Определение № 2100 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3827/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №51809/07.05.2024г. на Г. Д. М. и Е. Н. М., в качеството им на наследници на Д. С. М. срещу Решение №1455 от 12.03.2024г., постановено по възз. гр. дело №20221100503949 по описа за 2022г. на Софийския градски съд, с което първоинстанционното решение е отменено, и вместо него е постановено друго, с което предявеният иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР е уважен, като е признато за установено, че ищецът С. Т. Ш. е собственик на реална част с площ от около 64 кв.м. от имот с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], [община], която част неправилно е заснета в кадастралната карта в границите на собствения на ответниците имот с идентификатор [№], вместо в границите на имот с идентификатор [№]- собственост на ищеца. Жалбоподателите считат решението за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че въззивният съд избирателно и едностранчиво е обсъдил събрания доказателствен материал, което е довело до погрешните му фактически и правни изводи. Излагат, че като не е обсъдил всички относими доказателства и не е анализирал в съвкупност установените факти, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което се явява самостоятелно основание за отмяна на решението, като същевременно, това води и до неговата необоснованост. Твърди се и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, изразяваща се в погрешни изводи за действието и приложението на регулационните планове от 1986г. и 1961г. В изложението към касационната жалба се сочат основанията по на чл. 280, ал. 1 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са от значение за изхода на спора и са обуславящи за изводите на съда, и по отношение на които са налице и допълнителните селективни критерии:

1. „Длъжен ли е въззивният съд при формирането на собствени фактически и правни изводи по предмета на делото да извърши преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства относно релевантните обстоятелства, както и да разгледа и обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по тях?“

2. „Следва ли въззивният съд при преценка на свидетелските показания да вземе предвид всички обстоятелства, свързани с твърдените от свидетеля факти?“

Тези въпроси се поставят във връзка с изводите на съда, че след като съществуващата между имотите ограда не е била премествана и е съществувала и към датата на приемане на регулационния план от 1986г., като същата съвпада с границите по стария кадастрален план от 1956г., то по делото не се установява въззиваемият ответник да е завзел придадените имоти. Касаторите посочват, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №212 от 01.02.2012г. по т. д. №1106/2010г., решение №80 от 02.06.2020г. по гр.д. №4031/2019г., решение №50074 от 14.11.2023г. по гр. д. №3217/2022г. и Определение №4388 от 19.12.2022г. по гр.д. №4538/2022г. на ВКС.

3. „При положение, че за процесната територия са действали два регулационни плана и съдът е приел, че сега действащият дворищнорегулационен план не е приложен, то следва ли в този случай да се възстанови положението на имотите към първия одобрен дворищнорегулационен план на населеното място? Възможно ли е при отговор на въпроса за наличието на грешка в кадастралната карта да се изхожда от границите на имотите съобразно отразяването им в стар кадастрален план?“

4. „След като се установява, че при създаването на новия /сега действащия дворищно-регулационен план на населеното място старите парцелни граници по предходния /отменения/ план са послужили за основа при изработването на новия регулационен план, тоест зачетени са били парцелните граници /респ., придаваемите части/ по стария регулационен план, то следва ли в този случай да се приеме, че предходният /старият/ дворищнорегулационен план за процесната територия е бил приложен?“

Тези въпроси се поставят на осн. чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, във връзка с изводите на съда, че отчуждителното действие на плана от 1961г. е отпаднало и съгласно пар. 8 от ПР на ЗУТ действието на неприложената регулация е прекратено, а оттам и за крайния извод, че липсвало основание процесната част да бъде заснета като част от имота на ответника. Касаторите обосновават и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с противоречието на разрешението на въззивния съд с Тълкувателно решение №3 от 15.07.1993г. по гр. д. №2/1993г. на ОСГК на ВС, решение №275 от 05.01.1984г. на ВС на НРБ по гр. д. №885/1983г. и решение №174 от 03.12.2018г. на ВКС по гр. д. №4430/2017г.

По отношение на последните два въпроса се мотивира и наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липсата на изрична правна норма, която да ги регламентира, както и на съдебна практика, като се твърди, че произнасянето по тях от Върховния касационен съд би имало значение за точното прилагане на закона, доколкото касае множество случаи, предвид изключително широкото приложно поле на споровете относно това кога дворищно регулационният план е приложен, а това на свой ред, при установеното мълчание на закона, несъмнено би допринесло и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба – С. Т. Ш., чрез адв. С. Б., с депозирания писмен отговор оспорва наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Счита, че с обжалваното решение, съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Ответникът оспорва и доводите за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на решението, поради което моли касационно обжалване на същото да не бъде допускано. Счита, че след всестранен анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до законосъобразния извод за основателност на предявения иск.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск на С. Т. Ш., предявен срещу Д. С. М. за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 67 кв.м., представляващи реална част от урегулиран поземлен имот [№] с идентификатор [№], със съседи по акт за собственост: улица, УПИ [№], УПИ [№], УПИ [№], УПИ [№] и съседи по кадастрална скица: имоти с кад. ид. [№], [№], [№], [№], [№], [№], която реална част представлява южната част от собствения му имот с идентификатор [№], неправилно отбелязана в кадастралната карта като част от имота на ответника с идентификатор [№]. Ищецът твърди, че на 01.02.2017г. е придобил по наследство имот УПИ [№], с кадастрален идентификатор [№], който е бил собственост на дядото на неговия праводател, и е представлявал нива от 1 декар в местност „Присоето“. През 1955г. праводателят на ищеца бил изградил в южната част на имота ограда на границата с имот X.-25, която съществувала и към настоящия момент. С регулационния план от 1986г., приет със Заповед № РД-50-09-357 от 17.06.1986г. било предвидено част от имот УПИ [№] да се придаде към съседния от южната страна имот УПИ [№], но регулационният план не бил приложен, тъй като не било изплатено съответното обезщетение на собственика на имота, и границите на имотите по регулационните планове не били материализирани на място – оградата между двата имота винаги е била на мястото, на което се намира и към настоящия момент. След като ищецът установил, че имотът е нанесен неправилно в кадастралната карта, инициирал производство по изменение на кадастралната карта пред СГКК - [населено място], но собственикът на имот с кад. № [№] /стар номер УПИ [№]/ подал възражение, че процесната част е от неговия имот, предвид което бил постановен отказ да бъде извършена поисканата промяна. Ищецът счита, че е налице хипотезата на пар. 6, ал. 2 от ПЗР на ЗУТ, тъй като е налице дворищно регулационен план от 1986г., който обаче не е приложен при действието на ЗТСУ /отм./, като не е поискано и извършено приложението му в рамките на предвидения 6-месечен срок, считано от влизане в сила на ЗУТ. Позовавайки се на пар. 8 поддържа, че дори планът от 1986г. да е имал отчуждително действие, то същото е прекратено и не е налице основание за придаване на реалната част към съседния имот. Счита, че регулационният план от 1986г. не е породил своя пряк вещно-прехвърлителен ефект по отношение на спорните 67 кв.м., представляващи реална част от УПИ [№] с кадастрален идентификатор [№] със стар номер УПИ [№] и намиращи се в южната му граница с имот УПИ [№], с кадастрален идентификатор [№], поради което твърди, че същите са негова собственост. В условия на евентуалност претендира придобиването на процесните части по давност.

Ответникът Д. М. не е депозирал писмен отговор, но с молба от 17.05.2021г. изразява становище за неоснователност и недоказаност на иска. Релевира възражение, че процесните 67 кв.м. са негова собственост по силата на влязъл в сила и приложен регулационен план на [населено място], в.з.Б. и в.з.Манастира, алтернативно- по силата на изтекла в негова полза придобивна давност.

От фактическа страна, въззивният съд е приел, че Т. Д. Ш., починал на 15.07.1972г. и съпругата му Й. Ш., починала на 01.02.2017г., са оставили за свои единствен наследник сина си С. Ш.- ищец по настоящото дело.

От Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност №66, том X., дело №3510/1968г. се установява, че Т. Д. Ш. е признат за собственик на дворно място с жилищна и стопански постройки, цялото с площ от 800 кв.м., съставляващо имот пл. №362, за част от който е отреден парцел X. от кв. 19 по плана на [населено място]-София, парцел с неуредени сметки по регулация, като известна част от имота се отчуждава за улица, при посочени в същия нотариален акт съседи: улица, С. Д. М., н-ци на Н. Я. и н-ци на И. Г. Д..

С Нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по давност и наследство №60, том V, pег. №15312, дело №757/2008г., Й. Ш. и С. Ш., са били признати за собственици на основание давностно владение и наследство, на по 1/2 идеална част за всеки от тях върху 130/930 ид. части от УПИ [№] от кв. 15 по плана на [населено място], [населено място], с площ от 930 кв.м., при посочени в този нотариален акт съседи: улица, УПИ [№], УПИ [№], УПИ [№] и УПИ [№].

От представеното по делото удостоверение, е прието, че на името на собственика /наследниците/ Т. Д. Ш. от [населено място] по Емлячен регистър от 1935г., стр. 669, е записано, че същият притежава земеделски имоти ниви и ливади, подробно описани в удостоверението.

От приложеното строително разрешително №15 от 1955г., се установява, че на Т. Д. Ш. се разрешава да построи ограда в пар. VI, кв. 96 в [населено място].

От приетия технически протокол от 16.01.1964г., изготвен въз основа на заявление вх. №3401 от 22.05.1963г. на Т. Д. Ш., за нанасяне стари граници на имот пл. № 362, находящ се в местността [населено място], кв. 19, парцел 8, се установява, че собственикът на имота Т. Ш. твърди, че границите на същия имот не са нанесени върху утвърдения със Заповед № 416 от 28.04.1961г. регулачен план на [населено място], съществували преди утвърждаване на дворищната регулация. В заключение е записано, че границите съществуват, материализирани са и са заснети на самото място.

От представената Заповед №18-3722-22.04.2020г. на Началник на СГКК-гр. София, се установява, че искането на С. Ш. за изменение на южната граница на имот с идентификатор [№] в съответствие с границата на имот пл. №362, м. „с. Б.“ по стар план от 1956г., въз основа на приложен проект за изменение на КККР е счетено за допустимо, но е отказано като неоснователно, поради несъответствие на правата на собственост на заявителя спрямо исканото увеличение на площта на имота, тъй като същият се легитимира като собственик на УПИ [№] с площ от 930 кв.м., чиято южна граница напълно съответства на границата на същия имот, отразена в действащата КК.

Ответникът Д. М. представя Нотариален акт за дарение на недвижим имот №197, том X., дело №5091/1975г., обктивиращ договор за дарение, извършено в негова полза от баща му С. Д. М. на дворно място, находящо се в [населено място], съставляващо урегулиран парцел [№] от кв. 19 по плана на София - [населено място], целият парцел съдържащ 450 кв.м., с неуредени сметки за придаваемите се към него 12 кв.м. съгласно дворищната регулация, с посочени съседи: улица, дарителят С. М., наследници на Т. Ш. и Л. Й. Ж., заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда на 91 кв.метра.

С Нотариален акт за собственост на основание давностно владение №48, том III, peг. №4800, дело №379 от 04.03.2021г., Д. М. е признат за собственик на основание давностно владение на 121/559 идеални части от дворно място с идентификатор [№], находящо се в [населено място], район „П.“, [улица], с площ по скица 559 кв.м., съставляващо по нотариален акт УПИ [№], кв. 19, а по сега действащия регулационен план на [населено място], представляващ УПИ [№] от кв. 15, при посочени съседи по скица: УПИ [№], УПИ [№], УПИ [№] и улица и при съседи с посочени идентификатори: [№], [№], [№], [№] и и [№].

От кредитираното заключение на приетата СТЕ се установява, че старият кадастрален план за територията е от 1956г., като имот с пл. № 362 е с графично изчислена площ от 1073 кв.м., а имот пл. № 364 е с графично изчислена площ 897 кв.метра. В следващия кадастрален план от 1980г., действал до одобряването на КККР двата имота са съответно с пл. № 24 с графично изчислена площ от 934 кв.м и с пл. № 25 - с графично изчислена площ от 558 кв.метра. Установява се също, че първият регулационен план за територията е бил одобрен със Заповед № 416/28.04.1961г., като по него процесните парцели са в кв. 19 и са нанесени с номера и площ, както следва: имотът на ищеца - X.-362, е с площ от 568 кв.м., а парцелът на ответника - IX-364- е с площ от 542 кв.метра. Съгласно действащия регулационен план, одобрен със Заповед № РД-50-09- 357/17.06.1986г., процесните имоти са нанесени като УПИ [№] с площ от 931 кв.м и УПИ [№] с площ от 555 кв.метра. В КККР на Район „П.", одобрени със Заповед №РД-18-51/03.11.2011г. процесните имоти са с идентификатор [№] - с площ 934 кв.м. и с идентификатор [№] - с площ от 559 кв.м. Вещото лице дава заключение, че южната граница на УПИ [№] съвпада с границата на ПИ с ид. [№], т.е. границата от юг на имота на ищеца по сега действащия регулационен план на [населено място] и по действащата КК съвпада. Посочено е, че на л.41 в делото е приложена геодезическа снимка на съществуващата на място ограда с отразени границите на поземлените имоти по действащ регулационен план и КККР, като границата по заснетата ограда застъпва поземлен имот с идентификатор [№], респ. УПИ [№], кв.15, като застъпването е 67 кв.м и е защриховано. Вещото лице потвърждава, че границата между двата процесни имота по регулационен план от 1961г. е по линията 3-4-5- 6, а по рег.план от 1986г. е по линията 1-2, като площта на частта, която се отнема от УПИ [№] е около 44кв.м. по цифри 1-2-3-4-5-6-1. В о.с.з. вещото лице пояснява, че всеки следващ регулационен план автоматично отменя предходния, както и че няма координати от заснемането на съществуващата ограда, но за целите на експертизата е сканирала приложената по делото скица и съпоставяйки я с др. скица, се установява, че оградата, с малко отклонение, минава по границата между имотите по стар кадастрален план от 1956г., т.е. по линия 7-5-6 на изготвената комбинирана скица. Вещото лице потвърждава, че при извършената проверка не са се установяват никакви данни назад във времето да са уреждани сметки между двата имота - 24 и 25. Посочва, че дори и тези 12 кв. м., които се придават по регулация към имот 25, са включени в констативния нотариален акт, без да има данни за уреждане на сметки и за тях. Допълнително, вещото лице посочва, че в ПИ с ид. [№] има изградена септична яма, която е разположена в югоизточната част на имота на около 0,50 м. северно от ПИ е ид. [№] и на около 1,50 м.

С оглед заключението на съдебно-техническа експертиза, въззивният съд е приел, че за процесната територия са действали два регулационни плана – първият одобрен със Заповед № 416/28.04.1961г. и вторият - сега действащият регулационен план, одобрен със Заповед № РД-50-09- 357/17.06.1986г., като съгласно последния процесните имоти са в кв. 15 и са нанесени като УПИ [№] с площ от 931 кв.м /за ищеца/ и УПИ [№] с площ от 555 кв.метра /за ответника/. Първият регулационен план е приет при действието на ЗПИНМ /отм./, а вторият -при действието на ЗТСУ /отм./, но и при двата закона се допуска при урегулиране на имотите, те да се упълномеряват с части от съседни имоти. Съгласно разпоредбите на чл. 39, ал. 3 ЗПИНМ /отм./ и чл. 110 ЗТСУ /отм./ дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие и води до разместване на собственост, тъй като собственикът на парцела става собственик и на имота, който се придава към този парцел. Регулацията се стабилизира и се счита за приложена с изплащане на обезщетението за придаваемото място. Дворищно-регулационният план следва да се счита за приложен от момента, когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници при хипотезите на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ /отм./, като при възникнал спор, в тежест на страната, която твърди, че е собственик в резултат на приложена регулация, е да докаже, че съответната регулация е приложена.

Въззивният съд е приел, че към настоящия момент е действащ регулационният план, одобрен със Заповед № РД-50-09-357 от 17.06.1986 г., приет при действието на ЗТСУ /отм./, в който имотите са отразени като УПИ [№] с площ 931 кв. м. и УПИ [№] с площ 555 кв.м. По този план площта на придаваемата част от УПИ [№] /на ищеца/ към УПИ [№] /на ответника/ е около 44 кв.м. по точки 1-2-3-4-5-6-1, съгласно приложение №2 към заключението на СТЕ. Съдът е приел, че регулационният план от 1986г. е предвиждал отнемане от имота на ищеца на площ около 44 кв. м. и придаването ѝ към имота на ответника, но е счел, че по делото липсват доказателства този план да е приложен. Доколкото се предвижда регулиране на граници между имотите на два съседни имота, собственост на физически лица, респективно придаване на част от единия имот към другия, то въззивният съд е приел, че се касае за дворищна регулация по арг. от чл. 110, ал. 1 и ал. 2 ЗТСУ /отм./ и приложим е чл. 114, ал. 1 ЗТСУ /отм./, според който недвижимите имоти, придадени по дворищно-регулационния план, се заемат след обезщетяване на правоимащия съгласно правилата на този закон и правилника за неговото приложение.

Въззивният съд е посочил, че не са ангажирани доказателства въззиваемият да е обезщетил въззивника, нито да е заел придадените имоти, респективно да владее процесната реална част. Изслушаните в хода на производството свидетели А. – съсед на страните, и М. – племенник на първоначалния ответник еднопосочно излагат, че двата имота са съседни, разделени от ограда. Свидетелката А., която е съсед на страните по делото от 1969г. посочва, че между двата имота винаги е съществувала ограда, която представлявала жив плет заедно с телена ограда и циментови колове, като не е виждала през годините тя да е била премествана. Според свидетеля М., ищецът след трасиране на имота е премахнал старата ограда и изградил нова, която обаче е навлизала в имота на ответника. Въззивният съд е кредитирал като обективни и незаинтересовани показанията на свидетелката А., като е посочил, че изложеното от нея се подкрепа и допълва от останалия събран по делото доказателствен материал. Вещото лице в о.с.з. е категорично, че съществуващата оградата върви почти по линия 7-5-6 съобразно приложение 2 от заключението на СТЕ, която съвпада с границите на стария кадастрален план от 1956г., като на места е налице леко разместване в една част по-нагоре, а в друга – по-надолу. Съдът е изложил, че не кредитира показанията на свидетеля М. като обективни и достоверни, тъй като поради близките си роднински връзки с първоначалния ответник, се явява заинтересовано от изхода на делото лице, като е посочил също, че споделеното от него не кореспондира на събраните по делото доказателства.

Въззивният съд е изложил, че планът се счита за приложен при изпълнение на законните условия за заемане на придаваемите части от новия собственик - когато бъде изпълнена процедурата по обезщетяване на собственика на отчуждената част, или при доброволното и предаване или при снабдяване с изпълнителен титул при погасено вземане за обезщетение. В тези две хипотези, посочени е чл. 33 ЗТСУ /отм./ настъпва съвпадение на имотните граници с регулационните линии и дворищнорегулационният план се счита за приложен. Доколкото в настоящия случай придаваемата част не е завзета от въззиваемият ответник, като липсват и документи, установяващи плащането, то въззивният съд е приел, че регулационният план от 1986г. не е бил приложен по отношение на предвидените придаваеми части, описани по-горе, и в предвидените за това срокове по ЗУТ, поради което отчуждителното му действие е отпаднало.

Предвид така възприетото, съдът е пристъпил към проследяване приложението на предходните планове. Посочил е, че по първия регулационен план за м-ст „с. Б.“, одобрен със Заповед № 416/28.04.1961г., за имот пл. №362 съгласно кадастралния план от 1956г. е отреден парцел X.-362, в кв. 19, отразен по букви А-Б-В-Г-Д-А по приложение 1 към заключението. Парцелът граничи на юг с парцел IX-364, като границата между двата парцела преминава по линията 3-4-5-6 по приложение 2. Вещото лице не е установило регулационният план от 1961г. да е предвиждал придаване на горепосочената част от имот с пл. № 362 към парцел IX-364. Съдът е посочил, че дори и площта, заключена между цифри 3-4-5-7-3 по приложение 2 да е предвидена като придаваема част от имот с пл. № 362, вземайки предвид границите по регулация и по кадастралната карта от 1956г., въз основа на която е изготвен регулационният план от 1961г., доколкото границата по линия 5-7 съвпада с границите по кадастралния план, като посочената част е влизала в имот с пл. № 362, а след изготвяне на регулационния план същата е предвидена като част от парцел IX-364, то регулацията не е била приложена. В тази връзка е съобразил, че за да настъпи вещно отчуждително действие, задължителна предпоставка е съответната регулация да бъде приложена – при условията на чл. 46 ЗПИНМ /отм./, § 107 и 108 ППЗПИНМ /отм./, или когато придаваемата част, макар и завзета не по установения ред, е била владяна от тях /респ. - от наследодателя им, като собственик на имота, към който се придава/ в период по-дълъг от десет години, като е посочил, че по делото не са ангажирани доказателства ответникът да е завзел имота, нито да е заплатил обезщетение.

Във връзка с границата между двата имота, въззивният съд е посочил, че с оглед показанията на свидетелката А. и експертното становище, се установява, че и към настоящия момент местоположението на оградата съвпада с това от преди приемане на регулационния план от 1961г., което води до категоричен извод, че частта, заключена между точките 3-4-5-7-3 по приложение 2 от експертизата не е била завзета от първоначалния ответник. Предвид което въззивният съд е приел, че дори и регулационният план от 1961г. да е предвиждал придаваема част от имот с пл. №362 към парцел IX-364, то регулацията не е била приложена, отчуждителното действие на плана от 1961г. е отпаднало, като съгласно § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ действието на неприложената регулация е прекратено.

Въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира като собственик по наследство и по давност на имот пл. №362 по кадастрален план от 1956г., за който е отреден парцел X.-362 по регулационен план 1961г., а съгласно действащия регулационен план от 1986г. имотът е нанесен като УПИ [№] с идентификатор [№], част от който са процесните около 64 кв. м., заключени между точките 1-6-5-7-3-2-1 по приложение 2 на комбинираната скица на л. 157 от първоинстанционното дело, тъй като отчуждителното действие на дворищно-регулационните планове, одобрени със Заповед №РД-50-09-357 от 17.06.1986г. и със Заповед №416/28.04.1961г., е отпаднало, поради което придаваемите части, заключени между точките съответно 1-6-5-4-3-2-1 /с обща площ около 64 кв. м./, се връщат в патримониума на собственика на имота, от който са били отчуждени. От друга страна, доколкото частта, заключена между 5-7-3- 4-5 не се установява да е завзета от първоначалния ответник и не са ангажирани други доказателства за собственост, то липсва основание тя да бъде заснета като част от имота на ответника.

Доводите на въззивемия ответник, че същият се легитимира като собственик на процесния имот с площ 67 кв.м. по силата на нотариален акт за собственост на основание давностно владение №48, том III, peг. №4800, дело №379 от 04.03.2021г., с който първоначалният ответник е признат собственик на основание давностно владение на 121/559 идеални части от дворно място с идентификатор [№], са приети за неоснователни. Позовавайки се на ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д. №11/2012г., и предвид извършеното от ищеца оспорване на този констативен нотариален акт, въззивният съд е посочил, че по делото не се установява процесната част да е била заета от въззиваемия ответник, респективно владяна от него, поради което приложението на придобивния способ по чл. 79, ал. 1 ЗС се изключва. Предвид което е приел, че издаденият в полза на Д. М. нотариален акт за собственост на основание давностно владение №48, том III, peг. №4800, дело №379 от 04.03.2021г. е с опровергано легитимиращо действие.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По първия и втория въпрос в обобщен вид касаещи задължението на въззивния съд да извърши преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства относно релевантните обстоятелства, включително на свидетелските показания, както и да разгледа и обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по тях, не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, включително с цитираните от касаторите, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и е изложил свои мотиви по иска, с който е бил сезиран. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е развил собствени съображения по аргументите, съдържащи се в нея. Въззивният съд е извършен подробен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, и съобразявайки заключението на кредитираната СТЕ, е достигнал да обоснования си извод, че границата между имотите не е била премествана. За да достигне до извода, че липсва приложена регулация и завземане от ответника, съдът е проследил както границите на имота в периода от първия регулационен план, така и действието на последващите планове съобразно приложимата към релевантните моменти нормативна уредба. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с направените от съда изводи касае правилността на решението, която не може да се преценява в тази фаза на производството, касаеща само наличието на основанията по чл. 280 ГПК. Независимо от това, следва да се посочи, че въззивният съд е коментирал показанията и на двамата, разпитани свидетели, като е изложил съображения поради които кредитира показанията на свидетелката А., а не тези на свидетеля М. – племенник на първоначалния ответник. Предвид което не се установява действията му да са в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика.

По следващите два въпроса относно приложението на двата, одобрени за процесната територия дворищно-регулационни планове, и определянето на верните границите между процесните съседни имоти съобразно отразяването им в стария регулационен план също не се с установява наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с Тълкувателно решение №3 от 15.07.1993г. по гр. д. №2/1993г. на ОСГК на ВС. Напротив, в съответствие с разясненията в него, както и с посоченото от касаторите решение №275 от 05.01.1984г. на ВС на НРБ по гр. д. №885/1983г., въззивният съд е посочил, че за имотни граници се приемат парцелните граници по стария план. Последното обаче е допустимо само ако планът е бил приложен, респ. кога придадените имоти са били заети или дължимото за тях обезщетение е било изплатено, каквито данни по настоящото дело не са налични.

По отношение на последните два въпроса се мотивира и наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липсата на изрична правна норма, която да ги регламентира, както и на съдебна практика, като се твърди, че произнасянето по тях от Върховен касационен съд би имало значение за точното прилагане на закона.

В тази връзка следва да се отбележи, че за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно бланкетното посочване на текста на законовата разпоредба, а е необходимо касаторът да изложи аргументирани съображения защо счита, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се посочи, че законова разпоредба не е посочена в никой от двата въпроса, като липсва и мотивирано изложение досежно предпоставките по т.3. Доколкото така поставените въпроси най-общо касаят действието на неприложени регулационни планове, за пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно константната и непротиворечива практика, при липсата на данни новата регулация да е приложена, се приема че с изтичането на сроковете по § 8, ал.1 ПР на ЗУТ отчуждителното действие на неприложения план е отпаднало автоматично – ТР № 3/28.03.2011г. по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС. Разпоредбата на § 8, ал.1 ПР на ЗУТ е императивна и съдът следва да я приложи независимо от това дали страните се позовават на нея. Поради автоматичното отпадане на отчуждителното действие на последния приет дворищнорегулационен план, се възстановява старото положение, определено от разделителната регулационна линия по предходния приложен план. Според разясненията в Тълкувателно решение №3 от 15.VII.1993 г. по гр. д. № 2/93г. на ОСГК, приложението на плана е понятие относимо към вярната имотна основа, при която следва да се изработи новият план. В този смисъл е разпоредбата на чл. 86, ал. 2 ППЗТСУ, според която приложеният дворищнорегулационен план става кадастрална основа за последващия, а регулационните линии по предходния - имотни граници за действащия план на населеното място. В случай че предшестващият план не е приложен, се отива към по-ранния, докато се установи приложен план или положението на имотите към първия одобрен дворищнорегулационен план на населеното място. Именно съобразявайки тези разяснения, и след като е приел, че действието на регулационните планове от 1986г. и 1961г. е отпаднало, въззивният съд е изследвал границите между двата имота по кадастралната карта от 1956г., и е съпоставил същите с разположената на място оградата и нанесената в действащата кадастрална карта граница.

Не се установява и решението да е очевидно неправилно- посочено от касаторите като основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, вкл. и свидетелските показания във връзка с приетото по делото заключение на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им разбиране имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въззивният съд правилно е приложил относимите към действието на различните регулационни планове правни норми на ЗПИНМ, ЗТСУ и ЗУТ в контекста на установените по делото факти. Не са налице допуснати нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 1200.00 лева, определен съобразно представения договор и списък по чл. 80 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.