Определение № 50257 от 07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3297/2022 г.

Производство по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) срещу решение № 94/20.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 164/2022 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260002/21.01.2022 г., допълнено в частта за разноските с определение № 260017/07.03.2022 г. и определение № 260018/09.03.2022 г., постановени по гр. дело № 13/2020 г. на Старозагорския окръжен съд (СзОС), е отхвърлен, предявеният от комисията-жалбоподател срещу Г. Д. П., Р. Р. П. и Д. Г. П., иск по чл. 154, ал. 1 от ЗПКОНПИ за отнемане в полза на държавата на имущество (подробно описано) на обща стойност 645 908.36 лв.; в тежест на касатора е възложено заплащането на държавна такса в размер 12 918. 17 лв. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. С молба от 02.05.2023 г. касаторът е отстранил нередовността, констатирана от настоящата инстанция с определение № 50054/17.03.2023 г. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на комисията-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) представляват ли „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ и участват ли при определяне размера на несъответствието, съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ, получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай, че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период; 2) подлежи ли на отнемане в полза на държавата паричната равностойност на получените суми с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай, че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество; и 3) дължи ли КПКОНПИ държавна такса при отхвърляне на жалба, подадена от комисията срещу решение по предявен иск с правно основание чл. 153, ал. 1 или ал. 2 от ЗПКОНПИ. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; в тази връзка изтъква, че по първите два въпроса има противоречива съдебна практика и че по тях е образувано тълкувателно дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на първия правен въпрос касаторът навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд го е разрешил в противоречие с решение № 29/12.04.2021 г. по гр. дело № 1021/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят твърди и очевидна неправилност на въззивното решение, като сочи, че същата се изразявала в начина на определяне на несъответствието, тъй като от имуществото на ответниците са изключени всички парични средства – суми с различен размер, които не са налични в края на проверявания период; т.е. – навежда се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Ответникът Г. П. – чрез назначения му особен процесуален представител адв. М. Т., а ответниците Р. и Д. П. – чрез назначения им общ особен процесуален представител адв. С. М., са подали отговори на касационната жалба, в които се излагат идентични съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата; ответниците също изтъкват, че отговор на първите два въпроса, формулирани от касатора, ще бъде даден с тълкувателното решение по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. С молба от 28.03.2023 г. комисията-касатор е поискала съдът да спре производството по делото до постановяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. Тълкувателно решение по това тълкувателно дело е постановено в съдебно заседание на 06.04.2023 г. и е обявено на 18.05.2023 г., поради което молбата на жалбоподателя за спиране на касационното производство е неоснователна и следва да се остави без уважение. По наведените основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение съдът намира следното: За да постанови решението си, апелативният съд е приел, че основният спорен правен въпрос по делото е: представляват ли „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ и участват ли при определяне размера на несъответствието, съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ, получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период (т.е. – първият правен въпрос, формулиран в изложението на касатора). Въззивният съд също е изтъкнал, че отговор на този въпрос, със задължителна за съдилищата сила ще бъде даден с тълкувателното решение по образуваното тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, като е приел, че преди постановяването му съдът следва да изхожда от общите принципи на правото, правната логика и задължителната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК. Посочил е и че отговорът на въпроса рефлектира върху начина за изчисляване на несъответствието по смисъла на чл. 107, ал. 2, във вр. с § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ, доколкото се изследва такова между имуществото и нетния доход на лицата, и за да е значително, то трябва да надвишава 150 000 лв. за целия проверяван период. С оглед това съдът е приел, че за да бъде уважен иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, е необходимо да бъдат изследвани понятията „имущество“ и „нетен доход“, като бъде установено значително надвишаване на първото над второто – с повече от 150 000 лв. Апелативният съд е цитирал разпоредбата на § 1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ, която дава легална дефиниция на понятието „имущество“, и на база на това законово определение, и като е приел, че смисълът на закона е да се отнема налично имущество, което съществува в патримониума на проверяваното или свързаните с него лица, или е отчуждено в полза на трети лица, когато отчуждаването е противопоставимо на държавата, в който случай се отнема равностойността на отчужденото имущество, съдът е намерил, че при определяне на понятието „имущество“ за целите на производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито такова, следва да се има предвид този актив, който съществува в патримониума на проверяваното лице в края на проверявания период, а не имущество, което само е преминало през него, в т.ч. – получени парични суми от придобито и впоследствие отчуждено друго имущество, но разходвани, неналични и нетрансформирани в друго имущество в края на този период. Съдът е приел още, че това понятие още по-точно може да бъде определено като притежавано от лицето имущество, т.е. такова, което е придобито и продължава да се намира в негова власт, без да бъде отчуждено, изоставено, потребено, обезценено или унищожено, което има придобивна стойност, показваща какъв паричен ресурс е вложен за неговото придобиване, и стойност при отчуждаване, отразяваща какъв паричен ресурс е получен при отчуждаването му, след приспадане на разходите за подобрения. От така приетото въззивният съд е достигнал до извода, че неналичното имущество към края на проверявания период следва да се изключи от масата на това, сравнявано за несъответствието му с нетните доходи на проверяваното лице, тъй като дори да бъде установено такова несъотвествие, непритежавано имущество (в патримониума на проверяваното или свързаните с него лица или при наличие на предпоставките за равностойността на отчужденото такова) не може да бъде отнето в полза на държавата. За тези свои изводи апелативният съд се е позовал на мотивите към решение № 13/13.10.2012 г. по конст. дело № 6/2012 г. на Конституционния съд (КС), според които, на изследване подлежи имуществото, с което проверяваният е разполагал в началото и в края на изследвания период, като се изследва неговото увеличение през този период от законни източници и направените през това време разходи и възникналите задължения. Също според КС, тази идея съответства на целта на отнемането на незаконно придобито имущество, което по същината си не съставлява наказание за извършено престъпление или административно нарушение, а гражданска санкция, насочена към възстановяване на справедливостта като тя може да се възстанови само ако бъде проверено притежавано от лицето имущество, а не всички суми с различен източник, преминали през патримониума му и неналични към момента на проверката. Въззивният съд е възприел и извода на първата инстанция, че тълкуване в този смисъл в най-голяма степен съответства на разпоредбата на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС, която защитава правото на собственост, и която съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ представлява част от приложимото право в страната ни, ползващо се с приоритет пред вътрешното ни такова, като самата разпоредба допуска ограничаване на правото на собственост, само когато е законоустановено и преследва легитимна цел, а намесата в свободното ползване на собствеността следва да е пропорционална на преследваната в обществен интерес цел, като целите на това ограничение могат да бъдат постигнати само при посоченото стриктно тълкуване на понятието „имущество“. Съдът е добавил и че постъпили по банковите сметки на ответниците суми или изтеглени такива от самите тях през проверявания период не увеличават и не намаляват имуществото им, тъй като притежаваните пари в брой се заменят от парично вземане от банката, и обратно, поради което тези вноски, често преминали от една банкова сметка в друга, не могат да бъдат използвани като основа на изчисляване на имуществото им, респ. на несъответствието по чл. 107, ал. 2, във вр. с § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ. Посочил е още, че понятията „нетни доходи“, „доходи, приходи и източници на финансиране“ и „обичайни разходи“ също са легално дефинирани в § 1, т. 8, т. 2 и т. 9 от ДР на ЗПКОНПИ, като е цитирал тези разпоредби. Предвид подробно обсъдените преди това доказателства по делото, въззивният съд е приел за установено, че в началото на проверявания период ответниците Г. и Р. П. са притежавали апартамент в [населено място] и лек автомобил ф.-т.; а в края на проверявания период ответникът Г. П. има дружествените дялове в две ЕООД на обща стойност 1 770 лв., като тримата ответници притежават налично имущество в общ размер на 22 107.54 лв. (от които 1/2 идеална част от лозе на стойност 1 800 лв., три леки автомобила на обща стойност 20 200 лв. и суми по банкови сметки в размер 107.54 лв.), а нетният им доход е минус 23 366.88 лв. Предвид тези обстоятелства по делото, съдът е намерил, че при доказателствена тежест, лежаща върху ищеца, да докаже всички факти, от които черпи благоприятни последици, не е установено при условията на пълно главно доказване, имуществото на ответниците за проверявания период да надвишава със 150 000 лв. нетния им доход, т.е. че е налице значително несъответствие, водещо до отнемане на незаконно придобито имущество. С оглед това и на база на горепосочените правни изводи, въззивният съд е приел, че за проверявания период не е установено несъответствие между нетните доходи и имуществото на проверяваните лица в значителен размер, поради което липсва един елемент от фактическия състав на правото на отнемане на придобитото от тях имущество. За пълнота на изложението апелативният съд е посочил, че следните суми: 31 400 лв. – предоставени заемни средства от ответника Г. П., 18 000 лв. – върната лихва на същия ответник, 194 144.90 лв. – вноски по негови банкови сметки, 272 009.20 лв. – постъпили по негови банкови сметки от трети лица, 1 894.94 лв. – левова равностойност на получени от него валутни преводи чрез системата „money gram“ от трети лица, 143.20 лв. – левова равностойност на получен от ответницата П. валутен превод чрез системата „money gram“ от трето лице и 836.12 лв. – вноски по сметките на ответника Д. П. и постъпили парични средства от „payral“, които суми не са налични към момента на предявяване на исковата молба, не подлежат на отнемане, доколкото не може да бъде отнета паричната равностойност на неналични в патримониума на проверяваните лица парични средства. В заключение въззивният съд е приел, че тъй като не са налице предпоставките на чл. 154 от ЗПКОНПИ, искането за отнемане в полза на държавата на описаното в исковата молба имущество на ответниците, е неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Приел е също, че на основание чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ комисията-ищец следва да бъде осъдена да заплати държавна такса за въззивното производство в размер 12 918. 17 лв. С посоченото по-горе тълкувателно решение (ТР) № 4/2021 от 18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС е даден отрицателен отговор на първите два правни въпроса, формулирани в изложението на кастора, а именно: 1) не представляват „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ и не участват при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ, получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период; и 2) не подлежи на отнемане в полза на държавата паричната равностойност на получените суми с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество. Видно от гореизложеното, същото разрешение на тези два правни въпроса е възприето и от въззивния съд в мотивите към обжалваното решение. Поради това и предвид задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не са налице сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези два правни въпроса. Тъй като доводите на жалбоподателя и за очевидна неправилност на въззивното решение са свързани с отрицателния отговор на същите тези два въпроса, даден както от въззивния съд, така и с цитираното ТР № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС, то не е налице и това основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съдът намира, че не са налице и останалите две хипотези по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Третият правен въпрос, формулиран в изложението на касатора (дължи ли КПКОНПИ държавна такса при отхвърляне на жалба, подадена от комисията срещу решение по предявен иск с правно основание чл. 153, ал. 1 или ал. 2 от ЗПКОНПИ) не е такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това е така, защото оплакването в касационната жалба в тази ѝ част, – че комисията-ищец не дължи държавната такса, за заплащането на която е осъдена с въззивното решение, има характера на частна жалба по чл. 274, ал. 2 от ГПК, тъй като и въззивното решение в тази негова част има характера на определение. При разглеждането на частните жалби по чл. 274, ал. 2 от ГПК съдът (в случая ВКС) не извършва предварителна преценка по реда на чл. 288 ГПК, а дължи произнасяне по същество. Спорът е дали изобщо КПКОНПИ дължи заплащане на държавна такса в производството по ЗПКОНПИ, и конкретно в случая – за въззивното производство. Спорът е с фиска, а не с насрещната страна по материалноправния спор, поради което не се взема становище от последната. Въззивният съд е приел, че КПКОНПИ дължи държавната такса за въззивното производство на основание чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ. Настоящият съдебен състав намира, че законът е точно приложен от апелативния съд. Съгласно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ, с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. С разпоредбата на чл. 154, ал. 3 от ЗПКОНПИ комисията-ищец е освободена от внасянето на държавната такса само при подаването на исковата молба, респ. – при подаването на жалби (въззивна, касационна, частна). Съгласно изричния текст на цитираната разпоредба на чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ обаче, дължимата държавна такса се присъжда в зависимост от изхода на материалноправния спор делото – възлага се в тежест на ответника при уважаване на иска за отнемане в полза на държавата на незаконно придобитото от него имущество, респ. – възлага се в тежест на комисията-ищец при отхвърляне на иска. Това следва и от същността на държавната такса, която е финансово плащане със задължителен характер, налагано едностранно от държавата. Тя е плащане в полза на държавния бюджет от конкретно физическо или юридическо лице, заради това, че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга. Съдебната такса има и възпиращ ефект – за ограничаване на неоснователните искания, като това се отнася и за случаите, когато страна по делото е държавата или неин процесуален субституент. Неоснователен е доводът на комисията-касатор, че е освободена от заплащане на държавната такса по силата на чл. 84, т. 1 от ГПК. КПКОНПИ е публично държавно учреждение, но вземането, предмет на делото по исковете по ЗПКОНПИ, е частноправно, като следва да се съобрази и изразеното в решение № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, че законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 от ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. Смисълът на тази разпоредба е, че държавата и държавните учреждения не дължат държавна такса, когато се защитават интереси от по-висш порядък, каквато е защитата на публичната държавна собственост и публичните държавни вземания. В производството по ЗПКОНПИ Комисията не брани такива интереси от по-висша степен, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество очевидно няма публичноправен характер. Доводът в жалбата, че отнетото имущество става публична държавна собственост, също е неоснователен. Само имуществото, отнето с влязло в сила решение, става държавна собственост и то едва, след като съдебният акт се стабилизира, т.е. занапред. Безспорно също така, само по себе си положителното решение по чл. 157, ал. 1 от ЗПКОНПИ не дава на отнетото от държавата имущество статут на публична държавна собственост. На следващо място, дори и материалноправният спор в производството по ЗПКОНПИ да попадаше в приложното поле на чл. 84, т. 1 от ГПК, то нейното приложение би било дерогирано от изричната норма в самия специален закон – цитираната по-горе разпоредба на чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ, съгласно която съдът присъжда държавната такса в зависимост от изхода на спора по делото. В заключение, касаторът-ищец КПКОНПИ дължи, на основание чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ, заплащане на държавните такси по делото, включително тази за въззивното производство, предвид постановения с въззивното решение резултат – отхвърлянето на предявения иск. Обжалваното решение е правилно в частта му, имаща характера на определение, с която КПКОНПИ е осъдена да заплати дължимата държавна такса, поради което следва да бъде потвърдено в тази част. Касаторът-ищец КПКОНПИ дължи и следва да бъде осъдена да заплати, и дължимата държавна такса за касационното производство – в размер от 30 лв., в полза на съдебната власт – по сметката на ВКС. Както е прието и в постановеното по делото определение № 50054/17.03.2023 г., съгласно разпоредбите на чл. 47, ал. 6, изр. 2 и чл. 81 от ГПК съдът следва да определи окончателен размер на възнаграждението на адв. М. Т. и адв. С. М., назначени за особени представители на тримата ответниците, и изготвили и подали от тяхно име отговори на касационната жалба. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, както и обема на положения труд от двамата адвокати, които са изготвили идентични по съдържание отговори на касационната жалба, настоящият съдебен състав намира, че окончателният общ размер на възнаграждението им се равнява на първоначално определения такъв с посоченото определение № 50054/17.03.2023 г., потвърден и с последващото определение № 50067/03.04.2023 г. по делото, а именно – на сумата 22 000 лв. Този общ размер на възнаграждението следва да бъде разпределен между двамата адвокати, назначени за особени представителни, съразмерно на исковите претенции срещу представляваните от тях ответници (както това е направено и от първата инстанция по делото), а именно: 18 496.79 лв. – за адв. М. Т., назначен за особен представител на ответника Г. П.; и 3 503.21 лв. – за адв. С. М., назначен за особен представител на ответниците Р. и Д. П.. Ищецът КПКОНПИ е внесла авансово на 28.04.2023 г. общия размер от 22 000 лв. на възнаграждението по депозитната сметка на ВКС, поради което възнагражденията на адв. Т. и адв. М. следва да бъдат изплатени от тази сметка на съда. Съгласно цитираната по-горе разпоредба на чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ, предвид изхода на материалноправния спор по делото, тези разноски остават също в тежест на комисията-ищец, която ги е направила (в този смисъл – също и съображенията, изложени в мотивите към определение № 50054/17.03.2023 г.). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение