Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от З. В. Ж., чрез адв. С. Ф. М., срещу въззивно решение № 438/10.07.2014 г. постановено от Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 579/2014 г. Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна В. Т. Т., чрез адв. Г. Д. Б. от АК Пловдив, е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Пловдивският апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд, е осъдил З. В. Ж. да заплати на В. Т. Т. сумата 26 000 лв. (като частичен иск), получена при начална липса на основание, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както и да му заплати сумата 2 367,50 лв. разноски. Съдът приел за установено, че ищецът платил на ответника суми по нищожни договорни клаузи за неустойка и лихва. Договорена била неустойка за забавата в изплащането на парични задължения в размер от 1% на ден върху съответното неиздължено вземане за главница и/или договорената лихва (с размер 6% месечно върху главницата, платима на всяко пето календарно число на всеки месец за срока на действие на договора от 12 месеца), изпълнението на които задължения било обезпечено и с учредяването на договорни ипотеки при сключването на самите договори за заем. Неустойката в размер на 365% годишно била дължима не само наред, но включително и върху задължението за плащане на възнаградителна лихва, която също била със значителен размер. Съдът приел, че няма доказателства, а и не се твърдят обстоятелства, които да предпоставяли необходимост от договаряне на неустойка в такъв размер, включително с оглед очаквани от неизпълнението на задължението вреди в необичаен размер; от друга страна – договорено било плащане на възнаградителна лихва във висок размер, а вземанията били обезпечени и с договорни ипотеки. Съдът достигнал до заключение, че единствената цел на така договорената неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, с което се нарушава принципът на справедливостта в гражданските правоотношения, поради което тази уговорка е нищожна, като накърняваща добрите нрави. Възнаградителната лихва била договорена в размер на 6% месечно, изчислена върху главницата, платима на всяко пето календарно число, на всеки месец от срока на действие на договорите (12 месеца, считано от датата на сключването им, съответно, 29.06.2006 г. и 18.07.2006 г.). Тя се равнявала на 72% за година, като съдът е посочил, че този размер също не бил обоснован от очакван размер на вреди. Когато лихвата е уговорена в размер, значително надхвърлящ размера на реалните вреди, тя е неморална и следователно уговорката е нищожна. В случая договорената лихва се явявала несъпоставима със законната лихва (при главница за валутни задължения в евро съгласно общодостъпната информация за процесния период - между 13 и и 15.% годишно). Посочено е, че при сключването на договореността не е имало очакване за завишен размер на вредите за заемодателя. Съдът приел, че ва този случай се дължи лихва в размер на определения от МС, като годишният размер на законната лихва за просрочени задължения в конвертируема валута е тримесечният либор за съответния вид валута плюс 10 пункта, а дневният размер на законната лихва за просрочени задължения е равен на 1/360 част от годишния размер. В заключение, прието е, че ответникът- заемополучател е останал задължен на ищеца Ж. в размер на 14 087,27 евро, което е 27 552,31 лв., поради което което частичнният иск за сумата от 26 000 лв. е основателен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с необходимостта от произнасяне на ВКС по следните правни въпроси: Има ли право съдът да се произнесе по непредявен иск за нищожност на договорни клаузи за възнаградителни лихви и неустойки; трябва ли съдът да се произнесе по редовна искова молба, без противоречие между обстоятелствана част и петитума, с посочване размера на всяка от исковите претенции и при претенция за заплащане в лева на сума, която според уговорката се дължи във валута; задълженията на въззивната инстанция да обсъди доводите за недопустимост на решението и нищожност на правното основание, дори, когато са изложени след срока за жалба; какво е съотношението между разпоредбите на чл. 86, ал. 2 и чл. 10, ал. 2 ЗЗД; каква е правната същност, характер и функции на възнаградителната лихва и на законната лихва, определена съгласно чл. 86, ал. 2 ЗЗД; представлява ли възнаградителната лихва обезщетение за вреди и при очакване за неин завишен размер, трябва ли да бъде намалена до размера на законната лихва; каква е действителната част на уговорката за възнаградителна лихва, ако нейнитят размер е по-голям от законната лихва; какви са критериите за определяне нищожност на неустойката; настъпва ли по право прогласената от съда нищожност на осн. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД. Въпросът дали съдът трябва да се произнесе по редовна искова молба, без противоречие между обстоятелствана част и петитум, с посочване размера на всяка от исковите претенции, е принципно значим, но в случая неотносим, защото исковата молба е редовна, претенцията е ясна. Касаторът се обосновава с оплакване, че в исковата молба е поискано и съдът е присъдил сума в лева, при задължения за плащане на валута. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 4/2014 г. ОСГТК ВКС, в случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, не е налице нередовност на исковата молба, тъй като се претендира паричен еквивалент за стойност. В подобен случай обаче съдът е длъжен да присъди вземането във валута – той не нарушава диспозитивното начало, защото не променя предмета на спора – не присъжда нещо друго, а същата стойност (парите имат номинална и курсова стойност; номиналната е тази, която е отбелязана върху самите тях, а курсова – която те имат в съотношение с друга монетна единица, първата е абсолютна величина, докато курсовата зависи от валутния пазар и е различна във времето). Когато при сключването на договора страните уговарят да получат плащане в една валута, те са постигнали съгласие на падежа да получат плащането в същата валута, като държат сметка за принципа на номинализма и с цел да елиминират риска в случаи на неблагоприятна промяна на обменните курсове. Отсъствието на връзка между стойността на различните валути като всеобща мярка за стойност, от една страна, и непрекъснатите /и непредвидими от страните по един договор/ промени в техния обменен курс, изключва присъждането от съда на дължимото в една чуждестранна валута в нейната равностойност в лева към определен момент. Съдът не може да присъди на ищеца дължимите по договора суми в чуждестранна валута в лева, като определена левова равностойност по централния курс на БНБ, защото последният не обвързва страните по облигационното правоотношение. Валутният курс е цената на паричната единица на една страна, изразена в паричната единица на друга страна. В България той не е нито административно определен, нито може да бъде определян едностранно от едната от страните по правоотношението или от съда. Съгласно чл. 12, ал. 1 от Валутния закон, Българската народна банка котира ежедневно курсовете на отделни чуждестранни валути към лева, които се ползват за счетоводни и статистически цели. Обявеният в чл. 29 ЗБНБ фиксиран курс на еврото към лева се отнася и намира приложение само в отношенията между БНБ, в качеството и на централна банка, от една страна, и физическите и юридическите лица, от друга страна. Единствено за централната банка възниква задължението да поддържа пълна конвертируемост на лева към еврото като резервна валута по фиксиран в ЗБНБ курс. Всички останали правни субекти не са адресати на тази разпоредба, поради което могат свободно да уговарят курса на еврото към лева. Следователно и кредиторът – ищец не може едностранно да определя и да търси левовата равностойност на вземанията си, възникнали в чуждестранна валута, вкл. по курсовете по чл. 12, ал. 1 ВЗ и чл. 29 ЗБНБ. В случая, в противоречие с дадените указания, въззивният съд се е присъдил дължимата сума, вместо в уговорената по договора между страните валута, в лева, чиято равностойност е изчислена по фиксинга на БНБ. Налице е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационно обжалване следва да се допусне по въпроса, уточнен от Върховния касационен съд – как следва да се произнесе съдът, когато ищецът е поискал присъждане на левова равностойност на суми, дължими според уговорено по договор между страните във валута, поради допуснато противоречи с ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по останалите, поставени от касатора, правни въпроси. Въпросът, свързан със задълженията на въззивната инстанция да обсъди доводите на страните за недопустимост на решението и нищожност на правното основание, дори, когато са изложени след срока за жалба, е принципно значим, но разрешението на въззивния съд е в съответствие с трайно установената практика и при точно приложение на закона. Пловдивският апелативен съд е обсъдил всички доводи и възражения относно допустимостта на решението, вкл. редовността на исковата молба, произнесъл се е по доводите за нищожност на договора, сключен между страните. Въпросът дали съдът има право да се произнесе по непредявен иск за нищожност на договорни клаузи за възнаградителни лихви и неустойки, е неотносим. Въззивната инстанция се е произнесла по иска, с който е сезирана – по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като е преценявал дали клаузите за неустойка и догорена възнаградителна лихва са нищожни, тъй като именно това е основанието на ищеца да твърди, че парите са платени при липса на основание. Понятието „без основание“ по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както е изяснено по задължителен начин в ПП 1/1979 г. на ВС РБ, а и трайно е и непротиворечиво е възприето в правната доктрина и в съдебната практика, включва и липсата на правоотношение поради нищожност на сключена между страните правна сделка. Нищожността настъпва по право, поради което няма необходимост от следване на определен ред за нейното предявяване. От момента на сключване на нищожната сделка тя няма правно действие (не съществува за правния мир) и всеки може да се позовава на нищожността, без дори да е необходима изрична съдебна намеса. При наличие на правен интерес, всяка страна може, както нарочно да предяви иск за обяваване нищожност на сделката, така и да да заяви доводи и възражения в исковия процес за нищожност във връзка със свои материални права. Въззивният съд не се е произнесъл и в противоречие с ТР № 1/2009 г. ОСТК на ВКС по въпроса настъпва ли по право прогласената от съда нищожност на осн. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД. Както стана ясно от изложените по-горе съображения, нищожният договор или сделка, не пораждат никакво правно действие и в този смисъл, страната, която е дала нещо по нищожна договорна клауза, може без да предявява нарочен иск за прогласяване на нищожността, да се позове на нея и направо да иска връщане на даденото, като такова при липса на основание. В ТР 1/2009 г. на ОСТК не е прието нещо различно, касаторът превратно тълкува разясненията, дадени в тълкувателния съдебен акт. – сам по себе си уговореният размер на дължимата неустойка не е основание за прогласяване нищожността й; прекомеарната неустойка е поначало действително задължение, което може само да бъде намалявано, без е да отпада изцяло. Когато обаче единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, неустойката следва да се приеме за нищожна. Във всеки конкретен случай, с оглед обстоятелствата по делото, е възможно да се достигне до заключение, че една неустойка е сключена при условия, накърняващи добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). В случая въззивният съд се е съобразил напълно с дадените указания. Приелу че клаузата, с която е уговорена неустойка е нищожна, защото единствената й цел излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, с което се нарушава принципът на справедливостта в гражданските правоотношения, поради което с нея се накърняват добрите нрави. По изложените съображения, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, вкл. с ТР 1/2009 г. на ОСГТК ВКС и по въпроса за критериите при определяне нищожност на неустойката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. По останалите въпроси, всички във връзка с същността на възнаградителната и на законната лихва, също не се установява поддържаното от касатора противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Трайно е прието, включително и в представените от касатора съдебни актове, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Максималният размер на договорната лихва ( била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря а лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В тези случаи се дължи само законната лихва, както е присъдена от въззивния съд. По делото е установено, че задължението за връщане на заема е обезпечено с ипотека, а уговорената възнаградителна лихва надвишава близо пет пъти размера на законната лихва. В заключение, касационно обжалване следва да бъде допуснато само по въпроса как следва да се произнесе съдът да присъди на ищеца дължимите по договора суми в чуждестранна валута, като определена левова равностойност по централния курс на БНБ. Мотивиран от горното, съдът