Определение № 60243 от 04.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3621/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1155 от 09.06.2020 г. по в. гр. д. № 4750/2019 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 4618 от 24.06.2019 г. по гр. д. № 3303/2017 г. на Софийски градски съд, поправено с решение по чл.247 ГПК № 261284 от 12.03.2021 г., с което е бил отхвърлен предявеният от С. А. К. срещу П. Й. К., А. Р. П.-С., Н. Р. В., Р. Д. П., Д. Г. Д., Т. Г. П., Р. П. Г., Б. С. К., В. А. К. и М. М. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.79 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на следния недвижим имот: апартамент № ... на ... етаж, находящ се в [населено място], [улица], състоящ се от две стаи, хол, кухня и сервизни помещения, с площ от 80 кв. м., заедно с избено помещение с площ от 7.30 кв. м., заедно с 8/80 идеални части от специалните общи помещения и инсталации и 8/100 идеални части от общите части на сграда и от мястото с площ 243.30 кв.м., представляващо УПИ ...., кв. .... по плана на [населено място], местност ГГЦ-зона Г-12, одобрен със заповед № РД-50-09-317/09.10.1990 г., на основание придобивна давност за периода от 1995 г. до 16.03.2017 г. /датата на исковата молба/.

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че собственик на процесния апартамент е била С. Й. К.. След нейната смърт имотът е бил предмет на делба между наследниците ѝ, един от които е бащата на ищеца А. М. К.. Делбата е допусната с решение от 25.09.2006 г. по гр.д. № 4909/2003 год. по описа на СГС, IV-Г с-в. между съделителите Р. П. Г., П. Й. К., В. Г. П., Т. Г. П., Д. Г. Д., В. Й. Р., М. Г. К., Р. К. М., М. М. С. и А. М. К., при посочени в решението квоти. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от бащата на ищеца А. К. установителен иск с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./ за признаване за установено, че е собственик на имота въз основа на саморъчно завещание, оставено от С. Й. К.. Решението е влязло в сила на 23.06.2008 год. Прието е също, че според свидетеля Д. ищецът е живял в имота повече от 30 години, първоначално с родителите си, баба си и дядо си, а след смъртта на последните родителите му са се преместили да живеят в [населено място]. Ищецът живял на адреса до 2017 г., след което в имота се нанесло непознато за свидетеля лице. Ищецът заплащал редовно входните такси и извършвал ремонтни дейности в общите части – поправяне на покрив и ограда и др. От показанията на свидетеля Д., вуйчо на ищеца, се установявало, че ищецът живее в процесния недвижим имот от 1985 год. заедно с брат си и родителите си, баба му и съпругът ѝ, а от 1999 год. живеел в имота заедно със съпругата си. През 1999 год. имотът е бил посетен от непознати за свидетеля лица, които изисквали от ищеца ключ от имота, впоследствие станал скандал. Ищецът правил частични ремонти, плащал данъци. Имал намерение да продава имота, но баща му не се съгласил. Свидетелят му дал пари в заем, за да заплати дължими за имота данъци. Данъците били внасяни на името на бащата на ищеца. В проведеното открито съдебно заседание на 03.12.2018 год., ищецът е заявил, че е знаел за водено от баща му съдебно дело, но не е знаел с какъв предмет е същото. От правна страна въззивният съд е приел, че ищецът се явява държател, а не владелец. Съобразил е твърденията в исковата молба, че ищецът е живял в имота съвместно с родителите си, като член на тяхното домакинство; че при преместване на родителите му през 1994 г. в Перник между него и баща му е възникнал спор дали апартаментът да се продаде, но бащата заявил своите права и е отказал да продава, както и твърдението на ищеца, че упражняваната от него фактическа власт върху имота е „поради незаинтересованост от страна на родителите към имота и лоши отношения с тях”. Тези твърдения, както и свидетелските показания, са дали основание на въззивния съд да приеме, че в случая презумпцията на чл.69 от ЗC не може да се приложи. Тя би намерила приложение единствено в случаи, в които фактическата власт върху чуждия недвижим имот е установена при начална липса на основание, т.е. необходимо е до установяване на фактическата власт владелецът да не е упражнявал такава на друго основание. За да се трансформира държането във владение, държателят следва да демонстрира ясно и недвусмислено спрямо собственика намерението си да свои имота, да го държи изключително за себе си. Заплащането на консумативните разходи и на разходите за общите части на етажната собственост е свързано с осъществяване на фактическото ползване на имота като търпимо действие и от него нe може да се направи извод, че ищецът е установил владение. Държателят трябва открито да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, като това се отнася и за търпимите действия - т.е. лицeтo, което ги осъществява, следва да демонстрира настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическата власт с намерение за своене на имота. Такава пpoмянa в намерението на ищеца спрямо ответниците, които се явяват съсобственици, не е установена. Освен това посочените разходи е обичайно да се заплащат именно от живущия в имота /без значение основанието за това - право на собственост, договор за наем или друго правоотношение/, доколкото същите са свързани именно с ползването на имота. Нещо повече – самият ищец излага твърдения, че баща му А. К. е предявил установителен иск за собственост върху процесния имот, като се е легитимирал със саморъчно завещание още през 1991 г., като с това свое активно поведение той е заявил собственически права върху имота, кoeтo пък от своя страна изключвало възможността пред него да е обективирана трансформацията на намерението на сина му да третира имота като изключително своя собственост. Ищецът е бил единствено държател на процесния имот и по отношение на него въобще не е започнало владение, следователно имотът не може да бъде придобит от него по давност. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца С. А. К..

Жалбоподателят счита за неправилен извода на въззивния съд, че е държател, а не на владелец на имота. Поддържа, че владението му е било предадено приживе от неговата баба С. К. и на това основание е останал в имота, а по-късно отстранил родителите си от него. Другите наследници не били оспорвали правата му, а и той не бил длъжен да отблъсква владението им, тъй като не бил съсобственик на имота. Поддържа още, че образуването и висящността на делбеното дело между наследниците не е прекъснало придобивната му давност, тъй като не е участвал в това дело и е трето лице за този спор. Позовава се на презумпцията на чл.69 ЗС и на практика на ВКС, според която тази презумпция се прилага в хипотеза на завладяване на чужд имот, при което не е необходимо да се доказва отблъскване на владението на собствениците. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е имот, предмет на съдебна делба между сънаследници, да се придобие по давност от трето лице, извън кръга на наследниците-съделители, докато делото е висящо;

2. Необходимо ли е трето лице, което установява самостоятелно владение върху чужд имот /в хипотезата на завладяване на чужд имот/, да уведомява действителните собственици за своето намерение да свои имота и да им противопоставя своето владение за да придобие имота по давност, или е достатъчно да установи свое явно владение, отговарящо на изискванията на закона; Ако фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (в хипотезата на т.нар. завладяване), прилага ли се презумпцията по чл.69 ЗС, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е има качеството на владелец; В този случай за придобиване на имот по давност необходимо ли е да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, щом от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане;

3. Прекъсва ли се придобивната давност на третото лице от факта, че за имота се води дело между сънаследници, ако исковата им молба не е вписана по имотната партида в АВп.

Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК; решение № 72 от 09.07.2019 г. по гр.д.№ 3589/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр.д.№ 1650/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр.д.№ 1377/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., определение № 271 от 22.05.2018 г. по гр.д.№ 4396/2017 г. на ВКС, І г.о., определение № 246 от 09.05.2018 г. по гр.д.№ 3132/2017 г. на ВКС, ІІ г.о.

Ответниците по жалбата П. К., А. Р. П.-С., Н. Р. В., Р. Д. П., Д. Г. Д. и Т. Г. П. считат, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – че решението е правилно. Ответниците Р. П. Г., Б. С. К., В. А. К. и М. М. С. не са подали отговор на касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационен контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставените въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора, поради което по тях не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Няма колебание в практиката на ВКС, че един имот може да бъде придобит по давност и по време на висящ спор за собственост или за делба, стига владелецът на имота да не е страна по този спор или правоприемник на страна. В случая обаче на ищеца е отречено именно качеството на владелец на процесния имот, затова той не може да ползва от тази практика. Отделно от това - съгласно посоченото от жалбоподателя решение № 72 от 09.07.2019 г. по гр.д.№ 3589/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., имотът, предмет на делба, може да бъде придобит по давност след изтичане на 10 години от влизане в сила на решението по допускане на делбата. В настоящия случай тези 10 години са изтекли, но ищецът, който е упражнявал фактическата власт, не е имал качеството на владелец и именно това е решаващият извод на въззивния съд. Затова посоченото решение е неотносимо към спора по настоящото дело и не може да обуслови допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неотносимо е и ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Действително, по отношение на владелеца на един имот, който е извън кръга на съсобствениците, това тълкувателно решение не се прилага, каквато е и тезата на жалбоподателя, който се позовава на презумпцията на чл.69 ЗС. Той обаче няма качеството на владелец, затова и соченият от него аргумент не е относим към спора по делото.

Втората група въпроси се основава на предпоставката „завладяване на чужд имот“, която в случая не е налице. Тази предпоставка е отречена от безспорния факт, че при установяване на фактическата власт върху имота ищецът е бил дете, което е заживяло с родителите си в него. Дори родителите да са завладели чужд имот /което не е така/, този факт не рефлектира върху начина на установяване на фактическата власт от самия ищец, който се позовава на придобивната давност. Той е бил в имота по силата на законовото изискване децата да живеят заедно със своите родители и това изключва завладяването на чужд имот. Затова в случая презумпцията на чл.69 ЗС се счита оборена. В практиката на ВКС се приема, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването ѝ /допускане от собственика/, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита опровергана. В този случай промяната в намерението, с което се държи имотът, следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика – в този смисъл решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о. Същото разрешение се прилага и когато лицето, намиращо се в имота, извършва само търпими действия - решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I г. о., решение № 126 от 31.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1184/2019 г., I г. о., като разликата между държането и търпимите действия е изяснена в решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., решение № 122 от 3.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3549/2019 г., I г. о. и др. Във всички случаи обаче само владението може да доведе до придобиване на един имот по давност, а ако фактическата власт е установена като държане или като търпими действия, то промяната ѝ във владение следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика. Въззивното решение изцяло съответства на тази практика на ВКС. Посочените от жалбоподателя решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр.д. № 1650/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. и определение № 246 от 09.05.2018 г. по гр.д.№ 3132/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., съдържат разсъждения за приложение на презумпцията по чл.69 ЗС при завладяване на чужд имот, а тази хипотеза в случая не е налице. Отделно от това определението е постановено в производство по чл.288 ГПК и само на това основание не може да служи като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Неотносимо към спора по делото е и решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр.д.№ 1377/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., което разглежда въпроса за приложението на института на придобивна давност в хипотеза на предадено владение приживе от наследодателя на наследник по закон и приложимостта на чл. 69 ЗС в отношенията между наследниците. По настоящото дело е налице твърдение, че владението е предадено на ищеца от неговата баба, но то не е подкрепено с доказателства, а и противоречи на твърденията в исковата молба, че ищецът е започнал да владее апартамента едва след 1994 г., когато баща му се изнесъл да живее в [населено място].

По третия въпрос - в практиката на ВКС се приема, че придобивната давност се прекъсва с предявяване на иск за собственост или иск за делба, насочени срещу владелеца на имота. Няма колебание, че ако действителният владелец не е ответник по тези искове, неговата придобивна давност няма да бъде прекъсната. По настоящото дело обаче въпросът за прекъсването на придобивната давност въобще не стои, тъй като ищецът, който се позовава на давността, няма качеството на владелец и именно това е решаващият извод на въззивния съд. Държателят и лицето, което упражнява търпими действия, не биха могли да придобият имота по давност, съответно – няма как тази давност да бъде прекъсната, след като въобще не е започнала да тече. И на последно място - по настоящото дело не стои и въпросът дали позоваването на изтеклата давност е елемент от фактическия състав на чл.79 ЗС, затова е неотносимо и ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, което жалбоподателят свързва с третия въпрос.

При този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника П. Й. К. сторените разноски за ВКС в размер на 900 лв. по договор за защита и съдействие, приложен към отговора на касационната жалба, а на ответниците А. Р. П.-С., Н. Р. В., Р. Д. П., Д. Г. Д. и Т. Г. П. – 1800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 05.11.2020 г., приложен към отговора им. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение