Определение № 50010 от 10.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2258/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве” АД срещу решение № 10392 от 26.05.2021г. по в.гр.д. № 698/2020г. на САС, ГО, 10 състав, с което е потвърдено решение № 5985 от 09.08.2019г. по гр.д. № 645/2018г. на СГС, I ГО, 2 състав, с което касаторът е осъден да заплати на Ф. Г. сумата 27 000 лева на основание чл.432, ал.1 КЗ – обезщетение за неимуществени вреди вследствие на увреждания от ПТП от 12.03.2017г., ведно със законната лихва от 19.10.2017г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излага съображения, че въззивният съд не е обсъдил всички наведени доводи, не е взел предвид заключението на вещото лице че ищецът се е възстановил напълно, и не е съобразил липсата на убедителни доказателства, че извършената операция на окото е във връзка с процесната травма, а не с предходно увреждане. Намира за неправилен и извода на въззивния съд за липса на съпричиняване от страна на пострадалия ищец. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като формулира следните материалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът, прилагайки чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка?

2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начинът, времетраенето и степента на възстановяването му, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще?

3. Следва ли съдът при постановяване на своето решение да обсъжда и приема хипотетични възможности за получаване на увреждания, които нямат връзка с конкретния механизъм?

Касаторът твърди, че първите два въпроса са решени в противоречие с ППВС № 4/1968г. Поддържа още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага и довод за наличие на основанието на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът Ф. Г. не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че от представените по делото доказателства се установява вината на водача на лекия автомобил – В. Д., за причиняване по непредпазливост на телесна повреда на ищеца при извършеното от него ПТП и виновното му противоправно поведение, изразяващо се в нарушаване на правилата на ЗДвП, както и наличието на действително застрахователно правоотношение между ответното дружество и водачът на лекия автомобил.

Приел е, че от заключенията на СМЕ, които е кредитирал като обективно и компетентно изготвени и неоспорени от страните, се установяват по категоричен начин причинените на ищеца травматични увреждания, получени в резултат на процесното ПТП, изразяващи се в сътресение на мозъка, контузия с травматичен подкожен кръвоизлив в дясна челна област на главата, контузия и охлузвания на носа и дясна слепоочна област на главата, контузия на дясна очна ябълка. Изложил е съображения, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 27 000 лева е съобразено с вида и характера на уврежданията на ищеца, продължителността и интензивността на претърпените от него болки и страдания, свързани с процеса на възстановяване, както и с трайното увреждане на физиологията на дясното му око и с претърпените оперативни интервенции.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника за наличието на съпричиняване от страна на ищеца, като е посочил, че съгласно приетите по делото три съдебни заключения нараняванията на детето са получени от отваряне на въздушна възглавница и макар то неправомерно да е пътувало на предна дясна седалка, евентуалното пътуване на задна седалка с поставен предпазен колан също би предизвикало по-големи увреди с оглед приетия механизъм на ПТП.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставените в изложението първи два материалноправни въпроса, отнесени към мотивите на въззивния съд, са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента, и следователно са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По въпросите обаче не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора ППВС № 4/1968г., както и формираната по реда на чл.290 ГПК постоянна практика на ВКС- решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил формираната постоянна практика, като, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с тежестта на причиненото на ищеца увреждане, вида и продължителността на проведеното лечение, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им и възрастта на ищеца. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Третият въпрос е свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика - решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем.

По начина, по който е формулиран, въпросът по същество представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради съобразяване на обстоятелства, които нямат връзка с конкретния механизъм. Противно на твърдението на касатора, при произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и с оглед приетия за установен механизъм на настъпване на процесното ПТП е достигнал до изводи, че вредите биха настъпили в същия или по-голям обем, независимо от поведението на пострадалия ищец. Предвид изложеното, не е осъществена сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед наличието на формирана по поставените въпроси постоянна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, не е осъществено допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Отделно от това, твърденията на касатора, с които обосновава очевидната неправилност на обжалваното решение, преповтарят наведените в касационната жалба аргументи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакувания акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение