Определение № 222 от 21.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1247/2021 г.

Производството е по реда чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Топлофикация София“ЕАД срещу решение № 11852 от 12.08.2020г. по в.т.д.№ 1314/2020г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решението по т.д.№ 4878/2016г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените в условията на солидарност срещу „Риск Инженеринг“ АД, [населено място] и АД „Силови машини”, регистрирано съгласно законодателството на Руската федерация, иск с правно основание чл.92,ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка за забава по чл.21.1.2 от договор за инженеринг от 09.12.2011г. във връзка с неизпълнение в срок на дейности по договора и иск по чл.82 ЗЗД за заплащане на обезщетение за пропусната полза от нереализирана печалба от производство на електрическа енергия, която ищцовото дружество би получило при своевременно и точно изпълнение на задълженията по договора. Претенцията по чл.82 ЗЗД е предявена в процеса за месеците юни 2014г. - декември 2014г. като исковете за месеците юни 2014г., ноември 2014г. и декември 2014г. са заявени като частични. Основана е на твърдението, че в резултат на забавеното виновно изпълнение на договора от ответниците, за периода от 12.04.2014г. до 10.06.2015г. дружеството не е реализирало гарантиран доход от продажба на високоефективна електрическа енергия, произведена от турбогенератора ТГ-9, която подлежи на изкупуване по преференциални цени, определени от КЕВР. Касаторът се позовава на основанията за отмяна на решението по чл.281,т.3 ГПК като счита и, че то е очевидно неправилно. Твърдението, относимо към претенцията по чл.92 ЗЗД е, че въззивният съд е тълкувал превратно разпоредбата на чл.21.1. от процесния договор („ако изпълнителят не успее да достави някоя или всички стоки или да извърши услугите в сроковете, определени в графика за изпълнение на поръчката, възложителят може да удържи изчислената сума на неустойката поради закъснение, от следващото дължимо плащане по договора или от гаранцията за добро изпълнение“). Касаторът счита, че въззивният съд е извършил корективно тълкуване независимо от ясния смисъл на клаузата. Неправилно приел, че забавата в доставката на отделните стоки или услуги по линейния график следва да бъде преценявана от отношение на крайния срок, а при отсъствие на забава по отношение на този срок, въпрос за закъснение на изпълнението изобщо не може да стои, тъй като кредиторовият интерес на възложителя да получи в уговорени срок работеща и функционираща съобразно техническите спецификации инсталация, е изцяло удовлетворен. Поддържа, че противно на възприетото от САС корективно тълкуване, в процесния договор изрично е уредена отговорност под формата на неустойка за забава на всяка отделна доставка или дейност като страните са придали на линейния график определено правно значение, така, че неспазването му е свързано със забава на конкретно задължение и възникване на отговорност под формата на уговорената неустойка. По тези съображения счита, че даденото тълкуване противоречи на чл.20 ЗЗД като изопачава ясно изразената воля на страните. Позовава се на разпоредбата на чл.3.10 от договора (при неспазване на сроковете за отделните дейности, определени в одобрените от възложителя графици, както и времетраенето им, предвидено в приложение № 4, същият има право на неустойка за закъснение съгласно чл.21.1 от договора). Като аргумент, че неустойката е въведена за междинно неизпълнение, страната посочва и отсъствие на уговорка за неустойка за забава спрямо срока на изпълнение. Позовава се и на клаузата на чл.21.1.4, съгласно която, ако неустойките за междинните забави достигнат максималния размер по чл.21.1.2, изр.второ, възложителят има право да прекрати едностранно договора, т.е. не е длъжен да изчака евентуалното спазване на крайният срок за изпълнение. С касационната жалба е оспорена и правилността на изводите на въззивната инстанция по отношение на иска по чл.82 ЗЗД за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи. Касаторът счита, че независимо от правилно даденото разрешение, че изпълнението на договора не приключва с успешното провеждане на 72 часовите пускови изпитания и невъзприемане на становището на СГС по този въпрос, въззивният състав погрешно приел за осъществени условията и изискванията по чл.17.4 за окончателно приемане на инсталацията - успешни гаранционни изпитания, доказващи гаранционните показатели на инсталацията като завършващ етап от изпълнението на договора. Прави оплакване, че този извод е резултат на погрешно разбиране за разпределение на доказателствената тежест и е формиран при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, при необоснованост, при подменен предмет на доказване и разместена доказателствена тежест. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго за уважаване на исковете в предявения размер със законните последици. І. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК по отношение на иска по чл.92 ЗЗД са поставени въпроси за тълкуването на неустоечната клауза. Поддържа се, че възприетото от САС съдържание я е лишило от приложно поле, обезсмислило е и други свързани с неустоечната клауза уговорки; че извършеното колективно тълкуване не е довело до смислово установяване на нейното съдържание: „До къде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл.20 ЗЗД и може ли при извършване на това тълкуване са се променя действителната воля на страните. Следва ли са се тълкуват всички уговорки между страните, в това число и ясните и еднозначни такива, или на тълкуване по смисъла на чл.20 ЗЗД подлежат на тълкуване само неясните и двусмислени уговорки“. Въведена е допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1, предл.последно ГПК с позоваване на решението по т.д.№ 218/2012г. на 2 т.о. на ВКС и решението по т.д.№ 761/2008г. на 1 т.о. на ВКС, по т.д.№ 666/2010г. на 1 т.о. на ВКС. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението в частта по иска по чл.92 ЗЗД, наличието на която аргументира с довода, че въззивният съд е приложил нормата на чл.20 ЗЗД в смисъл, различен от вложения в нея и е формирал извод в разрез с правилата на формалната правна логика. След като е подложил разпоредбата от договора на корективно тълкуване, се задоволил да посочи какво не предвижда тя, но не формулирал какво точно предвижда; при забава в междинните срокове и забава в крайния срок - за какъв период се дължи неустойката (за забавата в междинните или в крайния срок) и върху какво се начислява тя (върху стойността на забавените по отношение на междинния срок стоки или услуги, или по отношение на целия трудов резултат). ІІ. По отношение на иска по чл.82 ЗЗД поставените в изложението въпроси, по които се иска осъществяване на факултативния касационен контрол, са: 1/ „Когато изпълнението представлява не еднократен акт, а определен процес, отговарящ на определени времеви характеристики и други показатели (какъвто е настоящият случай с извършване на функционални изпитания), кой следва да докаже, че осъществилият се в действителност процес отговаря на тези показатели, респ., че не отговаря - длъжникът или кредиторът“. Според касатора, въззивният съд е приел, че ищецът „като кредитор следва да установи, че показателите не са осъществени, вместо при правилно приложение на правилата за разпределяне на доказателствената тежест, да приеме, че ответниците като длъжници следва да извършат главно и пълно доказване, така, че при данни, индикиращи прекъсване на изпитанията, да установяват положително, че същите са протекли с уговорената продължителност“. Според касатора, даденият отговор от САС на поставения въпрос противоречи на практиката на ВКС относно необходимостта страната, носеща доказателствена тежест, да извърши пълно доказване на обстоятелството, което релевира и от което черпи благоприятни правни последици. По въпроса относно необходимост от пълно доказване се позовава на противоречие на изводите на апелативния съд с решението по гр.д.№ 2560/2017г. на 4 г.о. на ВКС, по гр.д.№ 6670/2014г. на 1 г.о. на ВКС, по т.д.№ 1280/2015г. на 1 т.о. на ВКС. Касаторът счита, че при наличие на данни за прекъсване на функционалните изпитания, които ищецът е установил, ответниците, които като длъжници носят тежестта да установяват точното си изпълнение, е следвало да извършат пълно доказване относно непрекъснатото провеждане на изпитанията; че въззивният съд е разместил доказателствената тежест като „вместо да възложи на длъжника пълното доказване, а на кредитора - да всее съмнение посредством релевиране на индиции, той е приел, че индициите, установени от длъжниците за предприети действия по извършване на функционалните изпитания, налагат ищецът да докаже незавършването им“. Като евентуално се поддържа искане за допускане на обжалването по същия въпрос като „от значение за развитие на правото“ - според касатора, в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. 2/ Когато е установено, че изпълнението е осъществено след срока за изпълнение, кой следва да докаже, че закъснението е резултат на непреодолима сила или забава на кредитора? Длъжникът ли следва да релевира и установи непреодолимата сила или забавата на кредитора, или кредиторът следва да идентифицира конкретните обстоятелства, довели до закъснението, за да демонстрира, че те не са нито непреодолима сила, нито негова забава като кредитор?“ Въведена е допълнителната предпоставка на чл.290,ал.1,т.1,предл.последно ГПК с позоваване на решението по т.д.№ 1890/2014г. на 1 т.о. на ВКС. Според касатора въззивният съд е приел, че кредиторът следва да установява оказването на съдействие. Поддържа се, че при отговора на двата въпроса САС е постановил очевидно неправилно решение. Според касатора очевидните изводи са обратни на направените от въззивния съд - функционалните изпитания не са проведени с уговорената непрекъснатост, респ., налице е забава на ответниците като длъжник за предаване на дължимия резултат, и тъй като „погрешното (в грубо противоречие с безпротиворечиво установения им смисъл прилагане на доказателствените правила) и въздействието му върху изхода на спора се вижда от самото решение, налице е очевидна неправилност по смисъла на чл.280,ал.2,предл. трето ГПК”. В подробни писмени отговори ответниците „Риск инженеринг“АД и ПАД „Силови машини“, с ново фирмено наименование, съгласно представените в хода настоящото производство доказателства АД „Силови машини” оспорват наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената касационна жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е очертала като безспорен фактът на сключване между възложителя „Топлофикация София“ЕАД и изпълнителя Обединение „Риск Инженеринг - Силови машини“ (дружество по ЗЗД с участници „Риск Инженеринг”АД и руското търговско дружество „Силови машини” ОАД) след проведена процедура по възлагане на обществена поръчка на Договор У-№ 446/09.12.2011год. с който ищецът е възложил „Инженеринг за турбогенератор с мощност 35 МВ и спомагателно оборудване за ТЕЦ София” (турбина за производство на ел.енергия - турбогенератор № 9), съобразно условията и техническата спецификация, въз основа на който договор и позовавайки се на неспазване на крайния срок за изпълнение - 11 април 2014г., ищецът е предявил претенции за заплащане на неустойка и обезщетение за вреди от неизпълнението, основавайки се на издаденото на 10.06.2015г. разрешение за ползване на съоръжението. Като безспорно е прието обстоятелството, че със споразумителен протокол от 01.03.2013г. е договорено допълнително извършване на дейности по строителна и ел.част. Въззивната инстанция е очертала, че освен извършване на строително-монтажни работи на обекта, за изпълнение са предвидени и комплекс от дейности, насочени към пускане в експлоатация на оборудването и обезопасяващи неговата безаварийна дейност, които се извършват с участие на персонал на изпълнителя, съгласно с т.6.3.2. от Техническите спецификации и включват в последователност единични изпитания на оборудването и функционални проби на отделните системи; пробен пуск на основното и спомагателно оборудване; комплексни изпитания и 72 часови проби и гаранционни изпитания за доказване на функционалните гаранции и тестове за надеждност, изпълними веднага след 72 часовите проби. Прието е, че крайният срок за изпълнение, продължен общо на 750 дни, считано от подписване на договора, е 11.04.2014г.; че с констативен протокол от 26.11.2013г. и протокол за завършване на СМР от 27.11.2013г. е установено завършването на строително-монтажните работи на обекта.; че към 19.12.2013г. е установено провеждането на единичните изпитания на спомагателното и основното оборудване; че в периода 08.-11.04.2014г. са проведени 72 часови пробни изпитания на турбогенератор 9 и спомагателните съоръжения; че тези проби са били успешни и обектът е предаден на възложителя в съответствие с изискването на чл.17.1 от договора на 12.06.2014г., когато е съставен констативен протокол за установяване годността за приемане на строежа- Акт обр.15; на 26.05. 2015г. Държавната приемателна комисия е съставила протокол за установяване годността на строежа, а разрешението за ползване на съоръжението е издадено на 10.06.2015г. Като безспорно е прието, че след успешните 72 часови проби е започнало провеждането на гаранционни изпитания и изпитания за надеждност, за което е съставен едностранен протокол от изпълнителя за успешното им провеждане, който възложителят е отказал да подпише, позовавайки се овлажнявания на корпуса на термогенератора, проявени в хода на употребата му, което според него е пречка за безопасната му експлоатация и употреба съгласно предвиденото в договора предназначение. Поради несъставяне на такъв двустранен протокол, с който, съгласно чл.17.4 от договора, инсталацията се счита окончателно приета от възложителя, не е осъществено окончателно плащане на изпълнителя (извършени са авансовото и междинните плащания). По предявения иск по чл.92 ЗЗД, с който ищецът претендира заплащане на неустойка за забава за предаване на работен проект и за доставки по 14 позиции на основание чл.21.1.2. от договора, които дейности е следвало да бъдат извършени за периода 16.12.2012г. - 28.08.2013г. (видно от таблицата на л.8-10 на исковата молба, в която са посочени позициите, за които се претендира неустойка за забавено изпълнение), въззивната инстанция е очертала като спорен въпросът как се отнасят сроковете за изпълнение на отделните дейности към крайния срок за изпълнение на работата. Приела е за безспорно, че съгласно чл.21.1. от договора, извън случаите на непреодолима сила, ако изпълнителят не успее да достави някоя стока и/или услуга в сроковете, определени в Графика за изпълнение на поръчката, дължи неустойка в размер на 0,5 % от стойността на забавените стоки и/или услуги за всеки просрочен ден, като максималният размер на неустойките за закъснение не може да надхвърли 10 % от общата цена на договора, без ДДС. За установено е приела, че съгласно приемо-предавателни протоколи с номера от 1 до 19 всичките са дата на съставяне 06.08.2013г. (сред които са и 8 от процесните доставки, за които ищецът претендира неустойка). По този спорен въпрос съставът на САС е споделил изводите на първоинстанционния съд, че водещ за интереса на възложителя ще бъде спазването не на междинните срокове, а крайният срок за изпълнение на готовия краен продукт, който е обективиран в предмета на договора като изработката на турбогенератор с мощност 35 МВ и спомагателно оборудване за ТЕЦ София. Споделила е и изводите, че договорът за инженеринг представлява договор за комплексно изпълнение на строителството, а не за извършване на отделни дейности или етапи, с оглед на което, прекият интерес на възложителя е наличие на готов краен продукт, който да може да служи за предвиденото в договора и нуждите на възложителя предназначение. От прекия интерес на възложителя е изведено, че водещо значение за договора за инженеринг ще има спазването на крайния срок за цялостно изпълнение на дейностите, а сроковете за изпълнение на отделните дейности, чието изпълнение е дължимо единствено от ответниците (т.е. забавата им по отношение на отделните етапи от договора води едновременно и до цялостно закъснение при изработката на оборудването), ще имат само допълващо, организационно значение; че сроковете за отделните етапи са установени от страните единствено с цел да се обезпечи завършване на строителството в рамките на срока за цялостно изпълнение. Споделен е изводът на СГС, че от прекия интерес на възложителя следва, че клаузата за неустойката по т.21.1.2 следва да бъде тълкувана корективно като забавата в доставката на отделните „стоки“ и/или „услуги“ по линейния график, следва да бъде преценявана с оглед забавата по отношение на крайния срок. Мотивирано е, че ако не е налице забава в крайния срок за изпълнение, то въпрос за отговорност за вреди поради забавено изпълнение изобщо не може да стои, тъй като кредиторовият интерес на възложителя да получи в уговорения срок една работеща и функционираща съобразно техническите спецификации инсталация, е изцяло удовлетворен. Счетено е, че как изпълнителят организира изпълнението на работата си, след като крайният срок е спазен, за възложителя ще е без всякакво правно значение, а този въпрос единствено би стоял ако не е спазен крайният срок за изпълнение; че забавата в изпълнението на отделните етапи - изготвяне на работен проект, доставка на детайлите за оборудването, изпълнението на СМР и извършването на предвидените в договора технически изпитания, предшестващи окончателното приемане на изпълнената съгласно договора инсталация, ще има правно значение единствено за определяне началния момент на забавата на изпълнителя, както и за обема на отговорността му, доколкото предвидената в чл.21.1.2 неустойка изрично е обусловена от стойността на забавените стоки и/или услуги, т.е. забавата в изпълнението на отделните етапи от договора ще има значение, но само ако е налице закъснение в крайния срок за изпълнение. По тези съображения въззивната инстанция е приела, че такъв според нея е разумът на този текст от договора. Решаващият състав подробно е мотивирал своето становище, че изпълнението на договора приключва не с провеждането на 72 часовите пускови изпитания (както е приел първостепенния съд), а с успешното провеждане на тестовете за надеждност и за достигане на гаранционни показатели, като условие работата да се счита окончателно приета, както е разписано в чл.17.4 („след успешни гаранционни изпитания, доказващи гаранционните показатели на инсталацията, съгласно приложение №7 към договора и получаване на разрешение за ползване, страните подписват протокола за окончателно приемане на инсталацията“). Прието е за установено въз основа на събраните писмени и гласни доказателства - показанията на свидетел - директор „Експлоатационна дейност“ в „Топлофикация София ЕАД, на писмения доклад на зам. изпълнителния директор на същото дружество и на заключението на вещите лица от тройната СТЕ, че необходимите функционални тестове за спазване на гаранционните показатели и за надеждност на оборудването са проведени през периода м. септември - м. октомври 2015г. (при твърдяно от ищеца начало на провеждане - 30.06.2015г.). Съставът на САС с подробни мотиви е отрекъл основателността на тезата, с която възложителят е отказал да подпише протокола за проведени гаранционни изпитания. Мотивирал е, че в чл.6.3.2. от Техническата спецификация към договора са посочени обстоятелствата, при които тестът за спазване на гаранционни показатели и надеждност ще се счита за неуспешно проведен, сред които овлажняването на корпуса на турбината не е. Позовал се е и на изводите на мнозинството от вещите лица, изпълнили тройната техническа експертиза, като е изложил ясни съображения защо кредитира изводите на мнозинството и не дава вяра на становището на единия от експертите. Въззивната инстанция е счела за неустановено закъснението при провеждането на функционалните изпитания за постигане на гаранционни показатели и за надеждност на оборудването да се дължи на причина, за която изпълнителят отговаря с оглед непрекъснатите спирания на изпитанията по инициатива на възложителя. Посочила е, че поради това не може да бъде установено дали причина за спиране на изпитанията е поведението на изпълнителя, съответно - не може да се установи и точен период на такава забава, а установяването на тези обстоятелства са в тежест на страната, която твърди наличието на закъснение, т.е на ищеца. Обосновано е, че по делото не са ангажирани доказателства в тази насока, а същевременно от протокола за проведени изпитания за функционални гаранции като част от гаранционните изпитания на инсталацията; от предложението от 30.11.2014г. на назначената Комисия за упражняване на контрол на коректността на гаранционните изпитания на ТГ 9 в Топлофикация София; както и от отговора на задача 6 в заключението на тройната СТЕ, се установява, че незабавно след приключването на комплексните 72 часови проби, се е пристъпило към провеждането на гаранционните изпитания като етап предхождащ провеждането на тестовете за надеждност на оборудването. Обсъдено е, че от доклада на зам. изпълнителния директор се установява, че за периода след 03.06.2014г. са издавани множество актове на възложителя за провеждане на гаранционните изпитания, както и че много пъти се е налагало спиране на изпитанията за надеждност за продължителен период от време, без да се сочи по чия инициатива това е сторено и дали това може да се вмени във вина на изпълнителя. Изложени са и съображения, основани на изводите на тройната СТЕ, че за да бъдат проведени функционалните гаранционни изпитания и тестовете за надеждност на оборудването, възложителят трябва да окаже съдействие като разпореди извършване на съответните изпитвания, да определи дата за провеждането им, да назначи комисия за провеждането на изпитванията, да осигури определеното количество пара пред турбината с дадено количество и параметри, консумация на топлинен товар, да осигури съответните разрешения и съгласувания с НЕК и ЕСО, а такова съдействие от страна на ищеца по делото не се установява. Обсъдено е, че от своя страна ответникът „Риск Инженеринг“АД, в отговор на отправената към него покана от ищеца за заплащане на неустойки по договора, е отправил изявление за съставяне и подписване на окончателен протокол за приемане на инсталацията, което е обвързал с плащането на остатъка от дължимото възнаграждение. Посочено е, че няма данни ищецът да се е отзовал на това изявление от страна на изпълнителя. По тези съображения е счетено, че приложение намира разпоредбата на чл.96,ал.1 ЗЗД - хипотезата, в която длъжникът се освобождава от последиците на собствената си забава, дори такава да е налице. Крайният извод на въззивната инстанция е за недоказаност на твърдяната забава при изпълнението на договора по вина на изпълнителя и неустановеност ищецът да има вземане към ответниците за претендираните с исковата молба неустойки и пропуснати ползи. Не следва касационно обжалване да бъде допуснато по въпроса, относим към обективно съединения иск по чл.82 ЗЗД, формулиран в пункт ІІ.1 от изложението, зад който стои тезата за разместена от въззивната инстанция доказателствена тежест. Въпросът е некоректно поставен, тъй като съставът на САС ясно е посочил, че при предявен иск за обезщетение за вреди от неизпълнението, доказателствената тежест за установяване на неизпълнението, за което длъжникът отговаря, е на кредитора, претендиращ обезщетение. Поради това отсъства основание за преценка въззивното решение да е постановено в отклонение на практиката по чл.290 ГПК, на която касаторът се позовава, а предпоставката по чл.280,ал.1,т.3 ГПК не е надлежно въведена. В аргументацията си към въпроса страната акцентира на доказателствената тежест за установяване на непрекъснатостта на извършваните изпитания, но не държи сметка за изводите на въззивната инстанция, че още на 12.06.2014г. изработеното е предадено на възложителя, а актовете на последния за спирането на изпитанията не посочват причината за това, т.е. не установяват, че прекъсването е по вина на изпълнителя, за да би било предмет на негово насрещно доказване провеждането им съобразно уговорената продължителност. Същевременно като основание - фактическо твърдение на заявената от касатора - ищец претенция по чл.82 ЗЗД не е забава по отношение провеждането на успешни гаранционни изпитания по чл.17.4 от договора, а закъсняло въвеждане (на 10.06.2015г.) в експлоатация на съоръжението, за което в процеса се претендира обезщетение за вреди от неизпълнението за периода юни-декември 2014г. Изложените от САС мотиви, с които като релевантен е обсъждан фактът на провеждане на гаранционните изпитания по чл.17.4 от договора, са относими към правилността, а не към допустимостта на постановения съдебен акт, а релевантен касационен довод, обвързан с правен въпрос по отношение на тази преценка на въззивния съд, не е въведен. В обобщение поставеният въпрос не е обуславящ изхода на спора, а хипотетичен, поради което не притежава съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Втората група въпроси (пункт ІІ.2 от изложението) по отношение на иска по чл.82 ЗЗД отново са некоректно поставени, тъй като даденото от въззивната инстанция разрешение не е във вложения от касатора смисъл. Съставът на САС не е приел, че кредиторът следва да установи оказването на необходимото съдействие за осъществяване на изпълнението, респ. да установи отсъствието на неоснователен отказ да приеме надлежно предложеното, за да опровергае и отрече забавата си в хипотезата на чл.95 ЗЗД. Мотивите на въззивната инстанция са в посока, че ответниците са установили, че изпълнението неоснователно не е било прието от кредитора, който без релевантна причина е отказал да подпише протокола за успешните финални гаранционни изпитания, независимо че обектът вече е бил въведен в експлоатация, а съгласно чл.17.4 успешните гаранционни изпитания са уговорени от страните като предпоставка за получаването на разрешение за ползване. Следва да се има предвид и обстоятелството, че самият ищец твърди в исковата молба, че началото на провеждане на изпитанията за доказване на гаранционните показатели е 30.06.2015г. (страница 10, позиция 33, колона 4). При отсъствие на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касатора за неправилност на решението, от твърденията му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания може да бъде осъществен факултативният касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват. Необоснована е и въведената от касаторите-ищци директна предпоставка за осъществяване на касационния контрол - очевидна неправилност на решението по иска по чл.82 ЗЗД. Изложените аргументи са идентични на тези, с които е обоснована неправилността в хипотезите на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е постановено в нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, при явна необоснованост поради нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, а и наличието на този особено тежък порок на решението следва да бъде аргументирано от касационния жалбоподател и не подлежи на служебно установяване. При доводите са за очевидна неправилност на въззивното решение по иска по чл.82 ЗЗД касаторът игнорира собствените си твърдения, че ТГ-9 е работил и е произвеждал електрическа енергия за периода февруари ноември 2014г. - преди съставяне на акт образец 16 от 26.05.2015г. С влязло в сила решение по т.д.№ 3100/2018г. на СГС е отречено правото му произведеното през този период количество от 45 607.628 МВч, да бъде изкупено по преференциална цена по причини, съставляващи негово бездействие. Както се посочи, претенцията по чл.82 ЗЗД е предявена в настоящия процес за месеците юни 2014г. - декември 2014г. При въведеното основание за очевидна неправилност страната не дължи и сметка, че гаранционните изпитания не са предпоставка за въвеждане на обекта в експлоатация. Настоящият състав счита, че е доказана общата и допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване по поставения във връзка с иска по чл.92 ЗЗД въпрос в изложението на касатора - „До къде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл.20 ЗЗД и може ли при извършване на това тълкуване са се променя действителната воля на страните. Следва ли са се тълкуват всички уговорки между страните, в това число и ясните и еднозначни такива, или на тълкуване по смисъла на чл.20 ЗЗД, подлежат само неясните и двусмислени уговорки“ при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1, предл.последно ГПК - решението по т.д.№ 218/2012г. на 2 т.о. на ВКС и решението по т.д.№ 761/2008г. на 1 т.о. на ВКС, по т.д.№ 666/2010г. на 1 т.о. на ВКС, на които касаторът се позовава. Необосновано е искането за допускане на обжалването на въззивното решение по иска с правно основание чл.92 ЗЗД поради „очевидна неправилност”. Касаторът следва да представи по делото доказателства за внесена държавна такса в размер на 54 480.10лв. При недопускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта по иска по чл.82 ЗЗД, ответниците по касация имат право на претендираните разноски за изготвения отговор на подадената от ищеца касационна жалба, касаеща този иск. Доказателства за разходи са представени единствено от „Риск Инженеринг”АД, които са в размер на 73 700 лв. - договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. От тази сума на това дружество да бъде присъдена пропорционално сумата 41 527лв. за защитата, относима към претенцията по чл.82 ЗЗД (която е в размер на 3 515 995лв.). По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.