Определение № 876 от 11.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2699/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Колхида“ ЕООД срещу решение № 2200 от 15.04.2020г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 3073 от 15.05.2020г., постановени по в. гр. дело № 7027/2019г. на Софийски градски съд (СГС), гражданско отделение, ІV „г“ въззивен състав, в частите му, с които: е отхвърлен предявеният от касатора срещу А. М. М. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата, съставляваща разликата над 2 842.14 лв. до целия размер от 12 414.55 лв. – цена на превишението в квадратурата на общите части към прилежащите на ответника самостоятелни обекти в сграда, находяща се в [населено място], [улица], ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 06.06.2018г. до окончателното изплащане; е отхвърлен предявеният от касатора срещу А. М. М. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 6 159.40лв. – дължим ДДС, начислен по фактури №№ 506/05.12.2017г. и 331/16.02.2018г. и касаторът е осъден да заплати на А. М. М. по насрещния иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 5 327.93 евро, ведно със законната лихва от 06.06.2018г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони. Моли той да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който предявените от него искове с правни основания чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД да бъдат уважени изцяло, а предявеният от А. М. насрещен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен изцяло. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба жалбоподателят „Колхида“ ЕООД релевира доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли съдържанието на договора да бъде тълкувано за изясняване на действителната воля на страните, като се вземат предвид и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му?“; 2. „Кой е моментът на възникване на данъчно събитие според ЗДДС, действал към датата на издаване на процесните фактури – датата на сключване на договора за учредяване право на строеж, респ. продажба на правото на строеж или датата на извършването на строителната услуга?“ и 3. „Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните от значение за спора, когато е направено оплакване, че това е от значение за формиране решаващата воля на съда?“. По първия въпрос навежда разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. на ІV г.о., а по третия въпрос – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 57/02.03.2011г. по гр.д.№1416/2010г. на ІІІ г.о. и в решение № 37/29.03.20912г. по гр.д.№241/2011г. на І г.о.. По втория въпрос не е посочил допълнително основание за допускане на касационния контрол. Ответникът по касационната жалба – А. М. М. не подава отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по искове с правни основания чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД с цена на всеки иск над 5 000лв., т.е. тя е допустима. „Колхида“ ЕООД е предявило срещу А. М. М. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 12 414.55лв., съставляваща незаплатена цена на 7.70 кв.м. застроена площ от процесната сграда – неразделна част от обектите в сградата, за които ответникът М. си е запазил правото на строеж върху два апартамента и един гараж съгласно нот. акт №, том, рег. №, дело № г., като обезщетен съсобственик на имота, върху който ищецът – инвеститор е построил процесната сграда, обективно кумулативно съединен с иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 6 159. 40 лв., представляваща ДДС по фактури №№ 506/05.12.2017г. и 331/16.02.2018г., върху цената на самостоятелните обекти, за които ответникът си е запазил право на строеж съгласно нот. акт №, том, рег. №, дело № г., който не е включен в договореното обезщетение. В срока за отговор на исковата молба, ответникът по първоначалните искове - А. М. М. е предявил насрещен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 327.93 евро – мораторна неустойка за забавено изпълнение на строителството по чл. 20 от сключения между страните предварителен договор за учредяване на право на строеж върху недвижим имот от 10.06.2011г. в размер на 3% от стойността на самостоятелните обекти, предвидени за обезщетяване на съсобственика на мястото М.. Въззивният съд е тълкувал волята на страните в чл. 20 от сключения предварителен договор, към който препраща чл. VІ от окончателния договор за учредяване на право на строеж срещу обезщетение, въз основа на всички приети доказателства, развитието на процесното правоотношение и съотнасяне на всички договорни клаузи една с друга, след което е приел, че договорената мораторна неустойка при забавено изпълнение на задължението на инвеститора „Колхида“ ЕООД да построи процесната сграда е върху договорената цена от 824.40 евро на кв.м. за получените в обезщетение самостоятелни обекти в сградата, т.е. 3% върху 177 592.25 евро или 5 327. 93 евро. Възражението на ответника по насрещния иск, че процесната договорна мораторна неустойка е върху данъчната оценка на самостоятелните обекти, договорени в обезщетение на учреденото право на строеж, е счел за неоснователно, при което насрещният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е уважен изцяло при безспорната между страните забава на инвеститора от повече от три години. Горепосоченият извод на СГС произтича от съдържанието на чл. 1,б.А, Б и В от процесния предварителен договор от 10.06.2011г., в който е постигнато съгласие учредителите на правото на строеж (съсобственици на дворното място) да доплатят на инвеститора разликата за 3.31 кв.м. от застроената площ на обектите, получавани в обезщетение, от 687 евро без ДДС за 1 кв.м., или 824.40 евро с ДДС за 1 кв.м.. При положение, че нито в предварителния договор от 10.06.2011г., нито в окончателния договор за учредяване на правото на строеж от 19.09.2011г., не е посочена конкретна стойност на предоставените в обезщетение за учреденото право на строеж самостоятелни обекти в сградата, а последната е договорена като стойност, от която в процентно съотношение се изчислява дължимата мораторна неустойка, именно посочената цена за кв.м. площ в чл. 1,б.А, Б и В от предварителния договор е стойността въз основа на която се изчислява общата стойност на получените в обезщетение от съсобствениците на мястото обекти, която е базата за определяне на договорната мораторна неустойка. Въззивният съд е приел за неоснователен предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за начислен от инвеститора ДДС върху стойността на самостоятелните обекти, получени от ответника М. в обезщетение за учреденото право на строеж. Решаващото съображение за това според СГС е нормата на чл. 67, ал. 2 ЗДДС и практиката на ВКС, обективирана в решение № 557/13.07.2010г. по гр.д.№116/2009г., според които когато в договора не е посочено изрично, че ДДС се дължи отделно, то следва да се приема, че той е включен в договорената цена, като правната норма има императивен характер. Без значение според въззивния съд са причините, поради които в нотариалния акт за учредяване на вещното право на строеж срещу задължение за построяване на самостоятелни обекти не е коментиран размера или включването на ДДС по сделката. Достатъчно е, че в окончателния договор за учредяване на правото на строеж, сключен в нотариална форма, не е посочено, че ДДС се дължи отделно от договорената цена на насрещната престация, при което следва да се приеме, че в тази цена е включен 20% ДДС, който е платен от ответника М. с прехвърлянето на правото на строеж. СГС е уважил иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД само за признатото в процесния предварителен договор от 10.06.2011г. превишение в застроената площ на обектите на ответника М. от 1.76 кв.м. при цена 824.40 евро за 1 кв.м. или за сумата 1 450.94 евро (2 842.14лв.). В останалата част е приел иска за неоснователен, тъй като ищецът не е провел успешно доказване за наличието на реално превишение в квадратурата на обектите на ответника и общите части към тях (напр. чрез ангажиране на техническа експертиза). Като допълнителен правен аргумент за неоснователност на иска за разликата над 2 842.14 лв. е посочил неосъществен фактически състав на чл. 210 ЗЗД, тъй като разпоредбата не се отнася до разлики в площта на прилежащите към самостоятелни обекти общи части, а и изисква превишението в площта да е с повече от 1/10 от действителното пространство на имота, което не е осъществено в случая. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Поставеният от касатора първи въпрос за тълкуването на действителната воля на страните по договор съгласно чл. 20 ЗЗД удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като е обусловил крайния изход на конкретния спор. Спрямо него обаче не е осъществено соченото допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. По този правен въпрос е налице безпротиворечива практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, формирана по реда на чл. 290 ГПК: решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ІV г.о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г.о. (цитираното от касатора); решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ІV г.о.; решение № 220 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на ІV г.о.; решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на ІІІ г.о.; решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г. на ІV г.о. и много др.. Според нея при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, като може, в случай че това е релевантно, да обсъди и обстоятелствата, при които е сключен договора и поведението на страните преди и след сключването му. Проведеното от въззивния съд тълкуване на нормата на чл. 20 от процесния предварителен договор досежно стойността, върху която се изчислява договорената мораторна неустойка за забавено изпълнение на задължението за построяване на сградата, е изцяло в съответствие с горепосочената практика на ВКС, съобразно целта на конкретния договор, обичаите в практиката и нормите на добросъвестността. Те не допускат стойността на прехвърлените в обезщетение срещу учредено вещно право на строеж самостоятелни обекти в сграда да бъде приравнена на данъчната цена на последните и това да е действителната воля на съконтрахентите по договор, при положение, че стойността на насрещните престации по договора е различна и значително надхвърля данъчната оценка. Вторият въпрос на касатора не удовлетворява изискването за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд в атакуваното решение по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, които са в смисъл, че ако в договора не е посочено изрично, че ДДС се дължи отделно, то следва, че той е включен в договорената цена, платен в конкретния случай с прехвърлянето на вещното право на строеж. По него не е релевирано допълнително основание за допускане на касационния контрол, който пропуск е самостоятелно основание за недопускане на такъв контрол. Третият въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички приети по делото доказателства и доводи на страните, и въз основа на съвкупния им анализ и синтез да изведе фактическите си и правни изводи в решението, не е основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като няма необсъдени от СГС приети в процеса доказателства или доводи на страните. Напротив извършена е съвкупна преценка на всички доказателства в тяхната взаимовръзка и съответстваща доказателствена сила, след което са изведени решаващите собствени фактически и правни изводи на въззивния съд. По този начин е съобразена практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, вкл. цитираната от касатора в касационната му жалба. Съобразно гореизложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение