а предявените от Х. Е. Н.-М. и С. Е. Н. по реда на чл. 45 ЗЗД искове за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния баща Е. Х. Н., починал на 17.07.2013г. вследствие причинено от ответника ПТП на 11.07.2013г., са отхвърлени за разликата над присъдената на всяка една от тях сума от по 100 000 лв. до пълния предявен размер от по 300 000 лв., както и в частта, с която претенцията за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение е отхвърлена за периода от 11.07.2013г. до 11.07.2015г. като погасена по давност. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1.Относно приложението на чл. 52 ЗЗД и задължението на съда при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди да обсъди всички относими общи и специфични за конкретния случай факти и обстоятелства, формиращи критерия за справедливост и да съобрази тяхната действителна тежест и значение. Поддържат, че определените от съда размери на присъдените обезщетения са занижени поради допуснати нарушения на чл. 52 ЗЗД и неспазване на задължителните указания на ВС, тъй като съдът не е обсъдил доказаните по делото факти и обстоятелства, релевантни за определяне на справедливо обезщетение, а само е посочил същите без да им отдаде тежест и вярна оценка съобразно задълженията, както и че е пропуснал да отчете спецификата на случая, обосноваваща присъждането на обезщетение в значително по-висок размер от определения. Считат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителните указания, дадени с ППВС №4/1968г., според които при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Поддържат, че в случая следва да бъде отчетена спецификата на случая, а именно, че процесното произшествие е настъпило броени дни след сключването на брак между ищцата Х. Е. Н. и М. П. М., като по време на тежкия пътен инцидент родителите и на двамата младоженци са пътували в един автомобил след като са отпразнували свързването на семействата си с екскурзия в Гърция, както и че в резултат от тежкото ПТП са загинали двамата бащи на младоженците. Поддържат също така, че съдът не е отчел в пълнота каква огромна трагедия за семейството на ищците представлява загубата на двамата бащи на младоженците; без съответна преценка е останало обстоятелството, че ищцата М. Н. е загубила дългогодишния си съпруг и е изпаднала в изолация, а страданията ѝ продължават и към настоящия момент; че връзката на Х. Н.-М. с нейния съпруг е била изпълнена с много трудни моменти и двамата са били пред раздяла; че отношенията между двете сестри – Х. и С. Н., са се влошили вследствие на злополуката, като освен това съдът не е извършил и необходимата съобразно закона и задължителната практика на ВС оценка поотделно и в съвкупност на фактите и не е посочил тяхното значение за определяне на справедлива обезвреда с оглед установените страдания на ищците. Навеждат довод, че възприемайки такъв подход, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с решение №215 от 03.02.2017г. по т.д.№2908/2015г. на I ТО на ВКС, а липсата на адекватна оценка на установените по делото факти и обстоятелства за определяне на справедливи обезщетения разкрива противоречие с решение №1 от 05.02.2019г. по т.д.№1002/2018г. на II т.о. на ВКС. Поддържат, че спецификата на делото не е отчетена, поради което се е достигнало до противоречие с разрешенията, дадени в решение №62 от 24.07.2020г. по т.д.№777/2019г. на II т.о. на ВКС; решение №174 от 27.10.2016г. по т.д.№2960/2015г. на I т.о. на ВКС; решение №66 от 29.05.2017г. по т.д.№1464/2016г. на II т.о. на ВКС. Посочват също така, че съдът не е отчел, че ищцата Х. Н.-М. живее в САЩ, където социалните условия са различни и стандартът на живот е по-висок, както и че не е отчел социално-икономическите условия към 2013г. в Република България, с оглед на което считат, че решението е постановено в противоречие с постановките на ППВС №4/1968г., както и на решение №141 от 30.11.2017г. по гр.д.№60360 на I т.о. на ВКС и решение №66 от 29.05.2017г. по т.д.№1464/2016г. на II т.о. на ВКС. 2.Относно задължението на съда на основание чл. 236, ал. 2 ГПК да съобрази всички оплаквания, доводи и възражения на страните по предмета на спора. Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №151 от 30.07.2019г. по гр.д.№3044/2018г. на III г.о. на ВКС; решение №63 от 28.06.2019г. по гр.д.№2296/2018г. на II г.о. на ВКС; решение №548 от 06.12.2010г. по гр.д.№1119/2009г. на III г.о. на ВКС; решение №37 от 29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г. на I г.о. на ВКС; решение №215 от 03.02.2017г. по т.д.№2908/2015г. на I т.о. на ВКС; решение №20 от 24.04.2019г. по т.д.№871/2018г. на II т.о. на ВКС. В изложението посочват, че по отношение на доводите по същество, оплакванията и доказателствата, по които съдът не се е произнесъл, препращат към касационната жалба, в която, обосновавайки допуснати нарушения на чл. 236, ал. 2 ГПК са посочили, че „съдът е допуснало очевидно нарушение, като не е изпълнил задълженията си, произтичащи от нормата на чл. 236, ал. 2 ГПК да даде отговор на изложените във въззивната жалба оплаквания, въпреки че е пресъздал същите на стр. 1 и 2 от решението си. Не е обсъдил и доводите по същество на ищцовата страна, изложени в писмената защита пред първата инстанция и при даване ход по същество пред въззивната инстанция отново в нарушение на правилото на чл. 236, ал. 2 ГПК“. Конкретни доводи, оплаквания и доказателства обаче в тази част от касационната жалба не са посочени. 3.Относно началния момент, от който делинквентът дължи лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди. Според касаторите този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.2 от ППВС №2/1981г. Ответникът по касационна жалба Г. Д. А. не изразява становище досежно наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: М. Д. Н., Х. Е. Н. и С. Е. Н. са предявили срещу Г. Д. А. искове за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Е. Х. Н., съпруг на М. Д. Н. и баща на Х. Е. Н. и С. Е. Н., по реда на чл. 45 ЗЗД иск, с твърдението, че ответникът е причинил смъртта на Е. Х. Н. по непредпазливост при ПТП, за което е признат за виновен и осъден с влязла в сила присъда по Н.О.Х.Д.№501/2015г. на Благоевградския окръжен съд. Поддържат, че от загубата на своя съпруг и баща са претърпели неимуществени вреди, които следва да бъда овъзмездени от ответника – загубата на съпруг за М. Н. била тежък удар, тъй като живеели в разбирателство, имали силна емоционална и интелектуална връзка; съпругът бил изключително привързан към семейството, полагал грижи да имат всичко, от което се нуждаят и в морален и в материален план; заемал отговорен и авторитетен пост – бил главен секретар и зам.председател на Б., уважаван и изключително ценен специалист; че разчитала изключително много на съпруга си, който бил стожерът на семейството, на който се осланяли; че трагичният инцидент, настъпил малко след сватбата на едната им дъщеря, ѝ отнел перспективите и очакванията за дълъг и щастлив семеен живот и надеждата да се радват заедно на техните деца и внуци; че до ден днешен се чувства самотна (децата ѝ не живеят в България), а болката от липсата на съпруга ѝ е неописуема и не отминава. Твърдят, че за Х. и С. Н. баща им бил емоционална и морална опора, обичал ги, винаги ги подкрепял в начинанията им, давал им съвети за всичко; че имали очакването и радостта да могат да разчитат на него и да се радват на изкючително стойностното им общуване, но останали неочаквано и безсмислено рано без бащина опора, без неговата обич и всеотдайност, която загуба е необратима и непреодолима; че за Х. Н. трагичната загуба ще се свързва винаги с нейната сватба и с това, че едно радостно събитие се е превърнало в момент за загуба и годишнина от смъртта на двамата родители – нейния баща и бащата на нейния съпруг. В писмен отговор ответникът Г. Д. А. изразява становище, че предявените искове са неоснователни и погасени по давност. От фактическа страна по делото е установено, че на 11.07.2013г. ответникът Г. Д. А., управлявайки л.а. „Форд Ескорт“ с ДК [рег.номер на МПС], е предизвикал ПТП, причинило смъртта на Е. Х. Н., който е починал на 17.07.2013г. За извършеното по непредпазливост престъпление Г. Д. А. е осъден с влязла в сила на 07.02.2018г. присъда № 2586/10.08.2017г. на ОС-Благоевград по Н.О.Х.Д. №501/2015г. Установено е, че М. Д. Н. е съпруга на починалия Е. Х. Н., а Х. Е. Н. и С. Е. Н. са негови дъщери. Установено е също така, че Х. Е. Н. е сключила граждански брак с М. П. М. на 06.07.2013г. в [населено място], като след сключването на брака заедно с близките си са предприели пътуване до Гърция. Връщайки се от това пътуване са претърпели ПТП на 11.07.2013г., при което са загинали както Е. Х. Н., така и Д. Е. М. – баща на М. П. М.. Като свидетел по делото е разпитан Т. М., брат на М. Н. и вуйчо на Х. и С. Н.. Въззивният съд е приел, че от неговите показания се установява, че сестра му и загиналият са били в граждански брак дълги години и през това време отношенията им били много добри, грижели се един за друг; след кончината на съпруга си М. Н. ограничила изцяло своите социални контакти – „тя изхвърли телефона, взе си нов номер и в момента този телефон има само три имена – моето и на двете ѝ дъщери“. Взето е предвид, че според свидетеля децата били в тежък конфликт, тъй като всяка от дъщерите обвинявала другата за смъртта на баща им, а Х., която загубила баща си няколко дни след сватбата си, 6 години имала проблеми със съпруга си („мятаха се от развод в сватба, сватба-развод, нещата и до момента не стоят никак добре“). Посочено е, че според свидетеля починалият бил зам.председател на Б., а неговата съпруга била неотклонно до него и в професионалните му занимания („тя му беше секретарка, непрекъснато беше до него. В момента, в който той изчезна, изчезна и тя“); че починалият бил опора на своите дъщери, като след смъртта му били преустановени семейните сбирки („и двете дъщери са в чужбина. Това, което се случи е непоправимо – няма как да се върне радостта в това семейство“); че голямата дъщеря се развивала професионално изключително добре („направи шеметна кариера, беше стигнала до зам.директорски постове в различни компании“), докато малката дъщеря преимуществено живеела в чужбина от 15-годишна възраст. В обжалваното решение съдът е посочил, че в подадената въззивна жалба се поддържа, че решението на първоинстанционния съд в частта, с която исковите претенции са отхвърлени до пълния предявен размер, е необосновано, тъй като от събраните по делото доказателства е установено, че наследниците на починалия са изживели изключително тежко загубата на своя съпруг и баща, поради което определеният размер на заместващото обезщетение не отговаря на обществените критерии за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, т.е. не съответства на действително претърпените болки и страдания на ищците. Посочено е също така, че въззивната жалба съдържа и оплакване за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че претенцията за заплащане на законната лихва върху претендираното обезщетение се погасява с изтичането на 3-годишна давност и следователно се дължи от 17.07.2015г., а не от 17.07.2013г. Взето е предвид, че обжалваното решение е влязло в сила в частта, в която исковете са уважени за сумата от 120 000 лв. за преживялата съпруга, респ. от по 100 000 лв. за всяка от двете дъщери, с оглед на което е прието, че основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на предявените осъдителни искове е установено със сила на пресъдено нещо, като спорът се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на заместващото обезщетение, както и дали акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху главните парични притезания се погасява с изтичането на кратката (3-годишна) или общата (5-годишна) погасителна давност. Очертавайки по този начин спорния предмет във въззивното производство, съдът е съобразил въведените с въззивната жалба оплаквания, както и наведените от предявилите иска лица доводи, свързани с установения в закона и съдебната практика критерий за справедливост при определяне на обезщетението и именно сочените в жалбата факти и обстоятелства детайлно е обсъдил. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по втория, поставен в изложението въпрос. Обсъждайки и преценявайки значението за размера на обезщетението на всички установени по делото факти и обстоятелства в съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. и посочената в изложението, въззивният съд е изложил свои собствени мотиви и е извършил самостоятелна преценка на фактите и тяхното правно значение, в какъвто смисъл следва да се тълкува и отправеното до него с въззивната жалба искане – да прецени доколко извършената от първоинстанционния съд преценка е правилна. При постановяване на обжалването решение въззивният съд е изложил съображения, че при определяне размера на заместващото обезщетение при причинена смърт на близък – в конкретния случай съпруг и баща на пълнолетни деца, е необходимо да се отчете начинът на извършване на противоправното деяние, претърпените от ищците психически страдания от загубата на близък родственик, неговата възраст и социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на събитието – средата на 2013г. Взето е предвид, че тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Посочено е, че съгласно ППВС №4/1968г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Изложени са съображения, че при определяне на заместващото обезщетение в случая следва да се вземе предвид обстоятелството, че загубата на близък родственик (на 60 ненавършени години), към когото ищците са били силно привързани, ще ги съпътства през целия им живот; че впоследствие те ще бъдат лишени както от емоционалния контакт, така и от неговата морална подкрепа, с оглед на което е прието, че болките и страданията, които ищците ще продължат да изпитват от загубата на починалия им съпруг и баща, трябва да бъдат отчетени при определяне размера на дължимото заместващо обезщетение. Взето е предвид, че М. Д. Н. и съпругът ѝ са изградили силна духовна връзка, като те са били привързани един към друг през значително дълъг период от време, когато са били в брак; че тя го е съпровождала непрестанно („беше му секретарка, непрекъснато беше до него“ според св.М.); че кончината на съпруга ѝ била внезапна, което предизвикало у нея силен шок, като мъката по него продължава и към настоящия момент; че социалният свят на ищцата бил свързан основно с нейния съпруг, поради което при неговата липса нейните социални контакти съществено са ограничени, но от друга страна тя не е останала самотна, тъй като нейните дъщери ѝ оказват морална подкрепа, макар и от дистанция (съхранила е техните телефонни номера), което ѝ помага до известна степен да бъде потисната дълбоката скръб по внезапно починалия ѝ съпруг. Взето е предвид също така, че двете дъщери са изградили собствен социален кръг – в чужбина, в който биха могли да намерят утеха и смисъл за живот (макар и те да са в тежък конфликт, не може да се приеме, че смъртта на техния баща е решаващият фактор за влошаване на техните отношения); че по-голямата дъщеря се развива изключително добре в професионалната област и макар че са налице известни противоречия между нея и съпруга ѝ, те не биха могли да се отдадат на кончината на техните бащи при трагичния инцидент. С оглед на това е прието, че дъщерите, които са пълнолетни и добре образовани, могат да намерят смисъл в живота си, което обективно би потиснало до известна степен естествената горест от внезапната смърт на техния баща. Вземайки предвид така изяснените правнорелевантни факти, въззивният съд е приел, че заместващото обезщетение на ищцата М. Д. Н. за причинените от противоправното поведение на делинквента Г. Д. А. неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания от загубата на нейния съпруг, е в размер на 120 000 лв., а това на двете дъщери – по 100 000 лв. Изложени са съображения, че заместващото обезщетение представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания и в този смисъл, съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното събитие – средата на 2013г., и наложилите се норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика, справедливият размер на заместващото обезщетение при смърт на съпруг и баща, към когото ищците са изпитвали силна привързаност, възлиза на посочените суми. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на задължителната практика на ВС и на трайно установената практика на ВКС. Съобразени са общите насоки, дадени в ППВС №4/1968г. и при извършването на преценката по справедливост са взети предвид именно установените по делото конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за определяне размера на обезщетението. Взети са предвид в съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. и на посочената в изложението, онези факти и обстоятелства, които предявилите иска лица са посочили в обстоятелствената част на исковата си молба и които са установени от събраните по делото доказателства, вкл. и посочените от касаторите в изложението и касационната жалба и при отчитане на спецификата на случая – настъпването на произшествието броени дни след сключването на брака между Х. Е. Н. и М. П. М.; мащаба на трагедията, която семейството е преживяло; обстоятелството, че след загубата на съпруга си, с когото са били изключително близки, М. Д. Н. е изпаднала в изолация и страданията ѝ продължават и към настоящия момент; трудните моменти във връзката на Х. Е. Н. и нейния съпруг след инцидента; влошаването на отношенията между двете сестри. Значението на така установените факти е обсъдено поотделно при извършването на преценката за естеството и интензитета на търпените болки и страдания както от М. Д. Н., така и от двете дъщери. Отчетено и е значението на социално-икономическите условия към 2013г. в Република България. Тезата за наличие на противоречие между подхода (начина), по който въззивният съд е извършил преценката и сочените в изложението решения на Търговска колегия на ВКС не може да бъде споделена. Оценъчният извод на въззивния съд за значението на обсъдените от него факти е в достатъчна степен убедителен (изложени са подробно и детайлно фактите и обстоятелствата, които съдът е взел предвид), поради което противоречие с решение №215 от 03.02.2017г. по т.д.№2908/2015г. на I т.о. на ВКС не е налице. Реално понесените вреди също са обсъдени от въззивния съд подробно (което е видно от мотивите към обжалваното решение, възпроизведени по-горе) и същите са съобразени, като е съобразено също така, че предвиденото в закона обезщетение за претърпени неимуществени вреди не е компенсаторно, а заместващо и при определянето му именно справедливостта, основана на обективно съществуващите обстоятелства, е водещият критерий, поради което следва да се приеме, че противоречие с решение №1 от 05.02.2019г. по т.д.№ 1002/2018г. на II т.о. на ВКС не е налице. Обстоятелството, че по други дела (посочени в изложението) състави на ТК на ВКС са определяли по-голямо по размер обезщетение при смърт на родител и съпруг, също само по себе си не би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационното обжалване, доколкото, както ВКС приема последователно в своята практика (в какъвто смисъл е и поддържаната от касаторите теза), преценката следва да бъде извършвана от съда винаги конкретно, при отчитане на особеностите на всеки отделен случай и при съобразяване на естеството и интензитета на търпените болки и страдания именно на предявилите иска лица, доколкото понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Следва да се отбележи също така, че в посочените в изложението решения на тричленни състави на ТК на ВКС не е изразявана теза, че при определяне размера на обезщетението следва да се имат предвид стандарта на живот по местоживеенето на пострадалите в друга държава, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по първия, поставен в изложението въпрос. Изложени са съображения, че законната лихва по чл. 84 ЗЗД като акцесорно притезание, представлява периодично вземане, поради което се погасява с кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“, предл. 2 ЗЗД, а не с общата 5-годишна погасителна давност. Поради това е прието, че с оглед своевременно релевираното възражение за изтекла погасителна давност, обоснован се явява и правният извод на първоинстанционния съд, че законната лихва върху главните парични вземания е погасена за периода от 11.07.2013г. до 11.07.2015г. (3 години преди да са предявени процесните искове). С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по третия, поставен в изложението въпрос – В соченото от касаторите ППВС №2/21.12.1981г., т. 2 са дадени разяснения за момента, от който вземането за обезщетение за вреди от непозволено увреждане става изискуемо (от деня на увреждането), с които въззивният съд изцяло се е съобразил. Взето е предвид също така, че в подобна хипотеза вземането се дължи и без да е необходима покана, което е от съществено значение за момента, от който става дължима законната лихва върху обезщетението, както и характерът на вземането за законна лихва. Становище в смисъл, различен от приетия в обжалваното решение, в соченото ППВС №2/1981г. не се съдържа, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване и по третия, поставен в изложението правен въпрос. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение