Определение № 49 от 24.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 93/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., заедно упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/, срещу определение № 660 от 14.10.2022 г. по в.ч.т.д. № 565/2022 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 15-ти състав, с което е потвърдено определение № 260886 от 21.03.2022 г. по т.д. № 666/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-22 състав за отхвърляне на искането на несъстоятелната банка за изменение на постановеното по делото прекратително определение № 263511 от 28.06.2021 г., в частта за разноските, съставляващи дължима от ищеца държавна такса. В частната касационна жалба се поддържат доводи за незаконосъобразност на атакувания въззивен съдебен акт. Твърди се, че производството пред СГС е било образувано въз основа на надлежно упражнено от синдика на несъстоятелната банка преобразуващо право по чл.60а ЗБН. Изтъква се, че обявяването на посочената разпоредба за противоконституционна, и предвиденото в чл.151, ал.2 от Конституцията на Република България действие на решението на Конституционния съд, обосновават извод за недължимост на държавна такса по прекратеното исково производство. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следния въпрос: Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което вина няма ищеца, т.е. не е причина за неоснователно завеждане на делото. В изложението към частната касационна жалба се поддържа и самостоятелното основание за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК – очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, с твърдение, че липсва правна норма предвиждаща в тази хипотеза присъждане на държавна такса. В постъпил по делото писмен отговор от „Хедж инвестмънт България“ АД се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество са развити съображения за правилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд. От данните по делото се установява, че образуваното пред СГС производство, по предявен от синдиците на „КТБ“ АД /н/ срещу „Хедж инвестмънт България“ АД иск по чл.60а ЗБН, е прекратено поради недопустимост на иска, с влязло в сила на 04.03.2022 г. определение. При този изход на делото, първостепенният съд е осъдил несъстоятелната банка да заплати държавна такса по сметка на СГС в размер на 1173419.77 лв. Изложени са съображения за дължимост на ДТ и при прекратяване на делото поради недопустимост на иска, а освобождаването на ищеца от предварително внасяне на ДТ не означава, че не се дължи такава при приключване на производството. СГС се е позовал и на практика на ВКС, според която прекратяването на производството поради недопустимост на иска се приравнява по правни последици на отхвърлянето на иска. Последващото искане, инкорпорирано в частната въззивна жалба на „КТБ“ АД /н/, за изменение на прекратителното определение, в частта за дължимата ДТ, е оставено без уважение от СГС с определение № 260886 от 21.03.2022 г. За да потвърди постановеното по реда на чл.248 ГПК определение на първоинстанционния съд, съдебният състав на Апелативен съд – София е приел, че ищецът не е освободен от заплащане на ДТ, а единствено от задължението за предварителното й внасяне. При прекратяване на производството, независимо от причината за това, ищецът дължи държавна такса. В мотивите към сега обжалваното въззивно определение са изложени подробни правни съображения, основани и на възприета от съдебния състав практика на ВКС – определение по ч.т.д. № 1426/2018 г. и определение по ч.т.д. № 119/2012 г. Настоящият състав на ВКС намира, че поставения правен въпрос съответства на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК, разяснени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но не се установява допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Нормата на чл.60а, ал.2 от Закона за банковата несъстоятелност достатъчно ясно указва, че банката в несъстоятелност е освободена само от предварително заплащане на дължимата държавна такса по искове с правно основание по чл.60а, ал.1 ЗБН, а не изобщо от заплащане на държавна такса по тези искове. Предвиденото в посочената норма, че таксата се събира съответно при уважаване на иска – от осъдената страна, а при отхвърляне на иска – от масата на несъстоятелността, дава отговор на въпроса за дължимостта на държавната такса, когато ищецът е освободен от предварителното й внасяне, не само при решаване на материалноправния спор по същество, но и при приключване на делото поради прекратяването му. Произнасянето от въззивната инстанция по поставения правен въпрос е в съответствие и със съдържащите се в ГПК общи процесуални норми, при липсата на специална норма в ЗБН, предвиждащи недължимост на ДТ от ищеца при прекратяване на производството по искове с правно основание чл.60а, ал.1 ЗБН. Настоящият състав споделя практиката, на която се е позовал САС, а отделно – и практиката на ВКС за дължимост на държавна такса от ищеца, на основание чл.60а, ал.2 ЗБН, при прекратяване на производство по искове с правно основание чл.60а, ал.1 ЗБН /напр. решение по т.д. № 473/2021 г., решение по т.д. № 571/2021 г. на I т.о., решение по т.д. № 2455/2020 г. на II т.о. и др./ Обстоятелството дали ищецът, сега частен касатор, е дал повод за завеждане на делото, респ. дали към момента на предявяване на иска е било налице основание за това, не е относимо към дължимостта на държавната такса. Не е налице и поддържаната от синдиците на банката очевидна неправилност на въззивното определение. От съдържанието на атакувания съдебен акт не се установява наличие на визираната в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК квалифицирана форма на неправилност, изразяваща се в превратно прилагане на закона или прилагане на несъществуваща правна норма, или явна необоснованост в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение