Определение № 892 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 701/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата М. Х. Д., чрез адв.Ч. Д. срещу решение № 1239/18.10.2022 г. по гр.дело № 264/2022 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 266148/20.10.2021 г. по гр.дело № 6723/2019 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу „Банка ДСК” АД иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че паричните вземания за сумата от 303 315,16 евро – главница, 192 596,63 евро – законна лихва, 629,05 евро – такси, 31 038,03 евро – неолихвяема сума за договорна лихва, 31 409,82 евро – неолихвяема сума за наказателна лихва и 21 948,00 лв. – неолихвяема сума за разноски в заповедното производство, по изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. N 49411/12 г. по описа на СРС, 63 състав, на основание заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.11.2012 г., за чието принудително събиране е образувано изп. дело N 20198380400494 по описа на ЧСИ М.Б. с район на действие - СГС, не съществуват като погасени по давност, както и иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ипотечното право, което е било учредено с договорна ипотека с дв. вх. рег. N 104619, том 11, акт N 57/21.12.2007 г., не съществува. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се уважи. В изложението са формулирани въпросите: 1. Допустимо ли е в частта на претендираното вземане, което е отхвърлено от съда и липсва сила на пресъдено нещо по отношение на издадената заповед за изпълнение не присъдената част да бъде предмет на изпълнителното дело? 2. При новообразувано изпълнително дело по време на действието на т.решение № 2/26.06.2015 г. по т.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с изпълнителен лист издаден преди приемането му, следва ли да се приложат дадените разрешения в т.10 от ТР и ако съдът не ги е приложил, представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила предвид задължителния характер на постановените тълкувателни решения? Въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението е заявено искане за спиране производството по настоящото дело до постановяване на тълкувателно решение по т.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по жалбата „Банка ДСК” АД [населено място], чрез юрисконсулт М. Б. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса насочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение по гражданско дело, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.439 ГПК и чл.124 ГПК. От фактическа страна по делото е установено следното: Ищцата М. Х. Д. е сключила договор за кредит от 20.12.2007 г. с „Банка ДСК“ ЕАД, който не е обслужвала регулярно, поради което кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 10.11.2012 г. и изпълнителен лист от 11.11.2012 г., по ч. гр. д. № 49411/12 г., СРС, 63 с-в, за сумата от 303 315, 16 евро, ведно със законната лихва, считано от 19.10.2012 г. до окончателното плащане, такса в размер на 629, 05 евро, договорна лихва в размер на 31 038, 03 евро за периода от 08.06.2011 г. до 18.10.2012 г., наказателна лихва в размер на 31 409, 82 евро за периода от 08.09.2011 г. до 18.10.2012 г., и 21 948 лв. разноски. Пред ЧСИ Б. е образувано изп.д. № 3946/13 г., а с покана от 13.05.2013 г. Д. е уведомена за дълга, наложени са запор на вземанията й и възбрана на ипотекирания имот – апартамент № на [улица], №. На 5.02.2014 г. на ищцата е връчено уведомление за обявена публична продан с изх. № 01850/10.01.2014 г., която е насрочена в периода от 20.01.2014 г. до 20.02.2014 г. Тъй като същата е обявена за нестанала, банката е подала молба на 24.02.2014 г., с която е поискала насрочване на нова публична продан. Такава е насрочена за времето от 12.05.2014 г. до 12.06.2014 г., но тъй като и тя не е осъществена на 18.06.2014 г. банката е поискала определяне на нова цена и отново е претендирала насрочване на публична продан. Такава е насрочена от 25.08.2014 до 25.09.2014 г. Междувременно в производството по чл. 422 ГПК, образувано през 2013 г. по иск на банката, и след инстанционното му развитие (СГС, САС,ВКС, приключило с определение за недопускане до касация, постановено на 25.04.2019 г.) е прието за установено, че дългът на ищцата е установен само за сумите от 12 882, 50 евро за главница, договорна лихва в размер на 28 383,49 евро, санкционираща лихва в размер на 1099 евро, разноски пред СГС в размер на 588, 82 лв. и разноски пред САС в размер на 168, 72 лв. Искът е отхвърлен за предявените суми до пълния размер от 303 315, 16 евро като главница и до сумата от 31 038,03 евро като редовна лихва. Прието е за безспорно, че въз основа на същия изпълнителен лист при същия ЧСИ на 5.02.2019 г. е образувано ново изп.д. № 494/19 г. (в последствие преобразувано при друг ЧСИ с № 126/20 г.), като банката е поискала налагането на запори и възбрани върху имуществото и доходи на ищцата, а на 18.03.2019 г. ЧСИ е разпоредил изпращане на покана за доброволно изпълнение, налагане на запори и възбрана (последната вписана на 19.03.2019 г.), като съобщението е връчено на Д. на 2.04.2019 г. С молба от 08.05.2019 г. ищцата е поискала да се вдигнат наложените запори и възбрани над посочените по-горе признати суми и на 15.05.2019 г. ЧСИ е разпоредил това. От правна страна е прието, че въз основа на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, издаден въз основа на нея, банката е образувала изпълнително дело на 9.05.2013 г. и поради подадено възражение от длъжника срещу заповедта, е предявила иска си за установяване на вземането. Приел е, че този установителен иск по смисъла на чл. 422, ал. 1 ГПК е прекъснал давността от датата на заявлението, по което на 11.11.2012 г. e издаден изпълнителен лист срещу ищцата. Докато трае съдебният процес давност не тече (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД), а ако вземането се установи със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет годишен (чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Прието е, че според фактическата обстановка, очертана по-горе, за част от вземането (установено със сила на присъдено нещо от СГС, САС и ВКС), давността е прекъсната, а нова е започнала да тече чак от датата на влизане на решението в сила – от 25.04.2019 г., поради което и същата не може да се счита за изтекла, нито вземането – за погасено. Посочено е, че не е установено в изпълнителното производство да са изтекли срокове, които да са изключили правото на банката да претендира принудително събиране на вземането си. Формиран е извод, че искът в тази част е неоснователен на посоченото основание. В останалата част установителната искова претенция е отхвърлена (в производството по чл. 422 ГПК), а съгласно правилото на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, когато искът не бъдат уважен, давността не се смята прекъсната. По отношение на тази част, в която вземането не е съдебно признато със сила на присъдено нещо, е прието за установено следното: Съгласно т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС молбата на взискателя, с която е поискано съдебният изпълнител да извърши нова публична продан, е искане за извършване на изпълнително действие, което прекъсва погасителната давност. Съдът е приел, че такова искане е било въвеждано в процеса по изпълнение многократно след образуването му, а за последно на 18.06.2014 г., когато банката е поискала определяне на нова цена и насрочване на нова публична продан. Прието е, че това действие е извършено преди постановяването на ТР № 2 от 26.06.2015 г., постановките на което, съгласно по-новата практика на ВКС (Решение №170/17.09.2018 г. по гр. д. №2382/17 г., Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. №1747/20 г., Решение № 51 от 21.02.2019 г. по гр.д.№ 2917/18 г., ВКС, ІV ГО.) имат само действие занапред, но не и обратно действие (в противовес с тезата на жалбоподателя - ищец). Приел е, че от това последно изпълнително действие на 18.06.2014 г. е започнала да тече нова давност, която е изтекла на 18.06.2019 г. Посочено е, че преди тази дата – на 5.02.2019 г., банката е образувала ново изпълнително производство (старото е перемирано), въз основа на същото изпълнително основание за същото вземане (изп.д. № 494/19 г.), по което на 18.03.2019 г. са извършени валидни изпълнителни действия, чрез налагане на запор. Формиран е извод, че давността е прекъсната преди да изтече петгодишният й срок и правото на взискателя да изпълнява принудително срещу жалбоподателката не е погасено и съществува. Съдът е приел, че поради това и в частта, в която липсва сила на присъдено нещо, вземането може да бъде предмет на принудително изпълнение. Възприета е практиката на ВКС, изразена в Решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. №1747/20 г., ВКС, според която перемпцията (която по настоящото дело е настъпила след ТР № 2 от 2015 г.) е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение, а перемпцията не го изключва - обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Съдът не е възприел аргумента на ищцата, че искът й следва да се уважи, тъй като банката е направила признание за изтекла давност. Посочено е, че в писменият си отговор банката последователно е поддържала тезата си, че има право да получи плащане от длъжника. Прието е, че в отговора е посочено, че банката не е обективирала извънсъдебно изрично отричане на факта на изтеклата давност, но това й становище не съставлява признание – нито на иска, нито на факти с правно значение. Посочено е, че становището на банката е съдържало противоречие и това е можело да бъде изрично отстранено по почин както на ищеца, така и на съда. Неотстраняването му обаче не влияе на хода на процеса, доколкото поведението на ответника ясно е сочело, че отрича исковата претенция изцяло. При тези съображения е изведен извод, че въззивната жалба е неоснователна и подлежи на отхвърляне, а първоинстанционното решение следва да се потвърди. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.2 ГПК поради вероятност обжалваното въззивно решение на Апелативен съд София да е недопустимо. В решението си по същество на спора настоящият състав ще обсъди и формулираните в изложението въпроси. Без уважение следва да се остави искането на жалбоподателката за спиране на производството по делото, тъй като по тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е постановено решение № 3/28.02.2023 г. За разглеждане на касационната жалба жалбоподателката не дължи държавна такса, тъй като с разпореждане от 18.09.2019 г. по гр.дело № 6723/2019 г. на СГС/л.55/ е освободена от задължението за внасяне на държавни такси по делото. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение