Определение № 50734 от 14.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1341/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 01.11.2021г. по гр.д.№3534/20г. на АС София с което е отхвърлено искане по чл.636,вр.637 ГПК и чл.119 КМПЧ. Жалбоподателят - С. А. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответницата- Д. И. Ц., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът Д. Б. А. чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърля искане с правна основание чл. 119, ал. 2 КМЧП, предявено от С. А. срещу Д. И. и Д. Б. за признаване и допускане на изпълнение на територията на Р България на чуждестранно неприсъствен решение от 22.05.2013 г. на ОС окръг Кларк, щата Невада, САЩ по дело No А – 10 –621684 – С, състав ХХ. Съдебното производство е образувано по на С. М., който е твърдял, че с неприсъствено решение от 22.05.2013 г. по дело № А-10-621684-С на Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ, което подлежало на изпълнение, ответниците Д. Ц. и Д. А. са осъдени да му заплатят сумата от 4 945 930 щатски долара представляваща обезщетение за нарушение на договор, ведно с лихвите до датата на съдебното решение. Формулирано е искане съда да признае и допусне изпълнение срещу ответниците на територията на България на неприсъственото решение. Въззивният съд е приел, че за да бъде уважена исковата претенция по делото следва да се установи, че на ответниците е било осигурено право на пълноценно участие в процеса пред чуждестранния съд, като се извърши проверка за надлежно връчване на препис от исковата молба и редовно призоваване на страните за съдебно заседание. Въззивният съд е приел, че връчването на съдебните книжа следва да се приложи Хагската конвенция за връчване в чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела от 1965 г. (по която страни са Република България и САЩ), според която връчване може да стане чрез дипломатически агенти или консулски длъжностни лица (чл. 8), както и по пощата (чл. 10, б. „а“) или от други компетентни лица (чл. 10, б. „b“ и б. „с“). Установено е, че по делото са приложени нотариални покани, изпратени от името на основния ищец Х. С. и ищеца С. М., до Д. Ц. и Д. А.. Установено е, че в случая нотариалните покани от 13.12.2010г. до ответницата Ц. са изпратени до адрес на „Ейч Ди Медия“ ООД, на което дружество тя е посочена като управител, а до ответника А. – на адрес на „Глобъл Комюникейшън Нет“ ЕАД, на което дружество той е посочен като изпълнителен директор. Въззивният съд посочва, че от представени по делото на л. 58 и 59 данни за адресни регистрации от НБД „Население“ е установено, че физическите лица са имали регистрирани и непроменяни други адреси в [населено място] – А. на [улица], а Ц. – на [улица] в[жк], на които те не са били търсени в хода на процеса пред щатския съд. В нотариалните покани е отразено, че Ц. и А. са ответници по делото, а книжата са в канцеларията на адв. С. А., и че към самата покана са приложени призовки и жалба от Х. С., както и призовки по делото, подписани на 19.10.2010 г. от заместник секретаря при съда, с която адресатът се уведомява, че е съден и ако не вземе становище по изпратените му документи в рамките на 20-дневен срок, съдът ще се произнесе без да го изслуша – т. 3 от поканата. От приложените по делото разписки е установено, че връчването на съдебните книжа за ответницата Ц. е в качеството ѝ на управител на „Ейч Ди Медия“ ООД е извършено на адреса на дружеството, на К. А. Б. - оператор база данни, на 15.12.2010 г. от Н. Д., а връчването на Д. А. в качеството му на управител на „Глобъл Комюникейшънс Нет“ е станало лично на същата дата от същото лице, на адрес на дружеството. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ответницата Ц. не е била надлежно уведомена за предявения срещу нея иск. Съобразено е, че съгласно приложимите норми от международното право (чл. 10, б. „с“) няма пречка ответна страна Д. Ц., пребиваваща в чужда спрямо съдебното производство държава (страна по Хагската конвенция от 1965 г.) да се призове чрез връчване на книжа от нотариус, което се явява и уредена от вътрешното право на Република България възможност, съгласно чл. 50 ЗННД. В случая обаче е видно, че книжата са изпратени до Д. Ц., в качеството ѝ на управител на юридическо лице, като връчването е било на адреса на същото и на служител на дружеството К. Б. Въззивният съд е приел, че лицето получило съдебните книжа не е от кръга на лицата посочени в чл. 46, ал. 2 от ГПК, тъй като не е нито от домашните на Ц., нито живее на адреса, а по делото не е удостоверено, че лицето е поело задължение да предаде книжата, нито че практически ги е предало. Въззивният съд е приел, че ищецът не е установил, че ответницата Ц. е уведомена за производството, развиващо се срещу нея по насрещния иск, поради което не може да се приложи и нормата на чл.120, ал. 2 КМЧП, като се приеме, че тя е имала правно осигурена възможност да се защити пред чуждия съд с оглед нередовното си призоваване. Въззивният съд приема, че не може да бъде споделена тезата на ищцовата страна, че ответницата е пропуснала да осъществи правата си на защита пред чуждия съд (указанията за доказване на това обстоятелство са дадени с определение по насрочване на въззивното производство от 3.11.2020 г.), тъй като не се установява тя да е била редовно уведомена и за самото неприсъствено решение, като за този извод съдът взе предвид следното: Прието е, че с цел установяване на чуждото приложимо право от страна на жалбоподателя-ищец са представени извадки от относимите текстове и превод на същите, като те са част от изложение на адв. Б. А. (представител на ищеца С. Н. в процеса пред щатския съд - в този смисъл е и изявление на адв. Х. в о.з. на 23.03.2021 г.). Въззивният съд при логическото и лексикално анализиране на текста достига до извода, че в приложените от ищеца документи не се съдържа части от легални текстове, но и коментари на самия изпращаш информацията – напр. коментар след текста на Правило 58, поради което съдът следва да ги тълкува корективно и след запознаване с представените от другата страна материали и с оглед депозирания текст на английски, да извлече съдържанието на относимото право. Въззивният съд посочва, че съгласно приложимия процесуален закон на щата Невада, САЩ в правило 58 е посочено, че всяко решение следва да бъде вписано (заведено от чиновник), след което уведомлението за вписване трябва да достигне до страна, която участва в процеса. Това оповестяване на вписването на съдебното решение е регламентирано в Правило 58 Д, според което писмено уведомление за вписването се връчва заедно с копие от решението на всяка страна по реда на правило 5б, като е посочено, че решението не може да бъде изпълнено докато такова уведомление не бъде връчено. Според правилото на 5б връчването на книжа може да стане по пощата на последен известен адрес на страната, като призоваването се счита за приключено с изпращането. Въззивният състав приема, че за да може да породи своите правни последици това фингирано връчване следва да бъде до адрес, който според националния закон на страната (в случая страната на ответницата Ц., където следва да се връчат книжата) съставлява официално обявено място на пребиваване, където тя може да бъде намерена. Такъв адрес по българския закон е регистриран постоянен или настоящ адрес. До такъв адрес (установен в справката в База данни „Население“) съобщение за постановено и вписано решение на съда в Щата Невада не е било изпращано. По изложените съображения въззивният съд е приел, че по отношение на ответницата Ц. не е бил връчен редовно препис от исковата молба, респективно тя не е била редовно призована за съдебно заседание (видно от текста на самото неприсъствено решение такова е проведено на 1.05.2013 г.) и поради нередовно връчване на препис от решението не е могла да организира каквато и да било защита по смисъла на чл. 120, ал. 2 КМЧП пред чуждестранния съд. По отношение на ответника Д. А., въззивният съд приема, че макар и да се установява, че същият е получил препис от исковата молба, доколкото връчването на книжата е станало лично на А. макар и на адрес, различен от регистрирания адрес на физическото лице. Това уведомяване е допустимо и според цитираната Конвенция, - чл. 15 „б“, който допуска да се счита за редовно връчване всяко такова, прие което съответният акт е действително предаден на ответника. Въззивният съд посочва, че в случая е налице нередовно призоваване за заседание и нередовното връчване на вписаното неприсъствено решение. Приема се, че решението на щатския съд не е станало изпълняемо спрямо ответника А., тъй като според Правило 58д, невъзможността да се връчи уведомлението за вписване, макар и да не засяга валидността на решението, последното не може да бъде изпълнено докато такова уведомление не бъде връчено. Както вече се изтъкна, връчването на решението не е валидно, поради изпращането му на адрес, който не съставлява последният известен адрес на физическото лице. По изложените съображения въззивният съд не признал и не е допуснал изпълнение на решението. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: допустимо ли е във във въззивното производство при веднъж разпределена доказателствена тежест на страните и дадени изрични указания от въззивния съд, след неизпълнение на дадените указания от съответната страна, съдът при постановяване на крайният съдебен акт да обсъжда разместване на доказателствена тежест в тежест на насрещната страна, каква е тежестта на доказване в производство по признаване и допускане на изпълнение на решение на чуждестранен съд в Република България, относно установяване съдържанието на приложимото прави, възможностите за защита срещу нередовно призоваване, които приложимото право предвижда, както и факта на изчерпване на тези възможности пред чуждестранния съд, както и в настоящия случай е Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ, каква е тежестта на доказване в производство и допускане на изпълнение на решение на чуждестранен съд в Република България относно редовно призоваване пред чуждестранния съд при релевирано своевременно възражение за нередовно призоваване пред чуждестранния съд, каква е тежестта на доказване при условията на пълно и главно доказване в производство по допускане на изпълнение на чуждестранен съд в Република България относно изчерпването на всички средства за защита срещу нередовно призоваване на ответника, предвидени в чуждото законодателство, в конкретния случай гражданските правила на щата Невада, САЩ, след като чуждестранният съд е приел за установено, че страна в производството, която е образувала дело и/или срещу която е образувано гражданско дело е редовно призована и уведомена съобразно приложимото пред този съд право – в случая гражданските правила на щата Невада, САЩ, допустимо ли е българския съд, пред който се иска признаване и допускане на изпълнение на решение на чуждестранния съд, да преразглежда спора по отношение на установеното вече пред чуждестранния съд редовно призоваване, допустимо ли е българския съд, пред който се иска признаване и допускане на изпълнение на решение на чуждестранния съд да тълкува заверен препис от влязло в сила съдебно решение, ведно с удостоверение за влязло в сила съдебно решение, издадени и заверени от чуждестранния съд и приложени като писмени доказателства, вместо да извърши формална проверка, допустимо ли е българският съд, пред който се иска признаване и допускане на изпълнение на решение на чуждестранния съд, и пред който е представено удостоверение, че чуждестранното решение е влязло в сила(не оспорено от ответниците), издадено от съда, който го е постановил, българския съд изрично да следи и събира доказателства за връчването на това решение, предвид че в приетата константна практика в производството по чл. 119, ал.2 КМЧП тази необходимост се изключва при прилагането на това удостоверение, надлежно ли се счита връчването на съдебни книжа от Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ, когато същите са връчени лично на ответника – адресат, на адрес на управление на дружество, на което ответника – адресат е управител, следва ли всички чуждестранни съдилища да призовават страните само по постоянен и настоящ адрес и/или следва да се прилагат правилата за призоваване по закона и правилата прилагани от чуждестранния съд, спазени ли са правилата за връчване на съдебни книжа от Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ, когато същите са връчени на адрес на управление на дружество, на което адресата е управител, чрез служител в това дружество, при спазване на разпоредбите на чл. 46, ал.1 и ал.2 ГПК, осигурено ли е пълноценно участие на ответник – страна в поцеса пред Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ, ако адресираните съдебни книжа не са връчени по адресна регистрация от национална база данни „Население“, а са връчени на адрес на управление на дружество, на което отвентика (адресата) е управител, при спазване на разпоредбите на чл.46, ал.1 и ал.2 ГПК и по правилата прилагани за призоваване от чуждестранния съд, осигурено ли е пълноценно участие на ответник – страна в процеса пред Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ,, ако адресираните до нея съдебни книжа не са връчени по адресна регистрация на Национална база данни „Население“, а а са връчени лични на адрес на управление на дружество, на което ответника (адресата) е управител, приема ли се за осигурено пълноценно участие на ответник – страна в процеса пред Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ, ако в производството по чл. 119, ал.2 КМЧП е представен писмен отговор до съответния чуждестранен съд, изходящ от този ответник, ако са спазени изискванията на Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ, за връчване на неприсъствено чуждестранно съдебно решение – а именно вписване на решението от деловодителя на съда, вписване на решението в електронната система и изпращане на решението по пощата на последно известния на страната адрес, следва ли неприсъственото решение да бъде изрично връчено и в Република България, след като влезлия в сила акт, в това число и неприсъствено решение по българския закон не подлежи на връчване на страната, ако съдебните книжа от Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ, включително и призовка, са връчени на ответника (адресата), лично на адрес, на който ответникът упражнява трудова дейност като управител на дружество и същия не е предприел действия по осъществяване на защита в чуждестранния процес, налице ли е порок на нередовно връчване, ако процедурата на съдещата държава за връчване на съдебни книжа и съдебно решение е спазена, решението изпълнимо ли е спрямо страна(която е била ответник по делото), когато решението е изпратено на адрес, на който страната упражнява трудова дейност като управител на дружество, на който страната упражнява трудова дейност като управител на дружеството и е получила по време на процеса съдебни книжа по това дело лично на същия адрес, ако адресът на който адресатът е получил лично като физическо лице, книга по гражданско дело образувано пред Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ е адрес, на който същия изпълнява трудова дейност като управител на търговско дружество и ако лицето не е дало отговоро по това дело, този адрес може ли да се приеме за последно известен адрес на лицето, на който същото е било намерено, гарантирано ли е правото на защита на ответник, (страна) в процес по гражданско дело образувано пред Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ, който изрично е уведомен, след като е получил книжата си лично, включително и призовка, че е съден от съответния съд и ако не вземе становище по поставените му документи в рамките законоустановения 20 дневен срок, съдът ще се произнесе, без да го изслуша, в производство по чл.119, ал.2 КМЧП, следва ли съдът да проверява връчен ли е препис от влязло в сила съдебно решение на страните в производството и допустимо ли е това обстоятелство да се доказва по правилата на чл.117 КМЧП пред българският съд и при такова положение нарушени ли са правата на защита на ответниците, ако не им е връчен препис от влязло в сила съдебно решение на чуждестранния съд и това обстоятелство пречка ли е да се признае и изпълни това съдебно решение в Република България, допустимо ли и е и включва ли се във формалната проверка на съда, по свой почин да извежда тълкуване за номер на съдебен състав в приложени по делото набор от документи към влязло в сила съдебно решение, издадени от надлежният съд и подписани и подпечатани от съдебен секретар като се има предвид, че тези документи са представени за констатация пред САС и не са давани указания навеждащи различия в съдебните състави, постановили процесното решение, чието признание се иска. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато по поставените за разглеждане въпроси / от 1 до 7 посочени в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и от 1 - до 9 посочени в приложното поле на чл.280, ал.1,т.3 ГПК/ относими към преценката за приложението на чл.117 и сл. КМЧП. В практиката, застъпена и в решение № 248 от 26.10.2012 г. по гр. д. № 241/2012 г. на ВКС, ГК, II г. о се приема, че за да се постанови признаване на чуждестранно съдебно решение следва съдът да установи наличието на пет положителни предпоставки, посочени в чл. 117 КМЧП - 1. наличие на компетентност на чуждестранния съд, постановил акта, преценени съобразно разпоредбите на българското право. Съгласно чл. 117, т. 1 КМЧП българският съд или друг орган е длъжен да прецени доколко чуждестранната компетентност е съвместима с българското право. В този случай следва да се установи липса на изключителна компетентност на българския съд или на съда на трета държава, както е в случая по дела за вещни права върху недвижими имоти - чл. 12, ал. 1 КМЧП. Посочва се, че следва да се установи връчване на ответника на препис от исковата молба, съответно страните да са били редовно призовани и да не са били нарушени основни принципи на българското право, свързани с тяхната защита - чл. 117, т. 2. Необходимо условие за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно решение, предвидено в чл. 117, т. 3 КМЧП е липсата на влязло в сила решение на български съд между същите страни за същото искане и на същото основание, както и липсата на висящ процес пред наш съд, който е образуван преди чуждото дело - чл. 117, т. 4. Българският съд следва да прецени характера на последиците от признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение и ако неговото действие у нас е несъвместимо с българския обществен ред същото не може да бъде признато. Приема се, че обхватът на проверката от съда е определен в чл.121, ал. 1 КМЧП, като съдът не навлиза в разглеждане на съществото на спора, разрешен от чуждия съд, като длъжникът може само да възрази, че е погасил задължението си или част от него след влизане в сила на чуждестранното решение и крайният момент за това възражение е влизане в сила на решението по допускане на изпълнението. Настоящият състав споделя и практиката застъпена в решение №180 от 2.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 340/2017 г., I т. о, според която съществуването на упражненото от ищеца процесуално потестативно право, целящо да се придаде правно значение на чуждестранното решение чрез решението на нашия съд, зависи от наличността на условията, при които нашият закон допуска да се зачете чуждестранното решение и чл. 120, ал. 1 КМЧП възлага на решаващия съд служебна проверка на тези условия. Посочва се, че при релевирано възражение по чл. 117, т. 2 КМЧП ответника и при наведен от ищеца довод, че ответникът е могъл да направи възражения за нередовно призоваване пред чуждия съд, решаващият български съд е длъжен освен да разпредели доказателствената тежест по чл. 117, т. 2 КМЧП, така също и да укаже на страните, че проверката обхваща и условието по чл. 120, ал. 2 КМЧП. Уведомяването на страните, разпределението на доказателствената тежест и даването на възможност да ангажират доказателства на осн. чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК е възложено на първоинстанционния съд, а при допуснато от него нарушение, задължение на въззивния съд е преди да постанови решението си, с оглед принципа на състезателност и гарантиране правото на защита на страните, да даде възможност на същите да изразят становище и да ангажират доказателства. В случая в съотвествие с тази практика въззивният съд е извършил служебна проверка за наличието на предпоставките по чл.117 КМЧП и е направил самостоятелен анализ на доказателствата по делото във връзка с компетентността на чуждестранния съд, постановил акта и връчването на ответника на препис от исковата молба и приложенията към нея и редовното му призоваване за участие в процеса. За да формира решаващите си изводи относно отсъствието на предпоставките по чл. 117, т. 2 КМЧП, въззивният съд е съобразил данните с източник представените от ищеца доказателства и констатациите си, че на ответниците в производството по насрещния иск пред съдът в щата Калифорния, САЩ не са им връчени надлежно съдебните книжа. В този смисъл Софийски апелативен съд не се е отклонил от дадените разрешения в практиката на ВКС относно задължението служебно да провери предпоставките за признаване и допускане на изпълнение на решенията на чуждестранните съдилища, предвидени в разпоредбите на чл. 117 КМЧП. Настоящият състав възприема и практиката на ВКС изразена в решение по търг.д. № 2775/2019 г. на I – т.о. на ВКС с което е прието, че сред задължителните приложения към исковата молба е изискването за прилагане на удостоверение, че чуждестранното решение е влязло в сила, издадено от съда, който го е постановил. Посочва се, че дължимата от съда служебна проверка на удостоверението се свежда до редовността на представения документ от външна страна, тъй като удостоверението се издава от съда, който най-добре познава спора и е в най-добра позиция да потвърди, че решението е влязло в сила съобразно правилата на приложимия процесуален закон на държавата по произход и отчитайки всички намиращи се по делото доказателства за извършеното уведомяване на страната за решението. В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото ищецът не е установил, че решението по което се иска да бъде признато и допуснато до изпълнение е влязло в сила. Така установената практика не е неправилна, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. Що се касае до въпросите: гарантирано ли е правото на защита на ответник, (страна) в процес по гражданско дело образувано пред Окръжен съд, окръг Кларк, щата Невада, САЩ, който изрично е уведомен, след като е получил книжата си лично, включително и призовка, че е съден от съответния съд и ако не вземе становище по поставените му документи в рамките законоустановения 20 дневен срок, съдът ще се произнесе, без да го изслуша, в производство по чл.119, ал.2 КМЧП, следва ли съдът да проверява връчен ли е препис от влязло в сила съдебно решение на страните в производството и допустимо ли е това обстоятелство да се доказва по правилата на чл.117 КМЧП пред българският съд и при такова положение нарушени ли са правата на защита на ответниците, ако не им е връчен препис от влязло в сила съдебно решение на чуждестранния съд и това обстоятелство пречка ли е да се признае и изпълни това съдебно решение в Република България, допустимо ли и е и включва ли се във формалната проверка на съда, по свой почин да извежда тълкуване за номер на съдебен състав в приложени по делото набор от документи към влязло в сила съдебно решение, издадени от надлежният съд и подписани и подпечатани от съдебен секретар като се има предвид, че тези документи са представени за констатация пред САС и не са давани указания навеждащи различия в съдебните състави, постановили процесното решение, чието признание се иска, то същите не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващата волая на съда за неоснователност на искането за признаване и допускане изпълнение на чуждестранно решение. Тези въпроси са относими към преценката за евентуално извършени от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, но същите не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по които съдът да се е произнесъл и които да са обусловили извода му по спора. Въззивният съд е приел, че искът за екзекватура на чуждестранното съдебно решение е неоснователен и следва да се остави без уважение с основен и решаващ извод за липса на редовно връчнате на исковата молба на ответниците, както и на тяхното редовно призоваване по делото. Това е достатъчно съображение, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед изхода на делото и в съответствие с разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати направените от ответниците в касационното производство разноски. Предвид изложените съображения, съдът