Определение № 60427 от 13.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2486/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение №5324/08.09.2020г., постановено по в.гр.д.№9442/2019г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Е състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 386790/17.04.2018г. по гр.д.№48058/2015г., на Софийски районен съд, ГО, 47 състав, в обжалваната му от „Юробанк България“ АД част.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част, с която е потвърдено решението на СРС за уважаване на предявените от Т. М. С. срещу „Юробанк България“ АД искове по чл.55, ал.1 ЗЗД до размер на сумата от 3 163.39 евро, представляваща надплатена сума поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода 12.02.2008г. - 11.08.2010г., ведно със законна лихва от 12.08.2015г., и до размер на сумата от 2 396.03 евро, представляваща разликата между предварително договорените месечни анюитетни вноски и заплатените такива за периода 12.02.2008г.-12.08.20015г., ведно със законна лихва от 12.08.2015г., е неправилно, поради нарушение на материалния и на процесуалния закон и противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз. Твърди се, че въззивният състав неоснователно е прогласил нищожност на клаузите по чл.3, ал.5, чл.6, ал.2, чл.12, ал.1 и чл.22 от процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31975 от 12.02.2008г. Излагат се съображения в подкрепа на тезата на банката, че посочените клаузи не са неравноправни, като се акцентира върху непредвидимостта на промяната на валутния курс на швейцарския франк и на необходимостта от разпределяне между страните по договора на риска от промяната на валутния курс. Отделно се сочи, че кредитополучателят е бил уведомен за риска от промяната на валутния курс, както и че клаузите на договора са били съставени по прозрачен начин с ясни критерии за икономическите последици от сключването на договора – въпроси, които не са изследвани от въззивния съд. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от касатора част. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с постановките в ТР №3/18.05.2012г. по тълк.д.№3/2011г. на ОСГТК на ВКС и в решение № 67/12.09.2019г. по т.д.№1392/2018г. на ВКС, както и в противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решение С-119/17 и С-186/16 на СЕС, както и с Директива 93/13/ЕИО. Отделно са формулирани следните въпроси, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно:

1. „Възможно ли е банката като професионалист да прогнозира за 35 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита ?“;

2.1. „Какви са критериите да се определи дали банката е предоставила достатъчно информация на ясен и разбираем език, от които да се направи извод, че кредитополучателят е бил уведомен и разбрал, че при повишаване курса на франка, ще се повиши размерът на вноската изразена в лева ?;

2.2. „Какво значи „конкретно“ и какво значи „детайлно“, какъв точно е обемът и какви са конкретиките и детайлите и с какви доказателствени средства се доказва това ?“;

3.1. „Следва ли съдът да изясни дали кредитополучателят е разбрал спорните като неравноправни клаузи на договора и какви по принцип са били знанията на кредитополучателя по основни положения на договора, като размер на кредита, валута на курса, формиране на погасителните вноски и други негови задължения ?“;

3.2. „Как следва съдът да изясни тези обстоятелства – чрез разпределение на доказателствената тежест или по свой почин ?“;

3.3. „Считат ли се тези обстоятелства за неизяснени и съответно неизпълнени указания на СЕС, ако чрез разпределение на доказателствената тежест страните не са предприели действия за изясняване на тези обстоятелства ?“;

3.4. „До каква степен служебната проверка на съда за неравноправни клаузи създава задължение на съда да изясни дали кредитополучателят е разбирал горните обстоятелства и в какви разяснения от търговеца се нуждае ?“;

3.5. „Дали служебната проверка се изчерпва в разпределение на доказателствената тежест единствено ?“;

4.1. „Ако кредитополучателят е избрал да ползва услугите на от „Юробанк България“ АД, за да закупи швейцарски франкове – било чрез посещение на банков клон, било чрез директен дебит от налични по сметката му авоари, счита ли се това за услуга извън договора за кредит ?“;

4.2. „Счита ли се печалбата реализирана от банка вследствие предоставената услуга по обмяна на валута за печалба реализирана вследствие договора за кредит ?“;

5. „Следва ли валутният риск да се преценява единствено върху период, който съставлява една четвърт от 35 годишния договор, без съдът да е изяснил какъв ще е курсът на швейцарския франк за останалите 27 години от договора за кредит ?“;

6. „Следва ли съдът да изясни какви са били доходите на кредитополучателите като източник, вид, валута, спестявания и други, за да се направи точен извод, а не предполагаем с какви средства е погасяван кредита ? Чия е доказателствената тежест за това доказване и как се доказва ?“.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ищеца - ответник по касация, Т. М. С..

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски градски съд е потвърдил решение №386790/17.04.2018г. по гр.д.№48058/2015г. на СРС, в частта му, с която ответникът „Юробанк България“ АД е осъден да заплати на ищеца Т. М. С. на основание чл.55, ал.1 ЗЗД сумата 3 163.39 евро, представляваща надплатена сума поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода 12.02.2008г. - 11.08.2010г., ведно със законна лихва от 12.08.2015г., и сумата 2 396.03 евро, представляваща разликата между предварително договорените месечни анюитетни вноски и заплатените такива за периода 12.02.2008г.-12.08.20015г., ведно със законна лихва от 12.08.2015г. В частта му, с която (след частична отмяна на решението на СРС), са отхвърлени исковете на Т. С. съответно за разликата над 3 163, 39 евро до присъдените 3 527, 23 евро, за разликата над 2 396, 03 евро до присъдените 4 000,70 евро и за сумата от 655, 24 евро, въззивното решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила. В тази връзка относими към касационната жалба на „Юробанк България“ АД са единствено мотивите на въззивния съд, с които частично се потвърждава осъдителното решение на първата инстанция.

Въззивният състав е посочил, че страните по делото не спорят, че са сключили договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31975 от 12.02.2008 г., като банката е предоставила на кредитополучателя сума от 23 800 евро, представляваща равностойността на кредитен лимит в швейцарски франкове, изчислен по курс „купува“ на франка към еврото в деня на усвояването, който кредит е бил първоначално преведен по блокирана банкова сметка чрез превалутиране на сумата служебно от банката в евровата сметка на ищеца с равностойността на 23 800 евро. Съдът е отразил, че според чл.6, ал. 2 от договора, погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - в швейцарски франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно превалутиране от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката. С чл.22, ал.1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс „купува“ и/или „продава“ на швейцарския франк към евро, както и превалутирането по чл.20, могат да имат за последица, включително в случаите на чл.6, ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит.

Въззивният състав е приел за безспорен факта, че предоставеният на ищеца ипотечен кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, а ответната банка се явява търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП. В тази връзка съдът е посочил, че за да се приеме за неравноправна договорна клауза, съдържаща се в договор, сключен с потребител, следва да са налице следните кумулативни предпоставки, изведени от общите критерии, предвидени в чл.143 ЗЗП, а именно: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Съдът е отразил, че от събраните по делото доказателства е видно, че процесните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от банката и не се установява ищецът да е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание.

За да приеме клаузата на чл.22, ал.1 и ал.2 от договора за неравноправна и респ.нищожна, с която практически кредитополучателят се е съгласил да поеме за своя сметка всички вреди от валутните промени и валутния риск, въззивният съд се е позовал на формирана трайна и безпротиворечива практика на ВКС по идентични казуси (решение №314 от 29.07.2019г. по т.д.№1766/2016 г. II т.о.; решение №155/24.01.2020г. по т.д.№ 2561/2018г., ІІ т.о.; решение № 294/27.03.2019г. по т.д.№1599/2017 на ІІ т.о.), според която „ неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, и когато при проверката ѝ за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, е неравноправна, като в този случай за валутните разлики положение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП“. Съдът се е позовал и на разясненията, дадени по аналогичен казус в решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-186/16, в което (според т.2 от диспозитива на решението), чл.4, §2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че „ изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие“, както и на т.55 от разяснителната част на решението по дело С-186/16 на СЕС, в което е пояснено, че „ клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя“.

С оглед практиката на СЕС, приемаща че „националният съд трябва да направи преценка, като вземе предвид всички обстоятелства по делото, предмет на главното производство и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на търговеца или доставчика относно възможните промени на обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута“, въззивният съд е посочил, че в настоящия случай кредитополучателят е физическо лице – потребител, като целта на кредита е покупката на жилище. В периода на сключването на договора за кредит банката е предлагала и рекламирала кредита във валута швейцарски франкове като такъв с по-нисък лихвен процент в сравнение с обичайно отпусканите на физически лица кредити във валута лева и евро, което води до обоснован извод, че потребителят е взел решението си да сключи договор за кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността им за определена сума в евро, като по-изгоден с оглед именно по-нисък лихвен процент, а не поради реалната му нужда от ползването на франкове. Съдът е посочил, че когато кредитополучателят е потребител, той се явява икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката, както с оглед възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, което обуславя засилени задължения на търговеца - банкова институция за предоставяне на информация относно съдържанието на договорните клаузи.

В обжалваното решение е отразено, че макар и в конкретния случай да не може да се очаква банката да разполага със точна и сигурна информация за движението на курса на швейцарския франк към валутата, в която ищецът получава доходите си за дългосрочен период от време, с оглед извършваната дейност и притежавания значителен финансов и човешки ресурс, позволяващ му задълбочен анализ на валутните пазари, ответникът би следвало да разполага с прогнозна информация за движението на курса на франка в краткосрочен и дори средносрочен план, поради което обосновано може да се предположи, че същият е запознат с възможното поскъпване на швейцарският франк, каквото в действителност се е наблюдавало в периода след усвояване на кредита. Поради това и с оглед експертната си компетентност относно потенциалните промени в обменният курс на швейцарския франк, добросъвестността е изисквала от търговеца ясно и разбираемо да информира потребителя за евентуално значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, включително чрез съпоставка на разходите за покупка на валутата при стойност към периода на договарянето на кредита, в сравнение с разходите при евентуалното ѝ поскъпване. Съдът е акцентирал, че по делото не са ангажирани доказателства, че банката е представила на кредитополучателя подобна информация и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове като за ищеца е липсвала ясна и конкретна информация, от която да може да изведе, респективно да съпостави, позитивите и рисковете от сключената сделка, в сравнение с тези от вземането на кредит във валута, в която получава доходите си - лева или фиксираната към нея резервна валута – евро. В заключение съдът е обосновал извода, че с непредоставянето на необходимата информация на потребителя банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на добросъвестност, а след сключване на договора, в хода на неговото изпълнение, процесната договорна клауза на чл. 22, ал.1 и декларативната клауза на чл.22, ал.2 от договора са довели до значителна неравнопоставеност, което обуславя тяхната нищожност като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

По аналогични на горните съображения въззивният състав е приел неравноправност на клаузата на чл.6, ал.2 от договора, предоставяща възможност на банката при липса на осигурени средства в швейцарски франкове по сметката по чл.2, ал.1 на съответния падеж на погасителната вноска по главницата и/или лихвата и наличие на средства на кредитополучателя в евро по сметките му в банката, погасяването на кредита да се извърши от банката освен във валутата на кредита, и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към евро.

Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за неравноправност на клаузата на чл.3, ал.5 от договора, предвиждаща действащият БЛП на банката за жилищни кредити, явяващ се един от формиращите ГЛП компоненти, да не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Според съда съдържането на визираната клауза осъществява фактическия състав на чл.143 ЗЗП, тъй като промяната на стойността на банковия лихвен процент е предоставена изцяло в дискрецията на банката и липсва каквато и да било яснота относно методика за изменението на лихвата, обосноваваща наличието на „основателна причина“ по смисъла на чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или даваща възможност за преценка за приложението на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП.

По същите съображения съдът е обосновал неравноправност и на клаузата на чл.12, ал.1 от договора за кредит, предвиждаща право на банката да променя тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20, като измененията в тарифата и приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора, която уговорка също предоставя на банката правото едностранно да променя приложимите към договора лихви, такси и комисиони, без яснота в начина (методологията) на определянето им и техния размер. Съдът е акцентирал, че съдържанието на посочената клауза е лишено от каквито и да било критерии за такава промяна и възможност на потребителя да възрази, че не ги приема, като в настоящия случай действието им настъпва с тяхното приемане от компетентните банкови органи и става задължително.

Въззивният състав е приел исковите претенции по чл.55, ал.1 ЗЗД са частично основателни ( до посочените във въззивното решение размери), съобразявайки се с нищожността по см. на чл.143 ЗЗП на клаузите по чл.3, ал.5, чл.6, ал.2, чл.12, ал.1 и чл.22, ал.1 и ал.2 от договора, със заключенията на вещите лица С. и Л. по извършените ССчЕ и с основателността на възражението на банката за изтекла тригодишна давност за вземанията за лихви върху главниците.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърдението, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в ТР №3/18.05.2012г. по тълк.д.№3/2011г. на ОСГТК на ВКС и в решение № 67/12.09.2019г. по т.д.№1392/2018г. на ВКС, на практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение С-119/17 и С-186/16 на СЕС, както и на Директива 93/13/ЕИО, не може да обоснове допускане на касация поради липсата на поставени конкретни правни въпроси по см. на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на които да са се осъществили някои от допълнителните предпоставки по т.1 и по т.2 от чл.280, ал.1 ГПК. Всички формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси са посочени от касатора като въпроси, предпоставящи приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК (от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото), и не се свързани с твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС и на СЕС. Независимо от горното, следва да се има предвид, че изводите на съда за неравноправност на клаузите по чл.3, ал.5, чл.6, ал.2, чл.12, ал.1 и чл.22, ал.1 и ал.2 от процесния договор за кредит не са в противоречие с постановките във формираната трайна практика на ВКС по идентични договори, сключени от „Юробанк България“ АД с физически лица-потребители през 2008г.

Нито един от формулираните от касатора въпроси не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпрос №1: относно възможността на банката да прогнозира за 35 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита, не е правен и няма характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК.

Въпросите №2.1 и №2.2: относно това какви са критериите да се определи дали банката е предоставила достатъчно информация на ясен и разбираем език, от които да се направи извод, че кредитополучателят е бил уведомен и разбрал, че при повишаване курса на франка, ще се повиши размерът на вноската изразена в лева и какво значи „конкретно“ и какво значи „детайлно“, какъв точно е обемът и какви са конкретиките и детайлите и с какви доказателствени средства се доказва това, са поставени като общотеоретични въпроси и не са значими за конкретния правен спор. Въпросите не са обусловили решаващите изводи на съда, а следват логиката на представителя на касатора при аргументиране на неговите виждания в касационната жалба.

Въпросите №3.1; № 3.2; №3.3; №3.4 и №3.5: относно задължението на съда да изясни дали кредитополучателят е разбрал спорните като неравноправни клаузи на договора, какви по принцип са били знанията му и как следва тези обстоятелства да бъдат установени с оглед доказателствената тежест и нейното разпределяне от съда, не са формирали решаващата воля на съда и не кореспондират с решаващите мотиви на въззивното решение, в които нищожността на клаузата по чл.22, ал.1 от договора е обоснована изрично с констатираната по делото липса на предоставена информация от банката за валутните курсове, с която тя разполага и с липсата на яснота в атакуваните клаузи на договора, сочещи за недобросъвестност на търговеца.

Въпросите №4.1 и №4.2: за това дали договорът на ищеца с „Юробанк България“ АД за закупуване на швейцарски франкове се счита за услуга извън договора за кредит и дали печалбата, реализирана от банката вследствие предоставената услуга по обмяна на валута, се счита за печалба реализирана вследствие договора за кредит, не обсъждани от въззивния състав и не могат да обосноват допускане на касация.

Въпрос №5: за това дали следва валутният риск да се преценява единствено върху период, който съставлява една четвърт от 35 годишния договор, без съдът да е изяснил какъв ще е курсът на швейцарския франк за останалите 27 години от договора за кредит, няма характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не отразява аргументите на съда, а е поставен в контекста на становището на касатора за равноправност на клаузата на чл.22, ал.1 от договора поради непредвидимост промяната на валутния курс в бъдеще.

Въпрос №6: относно това дали следва съдът да изясни какви са били доходите на кредитополучателите, за да се направи точен извод, а не предполагаем с какви средства е погасяван кредита, не е значим за конкретния правен спор, тъй като не касае пряко изводите на съда и в частност застъпеното като решаващ довод становище за неравноправност на оспорваните клаузи, свързано с неравностойното положение на банката - кредитор спрямо това на физическото лице – потребител, като икономически по-силен спрямо икономически по-слаб субект.

Въпреки, че нито един от формулираните от касатора въпроси не притежава характеристиката на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, следва да се отбележи, че в случая не е налице и допълнителната предпоставка да допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Налице е формирана трайна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или актуализация, с която идентични клаузи по аналогични договори за кредит на физически лица с „Юробанк България“ АД са прогласени за нищожни като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП: по клаузата по чл.3, ал.5 - решение №168/29.01.2021г. по т.д.№2184/2019г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №384/29.03.2019г. по т.д.№2520/2016г. на ВКС, ІІ т.о. и др., по клаузата по чл.6, ал.2 – решение №147/15.06.2021г. по т.д.№1695/2019г. на ВКС, І т.о. и др., по клаузата по чл.12, ал.1 - решение №87/06.11.2019г. по т.д.№848/2017г. на ВКС, І т.о. и др.; по клаузата по чл.22, ал.1 и ал.2 - решение №295/22.02.2019г. по т.д.№3539/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №67/12.09.2019г. по т.д. №1392/2018г. на ВКС, І т.о. и др.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,