Определение № 3092 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2944/2024 г.

С решение № 1577 от 13.12.2023 г. по гр.д.№ 1470/2023 г. на Пловдивски окръжен съд е потвърдено решение № 260004/02.03.2022 г., постановено по гр.д. № 874/2019 г. на Районен съд – Карлово, с което е признато за установено по отношение на Р. Р. С., С. Р. С. и Х. Ш. С., че ищците К. С., Х. С.,. Т., Б. Й., всички граждани на Република Турция, са собственици по реституция и наследство с права за всеки един от тях както следва: С. Т. – 2/6 ид. ч., К. С. – 1/6 ид. ч., Х. С. – 1/6 ид. ч. и Б. Й. – 2/6 ид. ч., на седем земеделски имота в землището на [населено място], [община], област П.: ПИ - нива, с площ от 3,890 дка, представляващ имот № ***; ПИ – ливада, с площ от 1,165 дка, представляващ имот № **; / ид. ч. от ПИ – индустриална култура, с площ от 8.701 дка, представляващ имот № **; ПИ – пасище, мера, с площ от 2,975 дка, представляващ имот № **; ПИ – нива, с площ от 0,298 дка, представляващ имот № **; ПИ – индустриална култура, с площ от 3,997 дка, представляващ имот № ** и ПИ – пасище, мера, с площ от 2,152 дка, представляващ имот № **. Като последица от това и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нот. акт №, том , дело №1070/2015г на нотариус Т. Р., вписан в службата по вписванията при PC К. под акт №, том **, дело 2833 от 2015 г., с който Р. С. С. е признат за собственик на основание придобивна давност на посочените седем имота.

Със същото решение на РС е признато за установено по отношение на Р. Р. С., Х. С. А. и А. М. А., че К. С., Х. С., С. Т. и Б. Й., всички граждани на Република Турция, са собственици по реституция и наследство с права за всеки един от тях както следва С. Т. – 2/6 ид. ч., К. С. – 1/6 ид. ч., Х. С. – 1/6 ид. ч. и Б. Й. – 2/6 ид. ч. от следния недвижим имот: **/ ид. ч. от ПИ – индустриална култура, с площ от 8.701 дка, представляващ имот № **** и ответниците Р. Р. С., Х. С. А. и А. М. А. са осъдени да предадат на ищците владението върху имота.

Признато е за установено по отношение на ответника Р. Д. Г., че ищците К. С., Х. С., С. Т. и Б. Й., са собственици по реституция и наследство с права за всеки един от тях както следва: С. Т. – 2/6 ид.ч., К. С. – 1/6 ид.ч., Х. С. – 1/6 ид.ч. и Б. Й. – 2/6 ид.ч. от следния недвижим имот: ПИ - нива, с площ от 3,890 дка, представляващ имот № ******, като ответника Р. Д. Г. е осъден да им предаде владението върху имота.

Признато за установено по отношение на Н. М. Н. и М. Д. Н., че ищците К. С., Х. С., С. Т., Б. Й. са собственици по реституция и наследство при права за всеки един от тях както следва С. Т. – 2/6 ид.ч., К. С. – 1/6 ид.ч., Х. С. – 1/6 ид.ч. и Б. Й. – 2/6 ид.ч. от следния недвижим имот: ПИ – ливада, с площ от 1,165 дка, представляващ имот № ******, като ответниците Н. М. Н. и М. Д. Н. са осъдени да предадат на ищците владението върху имота.

Подобни касационни жалби против въззивното решение в частите, които се отнасят за всеки от тях са подали Х. С. А., А. М. А., С. Р. С., Р. Р. С. и Х. Ш. С., Р. Д. Г. и от Н. М. Н. и М. Д. Б..

В четирите касационни жалби се навеждат оплаквания за неправилност на решението, защото съдът е направил неправилни изводи относно възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност, не е изпълнил задължението си да следи служебно за интересите на страните – не се е произнесъл по част от доводите във въззивните жалби. Жалбоподателите считат, че съдът е надценил значението на подписаните пълномощни от ищците през 2016 и 2018 г., към който момент давността в полза на първия Р. С. Сакатов е изтекла, че констатациите на нотариуса не са оборени от ищците при тяхна доказателствена тежест. Съдът не съобразил, че Р. С. се е разпоредил с част от имотите, за които е признат за собственик в полза на останалите ответници и не е обсъдил позоваването на присъединено владение, а и това, че е изтекъл срок както за добросъвестно, така и за обикновено владение до предявяване на иска.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Противоречие на изводите, че не е изтекла придобивна давност се твърди с ТР № 10/2010 г. на ОСГК на ВКС, както и неправилно прилагане на правилото на чл. 70 ЗС за добросъвестно владение и конкретно на презумпцията за добросъвестност. Твърди се противоречие с Решение № 60117 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 3680/2020 г. на І гр.о. и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и на ТР № 3/2013 г. на ОСГТК., на ТР № 1/2012 г. и ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Не са формулирани никакви въпроси.

Ответницата по касация К. С., Х. С., С. Т., Б. Й. – ищците в производството пред РС оспорват касационните жалби и молят да не се допускат до касационно обжалване, тъй като Р. С. С. не е бил владелец на седемте процесни имота, а само ги е стопанисвал и управлявал по натоварване от тях, поради което не е могъл и да прехвърли собствеността върху тях на ответниците.

Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирани страни, подадени са против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът ги преценява за допустими.

По делото е установено следното:

Процесните седем земеделски имота, находящи се в землището на [населено място] са възстановени на наследници на А. С. С. с Решение №28271/12.10.1998 г. и Решение №28272/01.07.1999г. на ОСЗ К. по преписка №15149/08.06.1992 г. Безспорно е между страните, че през 1978 г. А. С. и цялото му семейство са се изселили в Република Турция. Представено е нотариално заверено пълномощно от 17.03.1992 г., с което И. А. С. – син на общия на страните наследодател, е упълномощил Р. С. С. (първоначалния ответник, починал в хода на производството) да ползва, стопанисва и се разпорежда с имотите на баща му, да го представлява пред учреждения и държавни органи, да полза имотите до поискване от негова страна или от упълномощено от него лице. С нотариално заверено пълномощно № 03623 от 11.05.2015г. Б. Й. също е упълномощила Р. С. С. да ползва и стопанисва тези имоти. На 12.03.2018г. първоначалната ищца Ф. С. /починала в хода на процеса/, Х. С., С. Т. и Б. Й. са упълномощили ищцата К. С. да прехвърли всички наследствени движими и недвижими имущества, намиращи се на територията на България. С констативен нот. акт №, том , дело №1070 от 29.10.2015г на нотариус Т. Р., вписан в службата по вписванията при PC К. под акт №, том , дело 2833 от 2015 г., пълномощника Р. С. С. е признат за собственик на основание придобивна давност на процесните седем възстановени имота.

С нот. акт № *, том , д. №393 от 25.05.2016г. на нотариус Т. Р., вписан под акт №, том , д. 1257 / 2016г. Р. С. С. и съпругата му Х. Ш. С. са продали на ответника Р. Р. С. поземлен имот № ** - нива, с площ от 4,901 дка. в м. „К.“ в землището на [населено място]. След това този имот е включен, чрез обединяване в имот №* с площ от 8.701 дка. С нот. акт №*, том *, д. №135/2017 г. на нотариус Т. Р., вписан като акт №*, том , д. 585 / 2017г. Р. Р. С. е продал на ответницата Х. С. А. поземлен имот№ **– нива, с площ от 8.701 дка, в същата местност, като имотът е образуван от имот №** и имот №***. Х. С. А. е придобила имота в режим на СИО с ответника А. М. А..

С нот. акт №*, том , д. №753/2016г., вписан като акт №*, том *, дело 2359 от 2016г. Р. С. С. и Х. Ш. С. продават на ответника Р. Д. Г. имот № ****** – нива, с площ от 3,890 дка, в м. „В. селото“ в същото землище.

С нот. акт №**, том *, д. №22/2016г., вписан като акт №***, том *, д. 119 / 2017г. Р. С. С. и Х. Ш. С. продават на ответника Н. М. Н., по време на бака му с ответницата М. Д. Н., имот № ***** – ливада, с площ от 1,165 дка, в м. Е.“ в същото землище

Първата инстанция е приела, че ищците се легитимират като собственици на основание реституция и наследяване, а Р. С. не е придобил имотите по давност и не е могъл да прехвърли собствеността върху тях на останалите ответници, защото е бил пълномощник.

Въззивната инстанция е обсъдила оплакванията за неправилност на решението, заявени във възивната жалба.

На основното оплакване във въззивните жалби, че не е доказана активна процесуална и материалноправна легитимация на ищците, защото не е доказана идентичност между лицата А. С. и А. С., въззивният съд е дал отговор, като е анализирал събраните многобройни писмени и гласни доказателства. Съобразени са: представеното в превод от турски език Съдебно /обосновано/ решение № 2018/576 на мирови правен съд С. Т. на Р.Турция/, установяващо, че А. С., [дата на раждане], е починал на 03.02.2000 г. в Р. Турция, като вдовец с деца и е оставил наследници С. Т., родена на 12.07.1046 г. от А. и Х.; Х. С., [дата на раждане] от Ю. и Х.; Б. (С.) Й., [дата на раждане] от И. и Х., Ф. С., [дата на раждане] от Ю. и Х., К. С., [дата на раждане] от М. и Ф.. Оспорването на решение № 2018/576 на мирови правен съд С. Т. на Р.Турция поради това, че не е проведена процедура по признаването му у нас е прието за неоснователно, защото то е постановено в охранително производство и не се ползва със сила на пресъдено нещо, а съгласно чл. 124 КМЧП, гражданските последици на чуждестранни изпълнителни или охранителни актове се зачитат в Република България по повод тяхното предявяване, ако актовете са издадени от орган, международно компетентен според българското право, и не противоречат на българския обществен ред. Позовавайки се на чл. 89, ал. 2 и чл. 91 от Кодекса за международно частно право и предвид факта, че процесните имоти се намират на територията на България, съдът е приел, че наследяването на недвижимите вещи и наследствените отношения и квотите на наследниците се уреждат по българското право, според което наследяването по закон се основава на родствена връзка между лицата, която се обуславя от техния произход и на брачната връзка за съпруга. Затова за доказване качеството на наследник на едно лице по смисъла на чл. 5 - 10 ЗН е достатъчно доказването на родствената връзка на това лице с наследодателя и на факта на смъртта на последния. Тези обстоятелства, освен с удостовеение за наследници, може да бъдат доказани и пряко от страната чрез представяне на препис или извлечение от регистрите за гражданското състояние от акта за раждане, акта за сключен за брак и акта за смърт, които също са официални документи с обвързваща съда доказателствена сила. Въз основа на тези разяснения, приемани в съдебната практика на ВКС /Решение № 274 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 265/2011 г., I г. о., Решение № 70 от 16.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3991/2016 г., II г. о./, въззивният съд е приел, че Решението на съда в Република Турция замества издаването на удостоверение за наследници, по характера си е охранителен акт и е ценено заедно с всички други доказателства, установяващи родствени връзки между ищците и техните праводатели и представените актове за раждане и за смърт и удостоверения за родствени връзки № 1178/12.06.2018г. на [община], удостоверения за раждане на С. А. С. и на Б. М. А., удостоверени за идентичност на имена на К. С., изселнически паспорт на М. А. С. № •••••••••, съдържащ данни за съпругата му Ф. и дъщерите му К. и Б., мотивирано решение на турски съд 359/2020 относно удостоверение за наследство на Ф. С., поч. на 27.10.2020 г., удостоверение за изселване в превод от турски език на И. С., съдържащо данни и за съпругата му Х., решение за осиновяване в превод от турски език относно даване на разрешение за осиновяване от страна на И. С. и Х. С. на детето Б. С., [дата на раждане] от родители М. и Ф., Акт за граждански брак в превод от турски език на Б. С. с ново фамилно име след сключване на брака – Й.

От всички тези преценени в съвкупност доказателства съдът е приел за доказано, че А. С. С. е имал три деца – М. А. С. – син, И. А. С. – син и С. А. Т. /Т. / – дъщеря - четвъртата ищца/. Синът на А. С. С. М. А. С. след смъртта си е оставил като наследници съпругата си Ф. С. /втората ищца – починала в хода на производството и наследена от дъщеря си Б. /С./ Й. и К. С. /първата ищца/. Синът му И. А. С. е бил наследен от съпругата си Х. С. /трета ищца/ и дъщеря си Б. (С.) Й. /петата ищца/. Така са установени правата на ищците.

Възражението на касаторите, като възивници, че ищците не се легитимират като собственици, защото не са български граждани, а чужденци и са изгубили правото си на собственост също е прието за неоснователно. Съдът се е позовал на съдебна практика на ВКС /Решение № 286 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3788/2014 г., I г. о. и Решение № 307 от 07.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 435/2012 г., II г. о./, според която още първоначалната редакция на чл. 3, ал. 4 ЗСПЗЗ урежда възможността за придобиванет на земеделски земи от чужденци чрез наследяване по закон, но ал.1 от същия текст, както и чл. 22 от Конституцията на Р. България и чл. 29 ЗС в редакция от 1996 г. установяват задължение за чуждите граждани, придобили недвижими имоти по наследяване да прехвърлят собствеността в тригодишен срок от откриване на наследството. При неспазване на срока по ал. 1 държавата може да изкупи земеделските земи по цени, определени с наредба на Министерския съвет /чл. 3б, ал.3 ЗСПЗЗ (Нов - ДВ, бр. 24 от 2007 г.)/ Неизпълнението на това задължение в предвидения срок обаче няма за последица загубване на правото на собственост, тъй като то е абсолютно вещно право и при липса на изрична разпоредба в закона в горния смисъл, такава правна последица не може да се предполага, а и съгл. чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, освен ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. Така ако правото на изкупуване не е реализирано от държавата, правото на собственост не е изгубено от собствениците – чужденци дори да е изтекъл посочения три годишен срок. Правото на изкупуване само ограничава правото на разпореждане, но не отнема собствеността, чуждите граждани се легитимират като собственици и могат да се ползват от защитата като такива.

За неоснователно е прието и своевременно заявеното възражение за придобиване от Р. С. С. по давност на седемте процесни имота чрез упражнявано владение от него в продължение на 10 години до 29.10.2015 г., когато е признат за собственик по давност с констативен нот. акт, а след това са продължили да владеят всеки от останалите ответници имота, който му е „прехвърлен“. Съдът се е позовал на мотивите на ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които нот. акт, издаден по обстоятелствена проверка не се ползва с материална доказателстевна сила, а когато и двете страни разполагат титул за собственост, в тежест на всяка от тях е да докаже твърдяното право на собственост. Затова е прието, че ответниците следва да докажат, че Р. С. е упражнявал давностно владение върху имотите в продължение на повече от 10 години явно, несъмнено и необезпокоявано. Поради това, че Р. С. С. е упълномощен с пълномощното от 17.03.1992 г. да ползва, стопанисва и се разпорежда /в смисъл на управлява/ с имотите, които са заявени за възстановяване и да представлява упълномощителя пред учреждения и държавни органи, да полза имотите до поискване от негова страна или от упълномощено от него лице, докато той се снабди с нотариални документи, съдът е приел, че установената фактическа власт от С. и извършваните от него действия с имотите не съставлява упражняване на владение от него, а са действия от името на упълномощителя. Пълномощното от 11.05.2015 г. е в същия смисъл. Показанията на свидетелите М. Р. П., А. И. А. и Я. А. И., които познават А. С. и неговите наследници също са в смисъл, че след изселване на цялото семейство в Турция през 1978 г., Р. С. е бил упълномощен да стопанисва, да работи и да наглежда имотите, като в замяна да получава доходи от тях под формата на рента, а наследниците на А. С. не са се дезинтересирали от имотите, периодично са се прибирали в България и са ги наглеждали. Свидетелят на ответната страна И. Ф. Б. не опровергава тези показания. Той също сочи, че дядо А., като е заминавал за Турция, оставил земите на Р. С. да ги ползва. След това синът на дядо А. – И. е идвал тук, а Р. не му е говорил много за земите. Единствено му е казвал, че земите са му отстъпени да ги работи.

Поради това, че упражняваната фактическа власт от Р. С. върху имотите е установена въз основа на упълномощаване, е прието, че представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС - налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение за упражняващото я лице е следвало да манифестира промяната в намерението, с което държи имотите, и да противопостави тази промяна на собственика /собствениците/, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост, фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. За да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението, фактическата власт да се упражнява не за другиго, а изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. При тяхна доказателствена тежест, ответниците не са ангажирали годни доказателства за установяване на промяната в намерението на Р. С., т.е. да започне да упражнява фактическата власт върху имотите не за другиго /за ищците/, а изключително за себе си, както и това да е демонстрирано спрямо собствениците на имотите. Затова е прието, че Р. С. не е упражнявал владение по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС и не е придобил по давност процесните имоти.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

Във възивната жалба касаторите са твърдели нередовност на исковата молба и поради това недопустимост на решението на РС. Доколкото касационната инстанция следи служебно за допустимостта на обжалваното въззивно решение, констатира, че исковата молба действително е оставяна неколкократно без движение с конкретни различни указания до ищците, които са изпълнявани в определения от съда срок. Като резултат, исковата молба е редовна, достатъчно ясна в обстоятелствената си част и със съответни на твърденията искания /петитуми/ към съда. Задълженията за довнасяне на дължима държавна такса не са основание за връщане на исковата молба по аргумент от чл. 77 ГПК. Затова съдът приема, че обжалваното решение не е недопустимо и не е налице основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане до касационен контрол.

Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира.

В касационните жалби, в които са инкорпорирани изложенията не са формулирани правни въпроси. Неформулирането на ясни въпроси по наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване.

Въпреки това съдът отбелязва следното:

Твърди се противоречие на изводите за това, че ответникът Р. С. не е придобил по давност процесните имоти с ТР № 10/2010 г. на ОСГК на ВКС. През 2010 г. не е образувано тълкувателно дело № 10/2010 г. Доколкото се твърди неправилно приложение на чл. 70 ЗС, съдът приема, че касаторите се позовават на ТР № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че е допустимо придобиването на имот, собствеността върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, на основание петгодишен давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС след влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, когато и заличеният давностен срок е бил петгодишен. Това решение е неотносимо към спора поради следното: Процесните земеделски земи са възстановени след влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, който се отнася и за имоти, възстановени по ЗСПЗЗ, но до 23.11.1997 г. /влизане в сила на тази норма/ Всички сделки, с които С. се разпорежда с процесните имоти са след 2015 г., а иска е предявен на 07.06.1019 г., т.е. преди изтичане на изискуемият в чл. 70, ал.2 ЗС пет годишен срок за придобиване по давност от добросъвестне подобрите. Придобивната давност е съвкупност от два елемента – владение и срок. При липса на изискуемият от закона пет годишен срок за придобиване по давност като добросъвестен владелец, „купувачите“ по тези сделки не могат да се ползват от нормата на чл. 70 ЗС. Те не могат и да присъединят към своето владние такова на праводателя си С., тъй като той не е бил владелец. Дори да се приеме, че е владял /което се опровергава предвид наличието на мандатно правоотношение/ за придобиване при присъединяване при условията на кратката давност е необходимо владенията, които се присъединяват да са еднородни. При присъединяване на разнородни владения давностният срок винаги е десет годишен. /В този смисъл виж / Решение № 958 от 15.12.2009 г. по гр.д.№ 2246/ 2008г. ІІ г.о. на ВКС, Решение № 699 от 02.11.2010 г. по гр.д.№ 1572 от 2009 г. на ВКС, ІІ г.о. и др.. Решение № 381/25.10.2010г. по гр.д.№ 37/2010г. І гр.о./

Твърди се противоречие с Решение № 60117 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 3680/2020 г. на І гр.о. С него е разяснено, че „владението е добросъвестно, когато владелецът е придобил имота на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена; че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание; че добросъвестността се предполага до доказване на противното; че тя не отпада при последващо узнаване от приобретателя, че праводателят не е бил собственик; че знанието на владелеца, че е договарял с несобственик, не се предполага, а подлежи на доказване по несъмнен начин /в този смисъл са решение № 385 от 06.10.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ІІ г. о., решение № 1048 от 28.10.2008 г. по гр. д. № 3131/2008 г. на ІІІ г. о., решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г. на І г. о., решение № 52 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 1455/2017 г. на І г. о., решение № 60111 от 08.10.2021 г. по гр. д. № 342/2021 г. на ІІ г. о. и др. /.

Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика, защото сделките, с които С. прехвърля процесни имоти на другите ответници са след 2015 г., а исковата молба, с която се прекъсва всяко владение, е подадена преди изтичане на пет годишния срок – на 07.06.2019 г. По изложените по-горе причини владението на останалите ответници не може да се присъедини на основание чл. 82 ЗС към предходно такова преди сделките, тъй като „прехвърлителя“ е бил само държател по силата на пълномощно. Отделно от това, при присъединяване на разнородни владения давносттния срок винаги е десет години.

Посоченото от касаторите ТР № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС е по приложението на чл. 7 ЗВСОНИ и позоваването на давност на последващи преобретатели при уважаване на такъв иск и е неотносимо.

Въззивното решение не е постановено в противоречие с ТР № 3/2013 г. на ОСГТК, което касае представителство на търговско дружество и е неотносимо.

Касаторите твърдят, че съдът е отменил нот. акт, но не е съобразил, че има следващи прехвърляния. Затова съдът приема, че имат предвид ТР № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. Въззивното решение обаче не е постановено в противоречие с това тълкувателно решение, тъй като е отменен само констативният нот. акт. Отмяната му е резултат от уважаване на иска за собственост и за тази последица е без значение наличието на последващи сделки след издаване на констативният нот. акт, който се отменя. В случая тези сделки не са произвели действие и това е установено със задължителна сила между страните, включително и по отношение на лицата, посочени като „преобретатели“ по тях.

Съдът е приел, че Р. С. не е превърнал държането на порцесните имоти, установено по силата на пълномощните от 1992 г. и от 2015 г. във владение за себе си, т.е. не е демонстрирал пред ищците променя на намерението. Наличието на пълномощно опровергава презумпцията на чл. 69 ЗС. Отделно от това, С. не е съсобственик, поради това въззивното решение не е постановено в противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, отнасящо се за отношенията между съсобствениците.

Твърди се и противоречие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, защото съдът е приел, че ответниците следва да докажат, че праводателят им е владял за себе си, а в негова полза е издаден констативен нот. акт, който е оспорен от ищците, поради което счита, че е тяхна доказателствената тежест да докажат, че изводите на нотариуса за неправилни. Въззивният съд не е нарушил ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, защото в случая и двете страни се позовават на титули на собственост – ищците притежават решения на ОСЗ за реституция, които имат конститутивно действие, а ответниците се позовават на констативен нот. акт, с който праводателят им е признат за собственик. Изводите на нотариуса са опровергани от факта на представяне на пълномощното, което доказва установяване на фактическа власт като държател. В този случай този, който се позовава на придобивна давност трябва да докаже промяна на намерението, защото е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС.

Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на което бланкетно се позовават касаторите е налице когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени, или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или противоречива. Относно придобивната давност е налице съдебна практика, част от която цитирана по-горе, която не е противоречива.

Не е налице и очевидна неправилност. Такава е налице когато решението е неправилно в особено тежка степен в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Спорът е решен според установените факти по делото. Не са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Затова не се допуска касационно обжалване и на това основание.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение