Определение № 537 от 13.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1735/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството ЗД „БУЛ ИНС“ АД срещу въззивно решение № 46 от 16. 04. 2021 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по гр.д. № 77 по описа на съда за 2021 г., изменено в частта за разноските с определение по същото дело от 18. 06. 2021 г. Въззивното решение е обжалвано в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно такова № 78 от 15. 20. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Сливен по гр.д. № 127 по описа на съда за 2020 г. в неговата част, с която касаторът е осъден да заплати на Ц. Х. Л. сумата 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от настъпилата при ПТП на 29. 11. 2014 г. смърт на нейния внук А. Т. Т., ведно със законната лихва, считано от 30. 11. 2016 г. до окончателното изплащане, и в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за сумата 20000 лв., касаторът е осъден да заплати същата сума, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от същото ПТП, ведно със законната лихва, считано от 30. 11. 2016 г. до окончателното изплащане, и на И. Щ. А., със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон. В относимата към действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение част от касационната му жалба касаторът твърди, че ищците – баби на загинал при ПТП, за вредите от което застрахователят – касатор отговаря имуществено, техен внук, нямат материалноправна легитимация да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му, тъй като към момента на увреждащото ПТП – 29. 11. 2014 г., не е било прието и действащо Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, но са действали ППВС № 4/68 г., ППВС № 5/69 г. и ППВС № 2/84 г., отричащи на ищците такава легитимация, а новоприетото след увреждащото събитие тълкувателно решение няма обратно действие и не се прилага към процесния случай. Излага се, че в случая по делото не се установява, включително и от изслушаните свидетелски показания, наличие и на изискващата се от Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. по на ОСНГТК на ВКС, особено близка връзка на ищците с починалия, и действително претърпени от смъртта му вреди, при които и по изключение би им се дължало обезщетение за неимуществени вреди. Иска се отмяната на въззивното решение в обжалваните му части и отхвърляне на предявените срещу касатора искове в цялост, при условията на евентуалност – намаляване на размера на присъдените на ищците обезщетения за неимуществени вреди, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът претендира наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2, предл. 3 от ГПК, формулира следните въпроси, обуславящи допускане на касационно обжалване на въззивното решение:

1. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 2/1984 г., извършена с Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. по на ОСНГТК на ВКС и в тази връзка дали даденото с ТР № 1/2018 г. разширение кръга на правоимащите лица поражда действие за пътни инциденти преди постановяване на ТР № 1/21. 06. 2018 г., с което се обявява за изгубило сила ППВС № 2/1984 г., или следва да се прилага само за пътни инциденти, настъпили след постановяването му? Излага се че последващи тълкувателни решения, разрешаващи вече решен с тълкувателно решение или ППВС правен въпрос, но по различен начин, в отлика от първоначалните тълкувателни актове нямат обратно действие, прилагат се от момента, в който са постановени и обявени, съответно - и са неприложими за фактическите състави, осъществили се преди тяхното постановяване и обявяване. Твърди се противоречие на обжалваното решение с произнасяне на ВКС по подобен въпрос в обратен смисъл с решение № 170/17. 09. 2018 г. по гр.д. № 2382/17 г. по описа на ВКС, ГК, Четвърто г.о. - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Като евентуално се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като общо се сочи само, че тълкуването ще бъде от съществено значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Заявява се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК с твърдения, че обжалваното решение е явно несправедливо, като противоречащо на материалния закон, действал към датата на възникване на вредата и настъпване на деликта - предмет на спора.

2. При какви установени обстоятелства се счита за доказано с надлежни доказателствени средства в процеса правото на обезщетение по „изключение” и поради „особено близка връзка е починалия”, от значение ли е, че покойният и ищеца не са живеели в едно домакинство и са имали отделни семейства, поддържали са връзка само от дистанция и то в продължение на много години? Какво се разбира под „особено близка връзка с починалия” и „по изключение”, посочено в т.р. № 1/21. 06. 2018 година по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК и покрива ли се този критерий с установените по делото факти, в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищеца?

Твърди се, че изводите във въззивното решение за установени изключително близки отношения между покойния и неговите баби противоречат на установеното по делото от събраните доказателства и на закона (чл. 235, ал. 2 ГПК), че решението е постановено при допуснати от съда съществени процесуални нарушения, доколкото е в противоречие с доказателствата по делото, като така нарушава разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК и цитирана в изложението на касатора задължителна тълкувателна практика на ВКС по прилагането на същата законова разпоредба - основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Твърди се също при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК обжалваното решение да противоречи и на Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което извън кръга на наследниците от първи и втори ред, материално легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на негов близък е по изключение лицето, „което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени“, а обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, които условия според касатора по делото не са налице. Сочи се противоречие на обжалваното решение и с практиката на ВКС, включително решение № 92/17. 11. 2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т. о. По същите въпроси се поддържа наличието на основания и по чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото според касатора обжалваното решението е очевидно неправилно, като противоречащо на основни принципи в правото относно деликта, както и на закона и събраните доказателства.

3. Разпоредбите на § 96 и чл. 493а от КЗ противоречат ли на практиката на СЕС и Директива 2009/103/ЕО? Твърди се отговорът на този въпрос да има пряко отношение към изхода на делото, като изрично е обсъден и в мотивите на въззивната инстанция, при което от страна на съда е направен извод за дължимост на обезщетението, в противоречие е установеното в § 96 КЗ и чл. 493а КЗ. Касаторът поддържа отговорът на този въпрос да попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото решението е очевидно неправилно, като противоречи на основни принципи в правото относно деликта, както и на закона и събраните доказателства.

4. Разпоредбите на § 96 и чл. 493 а КЗ и въведения лимит от 5 000 лева прилагат ли се за ПТП преди датата на влизане на КЗ сила? Отговорът на този въпрос според касатора има пряко отношение към изхода на делото, като изрично е обсъден и в мотивите на въззивната инстанция, в които е направен извод за дължимост на обезщетението. Твърди се отговорът на въпроса да попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГП, както и на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото решението е очевидно неправилно, като противоречащо на основни принципи в правото относно деликта, както и на закона и събраните доказателства.

5. С критерия за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди. Твърди се обжалваното решение да е в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС № 4/68 година на ВС, макар и да е налице изрично позоваване на същата, в какъвто смисъл касаторът се позовава на определение № 137/01. 03. 2011 г. и решение по чл. 290 ГПК № 93/23. 06. 2011 година по гр.д. № 43/2010 година на Второ т.о. на ВКС, ТК, според които е налице основание за допускане на касационно обжалване, ако даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с критериите за определяне на ,,справедливо” по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди е в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС № 4/68 година, макар и да е налице изрично позоваване на същата в съобразителната част на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че макар формално въззивният съд да е посочил в мотивите си някои от критериите, за прилагане на чл. 52 ЗЗД и ППВС № 4/68 година, но решението е в противоречие със задължителната практика на ВС, като не са съобразени изцяло релевантните, според тълкувателната практика на ВС факти за прилагане на чл. 52 ЗЗД от една страна и от друга тези, с което формално е посочил да се е съобразил не са приложени правилно според указанията в ППВС № 4/68 година, а решението на АС, относно размера на обезщетението е в противоречие и с практика на ВКС по чл. 290 ГПК, по прилагането на чл. 52 ЗЗД, във връзка с присъждане на обезщетения за сходни вреди, като е присъдена прекомерно висока сума – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

Ответниците по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорват жалбата като неоснователна, претендират разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените искове по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ до уважения им с въззивното решение размер от по 20000 лв. по главницата за всяка от ищците въззивният съд е приел, че съгласно разбирането, утвърдено с Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25. 05. 1961 г. и ППВС № 5 от 24. 11. 1969 г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Според въззивния съд в тълкувателния акт е специално акцентирано на нуждата от обезвреда във връзка с нереализираните оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, като въззивният състав сочи, че подобни оправдани очаквания са налични винаги, когато се установи, че отношенията на трайна и дълбока привързаност не са били накърнени към датата на деликта, и обратно, при недобри отношения и отчужденост, няма как да съществуват оправдани очаквания, че в бъдеще отношенията биха били подобрени и, оттам, да се заключи, че са били понесени вреди от загубата. Горните обстоятелства, като предпоставки за ангажиране на отговорността, подлежат на установяване във всеки конкретен случай, като доказателствената тежест за установяването им се носи от претендиращия обезщетение. Според въззивния съд по-натам, анализът на свидетелските показания, депозирани по делото и доколкото не са ангажирани насрещни доказателства, опровергаващи съдържащите се в свидетелствата установявания за факти, позволява изграждане на становище, че от смъртта на внука на ищците за последните са произлезли вреди от морално естество, които справедливостта изисква да бъдат възмездени. До датата на деликта, отношенията между двете баби и внука им са се отличавали с привързаност, те взаимно са се радвали на компанията си, възрастните родственици са разчитали на помощта му. Въззивният съд не е кредитирал заключението на изслушана в първоинстанционното производство съдебно-психологична експертиза на ищцата И. Щ. А., като е намерил, че относно липсата на трайни и дълбоки емоционални връзки между тази ищца и починалия ѝ внук същото почива на несигурни, произволни и фрагментарни интерпретации на вещото лице от наблюденията му върху личността на тази ищца, което може да се илюстрира с повърхностното му съждение, обективирано в експертизата, че ищцата се затруднява да посочи „примери за проява на особена загриженост и/или непрекъсната връзка помежду им“. Като краен извод въззивният съдебен състав приема, че създадените отношения покриват критерия, заложен в тълкувателната воля по цитираното Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС за създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, доколкото времето от раждането на внука на ищците до внезапната му смърт в толкова млада възраст, е период достатъчен за формиране на отношения с интензитет, обосноваващ понасянето на страдания от загубата, а вместо да реализират оправданите си очаквания да бъдат свидетели на израстването на внука си, да го видят прекрачил в зрелостта и да осмислят, като всеки възходящ, живота си, продължен чрез него, ищците са имали травматичното преживяване да възприемат неочакваността и безвъзвратността на смъртта му и данните по делото убеждават, че страданията им от нематериално естество са намерили реално проявление и са доказани.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на заявеното и поддържано от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, такова основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по двата въпроса, общо номерирани като втори въпрос в изложението.

Същите въпроси в тяхната правна част, като относими общо към предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на лицата с право на обезщетение, отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване, доколкото са включени в предмета на спора и разрешаването им от въззивния съд е обусловило уважаването на предявените от ищците срещу касатора, в качеството му на застраховател на гражданската отговорност на прекия причинител на вредите, осъдителни искове по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ Изложените от въззивния съд мотиви, с които е аргументиран извода му, че по отношение на ищците - баби на загиналия, са изпълнени възприетите в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС критерии за присъждане на обезщетение и на лица извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди, разкриват противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, формирана с цитираното тълкувателно решение, както и с практиката в посоченото от касатора решение № 92/17. 11. 2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., в което са разгледани детайлно предпоставките, с които тълкувателното решение обвързва правото на други лица, извън най-близкия родствен и семеен кръг на починалия при деликт, да получат обезщетение за неимуществени вреди. С оглед констатираното противоречие въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по релевантния за изхода на делото въпрос относно предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на лицата с право на обезщетение.

Първият, третият и четвъртият от формулираните в изложението на касатора въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото видно от пресъздадената и в настоящите мотиви част от мотивите към обжалваното въззивно решение, съдържаща решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на съда, отговорите им не са обусловили този изход по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, при съобразяване и на задължителното за съдилищата тълкуване на същата норма, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. Петият въпрос от изложението въобще не е въпрос в същинският, граматически смисъл на понятието, а по-скоро съставлява правно твърдение на касатора за противоречие на обжалваното решение с цитирана съдебна практика, правилността или неправилността на което твърдение при това изцяло зависи не от приложението на общи и принципни правни положения, а от установените по делото конкретни обстоятелства. Съобразно цитираната т. 1 от посоченото, задължително за съдилищата Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, поради което и посоченият пети въпрос от изложението на касатора също не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и поддържаната от касатора очевидна неправилност на обжалваното решение, като квалифицирана форма на неправилност, която да е обусловена от толкова тежко нарушение на закона, на общовалиден правен принцип и/или на правилата на формалната логика, или от толкова явно видна необоснованост на решението, че да може да бъде пряко установена при обикновен негов прочит и без нарочен, и задълбочен анализ на мотивите му, и на постановеното от съда.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение