Определение № 664 от 02.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1653/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби, съответно от прокурор в Апелативна прокуратура Велико Търново и от В. М. В., чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 13 от 16.01.2020г. по в.гр.д. № 338/2019г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е отменено решение № 276 от 21.06.2019г. по гр.д.№ 447/2018г. на Окръжен съд Велико Търново в частта, с която е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на В. М. В., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата над 5 000лв. до 10 000лв. /или сумата 5 000лв./,ведно със законната лихва, считан от 6.10.2016г., обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение по чл.325, ал.3, вр. ал.2, пр.3, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1, както и в частта за разноските и вместо това е постановил друго, с което е отхвърлен в тази част иска като неоснователен и недоказан и е потвърдил решението на ОС Велико Търново в останалата част и са присъдени следващите се разноски. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е приел, че сумата от 5 000лв. е справедлив размер на обезщетение в конкретния случай със следните мотиви: Наказателното производство срещу В. е започнало на 19.06.2012г., когато е било образувано срещу него ДП № 407/2012г. и е приключило с постановяване на окончателно решение на 6.10.2016г., когато е признат за невинен за извършване на деяние по чл.325, ал.3, вр. ал.2, пр.3,вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК. Общата продължителност на наказателното производство е 4 години и 4 месеца. Наложена е била мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 9 дни /от 19.12.2012г. до 28.12.2012г./, след което е изменена в по-лека. Съдебната фаза е продължила около три години, като първоначално е бил оправдан от РС Русе, след което оправдателната присъда е отменена от ОС Русе и делото върнато на друг състав на РС Русе, който е постановил осъдителна ефективна присъда, потвърдена от ОС Русе. Ищецът е бил приведен в Затвора [населено място], където е изтърпял наказание „лишаване от свобода“ от 3месеца и 18 дни, докато по реда на възобновяването е постановено решението от 6.10.2016г., с което е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът освен вече описаните факти, е съобразил и обстоятелството, че при искането за възобновяване на наказателното производство не е направено особено искане за спиране на изпълнението на присъдата, поради което изтърпяването на наказанието е следствие от ефективното осъждане. Преценил е като релевантни, с оглед преценката на личността на ищеца, интересите, средата и начина му на живот установените по делото факти във връзка със съдебното му минало и наличието за предишни осъждания и по-специално, че за периода от 1993г. до 2011г. е осъждан общо 11 пъти /включително и за тежки престъпления, и с ефективни присъди/ за: грабежи, вещно укривателство, изнасилване, управление на моторно превозно средство без притежаване на свидетелство за правоуправление, хулиганство, причиняване на средна телесна повреда. Освен относно преценката на личността на ищеца, въззивният съд е преценил, че тези факти са относими и към интензитета на усещането за накърнено лично достойнство и чувство за справедливост, които в конкретния случай не могат да се сравняват с тези на лице, на което за първи път се повдига обвинение. Крайният извод на съда е, че конкретно причинените вреди - вследствие воденото наказателно производство - следва да получат обезщетение в размер, който е под обичайния за подобни случаи. В мотивите е посочено, че не се установява наличие на влошаване на здравословното състояние на пострадалия, което да е в причинна връзка с производството. В двете касационни жалби, като основание за допустимост, касаторите се позовават на нормата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въпросът, поставен от касаторът, Апелативна прокуратура Велико Търново, касае извършената от въззивния съд преценка на релевантните обстоятелства, с оглед прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Счита определеният размер на обезщетение завишен и че няма реално причинени вреди. Позовава се на противоречие с т.ІІ и т.11 от ППВС № 4/1968г.на ВС. Въпросите, които касаторът В. М. В. поставя са следните: 1. При определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, как се прилага общественият критерии за справедливост по чл.52 ЗЗД и длъжен ли е съдът при преценката си да съобрази и анализира всестранно и задълбочено всички релевантни обстоятелства? 2. Длъжен ли съдът да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност? Твърди, че съдът не е съобразил упражнените мерки на процесуална принуда спрямо пострадалия, факта че първоначално наложеното наказание „лишаване от свобода“ е постановено при „строг режим“, наличието на широк медиен отзвук на случая, причинената дискредитация в обществото и семейството, установеното с гласни доказателства „тежко емоционално състояние на ищеца“, в което се е намира в Затвора Б., наличието на влошаване на здравословното състояние. Посочва конкретни решения, на които счита, че въззивния акт противоречи. Отделно касаторът се позовава и на основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК „очевидна неправилност“ на постановения въззивен акт, което не обосновава конкретно. Срещу подадената от Апелативна прокуратура Велико Търново касационна жалба е подаден отговор от В. М. В., чрез процесуалния му представил, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. С оглед изложените мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска по нито една от подадените касационни жалби поради липса на посочените специални основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 ГПК. Всички поставени въпроси са разрешени съобразно установената практика и при съобразяване на критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е изпълнил задължението си да определи дължимото обезщетението за причинените неимуществени вреди, въз основа на комплексна преценка на всички релевантни обстоятелства и след анализ на конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Преценката му на установените факти не подлежи на контрол в настоящата фаза, но от мотивите е видно, че са обсъдени доказателствата, наведените възражения, като е извършена преценка както на обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касатора съдебна практика не е налице, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. В случая, след като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, включително и упражнените мерки на процесуална принуда, възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителност на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; липсата на здравословни увреждания, установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Видно от мотивите, въззивният съд не е приел за установени обстоятелствата, за които се твърди в касационната жалба – наличие на медиен отзвук по случая, дискредитация в обществото и семейството, „тежко емоционално състояние на ищеца“ и влошаване на здравословното състояние, поради което не ги отчел. В производството по допустимост по чл.288 ГПК касационната инстанция не проверява правилността на правните изводи, а изследва наличието на посочените от касатора основания за допустимост по чл.280 ГПК. В случай установената практика по приложението на чл.52 ЗЗД е съобразена от въззивния съд и съобразно постановените от касатора въпроси специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК „очевидна неправилност“, доколкото същото изисква обосновка от касатора /не се установява служебно от съда/, а такава няма и както вече беше посочено не може да се приеме, че въззивният акт страда от порок, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение