Определение № 5401 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1000/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. С. Ю. срещу въззивно решение № 1461/14.12.2023 г, постановено по в.гр.д. № 636/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 266791/01.12.2021 г. по гр.д. № 8298/2019 г. на Софийски градски съд и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл.2б ЗОДОВ, да заплати на Ю. С. Ю. сумата 10 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от продължилото извън разумните срокове за разглеждане сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП - София, към настоящия момент - ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв. Касаторът Ю. Ю. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв. до 100 000 лв. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, който могат да бъдат обобщени в следния смисъл: 1. За обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, в хипотеза на иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и спадат ли към тези критерии към стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ; и 2. За задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички доказателства по делото и всички доводи и възражения на страните относими към предмета на спора. Според жалбоподателя въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: По първия въпрос: ППВС № 4/1968 г.; решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г., III г.о.; решение № 62 от 29.06.2023 г. по гр. д. № 4227/2022 г., III г.о.; решение № 222 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г., IV г.о.; решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г., IV г.о.; решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., IV г.о.; решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г., IV г.о.; решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 465/2011 г., IV г.о. и др., а по втория: Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. Дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 43от 04.03.2022 г. по гр.д. № 2597/2021 г., IV г.о.; решение № 60268 от 25.03.2022 г. по гр.д. № 391/2021 г., III г.о.; решение № 211/21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 64/2020 г., IV г.о. и др. При условията на евентуалност се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че ищецът Ю. С. Ю. е сред 517-те български граждани, върху които в периода 1985 г.- 1989 г. е била упражнена държавна принуда за насилствена промяна на имената им, чрез репресия, лишаване от свобода и въдворяване в Белене. На ищеца не само му били сменени имената, но и бил въдворен принудително в Белене до 25.06.1986 г., тормозен психически, живял в лагера при лоши битови и хигиенни условия. Впоследствие бил преместен и бил принудително заселен в [населено място] за периода от 26.06.1986 г. до 08.12.1988 г. Прието е за безспорно, че в резултат на тези мерки са били засегнати основни човешки права на ищеца. Безспорно между страните било обстоятелството, че по повод на тези действия на физически лица, висши държавни служители, на 30.01.1991 г. е образувано, сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили /впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на СВОП, а понастоящем с № II-048-99 по описа на ВОП/, придобило обществена известност като делото за „Възродителния процес“, което към датата на предявяване на иска и към датата на приключване на съдебното дирене и в двете инстанции, не било приключило. От събраните по делото писмени доказателства е установено, че ищецът е разпитван по процесното следствено дело в качеството му на пострадал, и правил многократни опити да се сдобие с информация за хода на разследването и за фазата, в която то се намира, но без резултат. Депозирал също молба до Военно-окръжна прокуратура от 18.06.2018 г., с която изявил желание да му бъде предоставена информация за предмета и хода на досъдебното производство, да бъде информиран защо досъдебната фаза не приключва и не се внася обвинителен акт в съда, както, и че желае да участва като пострадал в досъдебната фаза на процеса по ДП № И-048/1999 г. Посочено е въззивния състав, че от датата на образуването на наказателното производство, за ищеца възниквало качеството на "жертва" по смисъла, изведен от практиката на ЕСПЧ по чл.6 §1 от Конвенцията. С оглед изключително дългия период от време от над 30 години, в който наказателно производство не е приключило и все още е висящо в своята досъдебна фаза, въззивният съд е приел, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС. Приел е, че разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по-специално - сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето, възможно най-бързо да получи решение, и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. Посочил е, че в случая независимо от двукратното връщане от съда на ПРБ на внесения обвинителен акт, не са налице фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо повече от 30 години наказателно производство, както с оглед предмета на производството, така и поради поведението на страните и на техните процесуални или законни представители или поради поведението на останалите участници в процеса. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок, съдът е взел предвид вида на конкретното ДП, качеството на ищеца по него - пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, нарушеното чувство на справедливост на ищеца, чувството му на безпокойство, тревожност и неудовлетвореност. Посочено е, че ищецът е разпитан и са му разяснени правата на пострадал през 2002 г., а мащабът и характерът на обстоятелствата, обуславящи инкриминираните деяния, както и заеманите длъжности от лицата срещу които е водено разследването към релевантния период, предпоставят значителни трудности в доказването на деликта само в рамките на самостоятелен граждански процес. Съдът е приел, че продължилото около 30 години досъдебно производство, независимо от причините довели до тази продължителност, несъмнено води до обезверяване на пострадалия и до засилване на чувството му за липса на справедливост, до емоционална фрустрация, безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат наказани, но не може да се приеме, че изложените от ищеца обстоятелства за очакване на „възмездие“, чрез довеждане до край на процесното дело са правно релевантни за настоящия процес, предвид общите принципи на наказателното право. Посочено е, че по делото не са изложени твърдения от ищеца, сочещи негативни изживявания, които надхвърлят по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. Не се твърдяло от ищеца и не било установено по делото, продължителността на воденото наказателно производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да му е причинило други неудобства, извън от обичайните. Прието е, че в случая, всички факти от значение за правото на обезщетение на ищеца за вреди от престъплението - страх, тревожност, засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от деликт- бавното правораздаване. За преките вреди от престъплението ищецът, който получил своята гражданска реабилитация по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, като пострадал по време на възродителния процес /с оглед доказателствата по делото/, имал право да търси обезщетение и по този закон, без да е необходимо установяване на прекия извършител на увреждането с присъда. След преценка на тези обстоятелства, съдът е приел, че на ищеца следва да се определи по справедливост обезщетение за неимуществени вреди в размер от 10 000 лв. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Първият от въпросите поставени от ищеца обуславя решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената по този въпрос многобройна и единна съдебна практика. По приложението на понятието „справедливост”, е налице практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № 394/18.01.2012 г. по гр.д. № 1520/2010 г. на ІІІ г.о.; решение № 3/13.02.2012 г. по гр.д. № 637/2011 г. на ІІІ г.о, решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на ІV г.о. и др. /в т.ч. и сочените от касатора/, според която справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Унифициране при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е невъзможна. В различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Съдът също така не е посочил, че установените в практиката на ЕСПЧ стандарти при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди при предявен за обезщетяване на вреди от забавено разглеждане на дело не го обвързват. Напротив, той изрично е посочил, че се ръководи от стандартите, които ЕСПЧ намира за релевантни. Той също така изрично е посочил, че взема предвид като релевантни за определяне на размера тези факти и обстоятелства, които и ЕСПЧ в своята практика приема като такива. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Втория поставеният от касатора правен въпрос, във връзка със задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните, също обуславя обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика, в т.ч. и тази посочена от касатора, според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Съдът трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на решението до касация. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението в обжалваната му част. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение