Определение № 60655 от 22.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 495/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] срещу решение № 260072 от 16.10.2020 г. по в. т. д. № 1135/2020 г. на Старозагорски окръжен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Старозагорски районен съд решение № 414 от 25.03.2020 г. по гр. д. № 739/2019 г., предявеният от П. Б. Г. от [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейната сестра Н. Б. Ж., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие от 11.02.2016 г., е уважен за разликата над 4 000 лева до 20 000 лв. В частта за сумата 4 000 лв., платена от застрахователя в хода на процеса, първоинстанционното решение е влязло в сила. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения – превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал и при липса на всестранна и обективна оценка на същия. По-конкретно, счита, че съдът безрезервно е кредитирал показанията на свидетелката Г., която, като снаха в семейството на починалата, е заинтересована от изхода на делото; че определеното обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно с оглед принципа за справедливост; че неоснователно е отречен приносът на пострадалата за настъпване на произшествието; че неправилно е определен началният момент на забавата, който следва да е от датата на исковата молба, а не от датата на произшествието. В касационната жалба са изложени подробни съображения и срещу извода на въззивния съд за неприложимост на § 96, ал. 1 от ПЗР на КЗ (ДВ бр. 101 от 2018 г.) при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с твърдението, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на дадена личност като размера на неговите доходи приживе, финансовият му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат от смъртта му при ПТП; 2. Допустимо ли е при безспорно доказано по делото нарушаване на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в нарушение на изискванията на чл. 113, т. 1 и т. 2 от Закона за движение по пътищата от страна на загиналата, съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с нейното поведение; 3. От кой момент застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ отговаря за лихва за забава пред увредените лица при предявен пряк иск срещу него, ако застрахователният договор е сключен преди 01.01.2016 г., а ПТП, от което са произтекли вредите, е настъпило по време на действие на новия КЗ, в сила от 01.01.2016 г.. и съответно застрахователната претенция е предявена след 01.01.2016 г. директно пред съда; 4. Обвързан ли е съдът от установените лимити на отговорност в КЗ до 5 000 лв. на човек от по-широкия кръг роднини или има свобода да определя и по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди в полза на сестрата на загиналата; От значение ли е за размера на обезщетението на лице от по-далечния кръг наличието на по-близки по степен роднини – син, съпруг и внучка, които също са предявили по съдебен ред своите претенции; Съществува ли противоречие между разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018г., в сила от 7.12.2018 г.) във връзка с чл. 393а, ал. 4 КЗ и приложимото европейско законодателство и съдебна практика; Идентични ли са понятията лимит на отговорност и застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Наред с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по отношение на въпрос № 2 се твърди и противоречие с практиката на ВКС – решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на IV г. о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на II т. о., решение № 43 от 15.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на II т. о. и определение № 750 от 30.11.2010 г. по т. д. № 442/2010 г. на II т. о. Бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, аргументирана с оплакване за прекомерност на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Ответницата по касация – П. Б. Г. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 26.02.2021 г. Претендира разноски. Третото лице-помагач на касатора – А. Р. Д. от [населено място] – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, съобразявайки влязлата в сила присъда по н. о. х. д. № 177/2016 г. на Старозагорски окръжен съд, е приел, че на 11.02.2016г., по вина на А. Р. Д., застрахован при ответника Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД по застраховка „Гражданска отговорност“, е реализирано пътно-транспортно произшествие, при което е настъпила смъртта на лицето Н. Б. Ж. – сестра на ищцата П. Б. Г.. По отношение на спорния по делото въпрос за активната материалноправна легитимация на ищцата да претендира обезщетение в качеството й на сестра на починалата, решаващият състав е счел, че същият следва да бъде разрешен с оглед постановките на Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, според което, освен лицата, посочени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., по изключение право на обезщетение има и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Предвид показанията на разпитаната по делото свидетелка Г. Г., решаващият състав е приел, че в настоящата хипотеза тези предпоставки са доказани и поради това ищцата следва да бъде възмездена за болките и страданията от загубата на своята сестра по реда на чл. 52 ЗЗД, като е преценил, че справедливо в случая е обезщетение в размер на цялата претендирана с исковата молба сума 24 000 лв. Чрез препращане към мотивите на първоинстанционния акт, съществувалата емоционална и духовна близост между ищцата и нейната сестра е аргументирана с това, че те са били неразделни, работели са заедно, починалата се е грижила за своята сестра и й е оказвала всякаква подкрепа. Отново чрез препращане по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд е споделил извода, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди не следва да бъде съобразено ограничението за максимален размер от 5000 лв., предвидено в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ поради противоречието на посочената разпоредба с европейското законодателство и съдебна практика. Решаващият състав е преценил обаче за неоснователно направеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата. На база заключението на автотехническата експертиза и влязлата в сила присъда съдът е приел, че починалата не е допринесла за настъпване на произшествието, тъй като е пресичала на пешеходна пътека, надлежно сигнализирана, със спокоен ход, без да има доказателства за ненужно удължаване на престоя й върху платното за движение. С оглед на това е приел, че не са налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди. Поради това и като е отчел извършеното от застрахователя преди подаване на жалбата му доброволно плащане на сумата 4 000 лв., въззивният съд е отхвърлил предявения иск за разликата над 20 000 лв. до 24 000 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на първите два въпроса не е осъществено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – да са значими за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. За въпрос № 1 този извод произтича от обстоятелството, че изброените в него критерий изобщо не са били предмет на обсъждане при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, т. е. въпросът е поставен напълно абстрактно, без да е отнесен към мотивите на обжалвания акт. Що се касае до втория въпрос, неговата ирелевантност за изхода на спора се дължи на несъответствието му с данните по делото и с категорично приетото от съда, че от страна на загиналата не е допуснато нарушение на изискванията на чл. 113, т. 1 и т. 2 ЗДвП. Макар останалите два въпроса да имат характер на обуславящи, по отношение на тях касационният контрол също не би могъл да бъде допуснат. Напълно достатъчно за това е абсолютно бланкетното заявяване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както е разяснено в т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание, като задължение на касатора е да аргументира наличието на всяка от формиращите го две кумулативни предпоставки – задължение, което в случая не е изпълнено. Отделно от горното, по отношение на тези въпроси посоченото основание не е осъществено. По въпроса за началния момент, от който настъпва забавата при действието на КЗ (отм.), е формирана практика по реда на чл. 290 ГПК ( решение № 6 от 28.01.2010 г. по т. д. № 705/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 72 от 30.04.2009 г. по т. д. № 475/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 97 от 06.07.2009г. по т. д. № 745/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 100 от 13.11.2009 г. по т. д. № 92/2009 г. на І т. о.; решение № 175 от 28.10.2010 г. по т. д. № 54/2010 г.; на ІІ т. о. и решение № 200 от 22.11.2010 г. по т. д. № 84/2010 г. на ІІ т. о.), в която е прието, че при предявен иск за заплащане на обезщетение за вреди срещу застрахователя обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забава в размер на законната лихва следва да се присъди от датата на деликта. Следователно, въззивното решение е изцяло в съответствие с посочената практика. Практика на ВКС е налице и по въпроса, свързан с приложението на § 96 и чл. 493а КЗ и въведения лимит от 5 000 лв. по отношение на претенциите за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на КЗ от 2016 г. – решение №57 от 25.07.2019 г. по т. д. № 1218/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., като това становище е застъпено и в определение № 291 от 07.05.2020 г. по т. д. № 2108/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 234 от 09.04.2020 г. по т. д. № 1726/2019 г. на ВКС, І т. о. и др., в които е прието, че нормите на сега действащия КЗ, в сила от 01.01.2016 г., и неговите изменения и допълнения – § 95, § 96 и чл. 493а – са неприложими по отношение на претенциите за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ, тъй като не притежават обратно действие. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с посочената практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато нито на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед посочения изход на делото, касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноски за касационното производство в размер на сумата 1 500 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой е удостоверено в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 0217307 от 26.02.2021 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК