Определение № 60495 от 30.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2190/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по три касационни жалби от страните по спора, въведен с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от М. К. Г. от [населено място] срещу ответното „Дженерали Застраховане“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/, както и от третото лице-помагач на ответника застраховател М. Евг. С., разглеждането на който спор по същество е било предмет на атакуваното от тях /в различни негови части/ решение № 1291 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 19.VІ.2020 г., постановено по гр. дело № 4501/2019 г. Касационната жалба (с вх. № 71234/21.VІІ.2020 г.) на ищцата М. К. Г., подадена чрез нейната майка и единствен настойник, е насочена против онази част от горепосоченото въззивно решение, с която са били отхвърлени нейните искове за присъждане на застрахователно обезщетение за имуществени вреди, търпени в резултат от процесното ПТП, настъпило на 5.VІІІ.2007 г., за минал период - от 1.ІІ.2012 г. до 1.ІІ.2017 г. и изразяващи се в полагани от трети лица 24-часови лични грижи, разходвани средства за придружител, гледане и подпомагането й, като индивид, изпаднал в резултат от получената тежка-черепно-мозъчна травма в напълно безпомощно /коматозно/ състояние. Оплакванията на касаторката М. Кр. Г. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част /по прекия й иск за имуществени вреди, търпени в периода от 5 години, предшестващ завеждането на делото/ в нарушение на материалния закон. Поддържа се от касаторката и че въззивният съд бил „допуснал процесуално нарушение, като е приел за доказани възраженията за прихващане въз основа на голословни твърдения, за които ответното дружество не е представило никакви доказателства за какъв вид имуществени вреди се отнасят направените плащания, като се е позовал на заключението на експертизата (ССчЕ – бел. на ВКС ), която от своя страна автоматично и без никакви доказателства за вида и основанието на плащанията възпроизвежда отговор на некоректно формулиран въпрос, без да са представени конкретни доказателства /платежни или фактури/ за основание, на което са платени сумите от 90 911.63 лв., като отговора на този въпрос и приложения №№ 1 и 2 от ССчЕ не са и не могат да бъдат доказателства за съда, че тези суми о0възмездяват именно претендираните в настоящето съдопроизводство имуществени вреди за полагани 24 часови грижи в полза на ищцата от трети лица“. С оглед всичко това се претендира частичното касиране на атакуваното въззивно решение – до размер на сумата от 90 000 лв., както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който ответното „Дженерали Застраховане“ АД-София да бъдело осъдено – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – да й заплати обезщетение за имуществени вреди, търпени в период от 5 години до завеждането на делото в размер на 90 000 лв. (деветдесет хиляди лева) или сума в размер от по 1 500 лв. на месец за описания период от 60 месеца, „ведно със законната лихва върху всяка вноска, начиная от всяко първо число на месеца“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба подателката й М. Кр. Г. обосновава приложно поле на касационния контрол по отношение атакуваната отхвърлителна част на въззивното решение с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с нея въззивната инстанция се е произнесла по два правни въпроса в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в три, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговата гражданска колегия ( Р. № 467/7.VІІ.2010 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 231/09 г.; Р. № 183/12.VІІ.2012 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 1387/2011 г., както и Р. № 147/19.VІ.2012 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 582/2011 г. ), същите явяващи се от значение не само за изхода по конкретното дело, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Длъжен ли е въззивният съд да изследва въз основа на какви доказателства е изготвено заключението на съдебно-счетоводната експертиза, когато ответникът е направил възражение за прихващане, но без да е представил доказателства по делото и на експертизата, че исканите за прихващане суми касаят именно плащането на претендираните от ищцата имуществени вреди?“; 2./ „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове изводите си въз основа на кои от доказателствата приема за основателно възражението на застрахователя за прихващане, когато то не е подкрепено от никакви доказателства?“ Съответно касационната жалба на ответника „Дженерали Застраховане“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ е срещу другата, осъдителна, част на същото въззивно решение, с която – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - този застраховател е бил осъден да заплати на М. Кр. Г. обезщетение за бъдещи имуществени вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от процесното ПТП, настъпило на 5.VІІІ.2007 г. в размер на сумата от 1 800 лв. (хиляда и осемстотин лева) месечно, считано от завеждане на делото и ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска, платима на първо число от месеца, следващ този, за който се отнася и до настъпването на основания за изменението на това застрахователно обезщетение или за прекратяването му при изчерпване на застрахователното покритие. Оплакванията на дружеството настоящ касатор са както за недопустимост, така и за неправилност на решението на САС в атакуваната негова осъдителна част, предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон (чл. 197 КЗ /отм./, във вр. чл. 110 ЗЗД), така и при допуснати от състава на въззивната инстанция съществени нарушения на съдопроизводствените правила: чл. 12 ГПК; чл. 235, ал. 2 ГПК; чл. 236, ал. 2 ГПК. Поради това се претендира частичното му отменяване /не и обезсилване/ и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който горните обективно кумулативно съединени осъдителни искове на Г. срещу застрахователя настоящ касатор за обезщетяване на бъдещи нейни имуществени вреди, както и за присъждане на законна лихва върху всяка просрочена месечна вноска, да се отхвърлят изцяло, ведно с присъждането на всички направени от дружеството разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба застрахователното дружество неин подател обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с твърденията си за вероятна недопустимост и за очевидна неправилност на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част ( основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол ), още и с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с обжалваната част от своя акт по съществото на спора съставът на САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните постановки на ТР № 1/17.VІІ.2001 г на ОСГК по гр. дело № 1/2001 г., така и в три, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите търговска и гражданска колегии ( Р. № 292/16.Х.2018 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 3148/2017 г.; Р. № 190/4.ХІ.2016 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 2085/2016 г.; Р. № 124/6.VІІ.2016 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 2057/2014 г. ), по следните три правни въпроса: 1./ „Следва ли въззивният съд да се произнася по факти и да приема за настъпили такива правни последици, каквито не се претендират от страните?“; 2./ „Длъжен ли е въззивният съд да приложи последиците на недоказването, съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните по спора?“; 3./ „Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях, а също и да прецени всички относими доказателства?“ Съответно касационната жалба (вх. № 72584 от 13.VІІІ.2020 г.) на третото лице-помагач на застрахователя М. Е. С. е насочена срещу същата част на постановеното от САС решение, с която – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – ответното „Дженерали Застраховане“ АД-София е било осъдено за заплати на ищцата М. Кр. Г. обезщетение за бъдещи имуществени вреди от процесното ПТП, настъпило на 5.VІІІ.2007 г., в размер на сумата от 1 840 лв. месечно, считано от 22.ІІ.2017 г., както и ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска, платима на първо число от месеца, следващ този, за който се отнася и до настъпването на основания за неговото изменение (намаление или увеличение), респ. – прекратяване, при изчерпване на застрахователното покритие. Оплакванията на касатора делинквент М. Е. С. са както за недопустимост, така и за неправилност на въззивното решение в тази негова осъдителна част: предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС „груби“ нарушения на процесуалните правила, включително „при погазване на основни принципи на гражданското съдопроизводство“. Инвокиран е довод, че като е приел че не бил изтекъл срока на общата погасителна давност за претендираните вземания, въззивният съд грубо е нарушил принципа на диспозитивното начало, уреден в чл. 6, ал. 2 ГПК, произнасяйки се по твърдения за наличие на ексцес, т.е. за влошаване състоянието на ищцата, без такива да са въвеждани. Поради това се претендира частичното му отменяване и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдели отхвърлени изцяло предявените от Г. срещу застрахователя искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД с предмет бъдещи имуществени вреди: „като погасени по давност, евентуално – като неоснователни и недоказани“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към тази трета касационна жалба, подателят й М. Евг. С. обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с твърденията си за недопустимост и за очевидна неправилност на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част ( основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол ), още и с наличието на допълнителната предпоставките по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с тази част от своя акт по съществото на спора съставът на САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в осем, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии в периода 6.ХІІ.2010 г. – 30.VІІ.2019 г., така и в три, постановени по реда на чл. 288 ГПК, конкретно посочени и приложени определения, по следните четири материално- и процесуалноправни въпроса: 1./ „Относно задължението на съда да се произнася само по въведените от страните твърдения и възражения с оглед принципа на диспозитивното начало, уреден в чл. 6, ал. 2 ГПК и свързания с него въпрос: допустимо ли е съдът да се произнася по твърдения и възражения, които не са заявени от страните.“; 2./ „За приложението на чл. 197 КЗ /отм./ при предявен пряк иск на увреденото лице за заплащане на обезщетение срещу застрахователя на делинквента по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.“; 3./ „Относно задължението на въззивния съд, на основание чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди всички оплаквания, доводи и възражения на страните по предмета на спора и да извърши повторно разрешаване на материалноправния спор - при отчитане на предмета на въззивното обжалване, очертан от въззивните жалби.“; 4./ „Относно задължението на въззивната инстанция да съобрази разпределената между страните по делото с доклада по чл. 146 ГПК тежест на доказване.“ Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, подадени от надлежни страни (главни и подпомагаща ответната) във въззивното производство пред САС, както касационната жалба на ищцата М. Кр. Г., така и тази на ответното по преките й искове „Дженерали Застраховане“ АД, а също и касационната жалба на третото лице-негов помагач М. Евг. С., ще следва да се преценяват като процесуално допустими. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: І. По касационната жалба на ищцата М. Кр. Г. срещу атакуваната отхвърлителна част на решението на САС: За да отхвърли прекия иск за имуществени вреди, търпени в периода 1.ІІ.20121 г. – 1.ІІ.2017 г. в пълния предявен по делото негов размер от 150 000 лв. (сто и петдесет хиляди лева), въззивната инстанция е приела, че от събраните по делото доказателства се потвърждавало, че ответникът е платил на ищцата парични суми „в повече, отколкото са дължими за обезщетяване на имуществените й вреди за този период“. Този решаващ правен извод на състава на САС е базиран върху приети в производството пред първостепенния съд две заключения, изготвени от вещите лица Б. и М., според които съобразно установената за страната минимална работна заплата, общото възнаграждение за четири заети като болногледачи лица, при пълен работен месец и при 8-часов работен ден, възлиза за исковия период 1.ІІ.2012 г. - 1.ІІ.2017 г., на 85 132 лв. (осемдесет и пет хиляди, сто тридесет и два лева). Докато през същия период застрахователят бил направил плащания в размер общо на 139 811.64 лв., включващи сума в размер на 48 900 лв., платена като възнаграждение по сключен граждански договор с рехабилитатор за периода 1.V.2013 г. – 1.ІІ.2017 г., а също и сума в размер на 90 911.64 лв., заплатена от застрахователя по заведената щета относно процесното ПТП от 5.VІІІ.2007 г. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г.на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че и двата правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на ищцата М. Кр. Г., се явяват такива, отнасящи се до правилността на постановеното от САС решение в атакуваната негова отхвърлителна част. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от тази касаторка две допълнителни ( алтернативно установени от законодателя) предпоставки за това: по т. 1 или по т. 3 на същия законов текст. Отделно погрешното отъждествяване от касаторката Г. на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 3-то ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. ІІ. ОБЩО по касационната жалба на ответното „Дженерали Застраховане“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/, КАКТО И по касационната жалба на конституирания в процеса като трето лице негов помагач М. Евг. С., подадени срещу осъдителната част на решението на САС: Твърдението за вероятна („евентуална“) недопустимост на постановеното от САС решение в атакуваната негова осъдителна част е въведено с довод, че като не е уважил защитното възражение на ответника и третото лице негов помагач за изтекла погасителна давност по отношение на прекия иск на М. Кр Г. за бъдещи нейни имуществени вреди, този съд всъщност се е произнесъл по твърдения за наличие на ексцес, каквито обаче реално не били въвеждани от ищцата. Видно е обаче от изложението на обстоятелствата на титулната страница на исковата й молба ( вх. № 23855/22.ІІ.2017 г. ) - редове 10 и 11, че там тя поддържа: „В хода на лечението са настъпили и допълнителни усложнения“. Поради това не се констатира вероятност обжалваното от застрахователя и от М. Евг. С. в неговата осъдителна част въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт, защото дори и при допуснато от САС съществено нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 6, ал. 2 ГПК, последното би се оказало касационно отменително основание за неправилност, а не едновременно - и за недопустимост /арг. чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, във вр. т. 2 от същия законов текст/ на този негов акт по съществото на спора. Въззивната инстанция е идентифицирала като спорен въпроса за наличие на предпоставките за обезщетяване на претърпените от ищцата М. Кр. Г. имуществени вреди, „както за периода от 5 години преди подаване на исковата молба, така и за обезщетяване на бъдещите й имуществени вреди, чието настъпване е неизбежно, а размерът им е определяем “. При поддържаните в обстоятелствената част на исковата молба (с вх. № 23855/22.ІІ.2017 г. по описа на СГС) на М. Кр. Г. твърдения, че от датата на процесното ПТП и до настоящия момент тя пребивава в персистиращо хронично вегетативно състояние, като й е била определена 100% трайно намалена работоспособност, както и че „в хода на лечението й са настъпили и допълнителни усложнения“, въззивната инстанция е приела по прекия й иск за бъдещи вреди, че защитното възражение на застрахователя и третото лице негов помагач за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като е в противоречие с постановката по т. 4 на ТР № 1/23.ХІІ.2015 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г. Това задължително разяснение е предпоставено от хипотези, в които „непозволеното увреждане всъщност се явява едно разтеглено във времево отношение събитие, но отговорността за него възниква едва с проявление на всички елементи от фактическия състав, който го поражда, като с оглед на това и на общото правило на чл. 114, алинеи 1 и 3 ЗЗД, поставящо за начало на давностния срок деня, в който вземането е станало изискуемо, респ. деецът е открит, се налага специалната разпоредба на чл. 197 КЗ /отм./, определяща за начало на давността за правата по всички застрахователни договори денят на настъпване на застрахователното събитие, да бъде подложена на поправително тълкуване в частта относно задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ поради доказаната, по арг. от чл. 46 ЗНА, необходимост от същото“. Както това бе посочено и по-горе, съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че и трите правни въпроса в изложението към касационната жалба на „Дженерали Застраховане“ АД, така както и другите четири правни въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на третото лице негов помагач, се явяват такива, отнасящи се изцяло до правилността на постановеното от САС решение в атакуваната негова осъдителна част. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице е релевираната от тези двама касатори допълнителна предпоставка за това /по т. 1 на същия законов текст/. Погрешното отъждествяване от тях на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Меродавно в процесния случай е, че в атакуваната негова осъдителна част решението на САС е постановено в стриктно съответствие със задължителните постановки по т.т. 4 и 11 на ППВС № 4/30.Х.1975 г. В заключение, в същата част въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък - extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение