Определение № 137 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 858/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Обжалвано е определение № 579/ 19.09.2019 г. по ч.гр.д. № 440/ 2019 г., с което Варненски апелативен съд е оставил без уважение частната жалба на „М Лизинг“ ЕАД и на „И Ар Би Лизинг България“ ЕАД срещу определение № 2125/ 16.07.2019 г. по гр.д. № 1979/ 2017 г. на Варненски окръжен съд за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на т.д. № 861/ 2019 г. на Варненски окръжен съд. Определението се обжалва от „М Лизинг“ ЕАД и от „И Ар Би Лизинг България“ ЕАД и с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуално-правните въпроси: 1. Осъществява ли привременната пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК друго гражданско дело, което се намира в етап на проверка за редовност на исковата молба? и 2. Осъществява ли привременната пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК висящото дело за прогласяване нищожността на договора, източник на правото, заявено с иска, ако ответникът в писмения отговор на исковата молба не е въвел възражение за нищожността на този договор? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довод, че въззивният съд е дал положителен отговор на първия въпрос в противоречие с определение № 452/ 19.08.2016 г. по гр.д. № 1949/ 2016 г. на ВКС, Първо ГО, а на втория въпрос – в противоречие с определение № 96/ 27.02.2019 г. по ч.гр.д. № 347/ 2019 г. на ВКС, Четвърто ГО. По първия въпрос се позовава и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, считайки да е от значение за точното прилагане на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и за развитието на правото. По същество се оплаква, че чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е приложен неправилно. Ответникът по частната жалба „Еврокапитал – България“ (в несъстоятелност) ЕАД възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а определението е правилно. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира частната касационна жалба с допустим предмет. Определението е въззивно, с него е потвърдено определение за спиране, преграждащо развитието на първоинстанционното производство (условието по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК) по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. (условието по чл. 274, ал. 4 ГПК). Подадена е от процесуално легитимирани страни. Касатори са ответниците по иска, чиито частни жалба срещу първоинстанционното определение по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК въззивният съд е оставил без уважение. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на частната жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните: За да потвърди определението по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК въззивният съд е приел, че: 1) производството по настоящото дело е образувано по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на „Еврокапитал-България“ ЕАД срещу „М Лизинг“ ЕАД (предишно наименование „И Еф Джи Лизинг“ ЕАД) и „И Ар Би Лизинг България“ ЕАД за обявяване за окончателен лизингов договор от 24.03.2008 г. за един недвижим имот, по който ищецът е лизингополучател, а лизингодател е „И Еф Джи Лизинг“ ЕАД с нова фирма „М Лизинг“ ЕАД (първият ответник, а сега касатор) и „И Ар Би Лизинг България“ ЕАД (вторият ответник, а сега касатор) – дружество, което е възникнало чрез отделяне от лизингодателя и в чийто капитал е включен недвижимият имот и 2) изходът на спора по настоящото дело зависи от т.д. № 861/ 2019 г. на Варненски окръжен съд, което е образувано по иск на „Еврокапитал-България“ ЕАД срещу „М Лизинг“ ЕАД и „И Ар Би Лизинг България“ ЕАД за прогласяване нищожността на договора за лизинг от 24.03.2007 г. и на договора по н.а. 196/ 27.03.2007 г. като сключени в противоречие с чл. 152 ЗЗД (основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Въззивният съд се е мотивирал с това, че според твърденията в исковата молба договорът за лизинг от 24.03.2007 г. е източник на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, упражнено с иска, а в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съдът е длъжен да провери дали отчуждителят е собственик на имота (чл. 363 ГПК). Достигнал е до извода, че образуваното между същите страни друго дело за прогласяване на нищожността на договора за лизинг и на договора по н.а. № 196/ 27.03.2007 г., който легитимира ответниците като собственици на имота е с обуславящо (преюдициално) значение за изхода по спора по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Въззивният съд не е намерил различен аргумент от това, че делото по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 152 ЗЗД е в етап на проверка за редовност на исковата молба. Аргументирал се е с копието от исковата молба, по която другото дело е образувано. Тя изяснява неговия предмет – спор за нищожност на двата договора - и идентичността на страните по двете дела. Приел е, че още към подаването на исковата молба обуславящото дело „се разглежда“ по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а в компетентност на другия съд е преценката за съобразяването на иска за нищожност с останалите изисквания по чл. 127 и чл. 128 ГПК. Намерил е за неоснователно и оплакването в частната жалба срещу определението за спиране, основано на довода за липса на интерес от иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД - по другото дело ищецът твърди нищожност на договора за лизинг, а и на договора, по който лизингодателят е купил имота. Точно юридическата невъзможност двата договора да са нищожни, а да съществува упражненото с иска право на обявяване на договора за лизинг за окончателен, е това, което според въззивния съд е осъществило привременната пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за допустимост на предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос обуславя определението. Към установената привременна пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК другото дело е в етап на проверка за редовност на исковата молба. По този въпрос обаче е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Първо, определението, на което касаторът се позовава (№ 452/ 19.08.2016 г. по гр.д. № 1949/ 2016 г. ВКС, Първо ГО) е постановено по реда на чл. 288 ГПК. С определенията по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не отговоря на материално-правни и/ или процесуално-правни въпроси и не осъществява компетентност по чл. 290 – 293 ГПК. Следователно определенията по чл. 288 ГПК не са „задължителна практика на Върховния касационен съд“, нито „практика на Върховния касационен съд“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Второ, в своята практика Върховния касационен съд константно приема, че привременната пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК може да осъществи и гражданско дело, което се намира в етап на проверка на редовност на исковата молба (по чл. 127 и чл. 128 ГПК). Предявяването на иска е първият юридически факт на исковото производство, а съгласно чл. 125 ГПК другото дело е „висящо“ от момента на постъпването на исковата молба в съда. Стига исковата молба да изяснява обуславящото значение на спора, поставен пред другия съд, спрямо спора, с който съдът е сезиран. Това е така, когато страните по делата са идентични и субективното право, заявено за защита пред другия съд, е с преюдициално значение. В компетентността на другия съд е проверката за съобразяването на исковата молба с останалите изисквания по чл. 127 и по чл. 128 ГПК, а и проверката по чл. 130 ГПК за процесуалните предпоставки. Така например определение № 26/ 23.01.2009 г. по ч.гр.д. № 2382/ 2008 г. на ВКС, Второ ГО. Тази практика настоящият състав споделя, а не съзира основание да я променя. Вторият повдигнат от касаторите процесуално-правен въпрос не обуславя обжалваното определение. От мотивите на определението следва, че по делото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и по делото по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 152 ЗЗД страните са идентични, а по двете дела участват в същото процесуално качество. Ищец е „Еврокапитал – България“ (в несъстоятелност) ЕАД, а ответници са „М Лизинг“ ЕАД и „И Ар Би Лизинг България“ ЕАД. Не ответниците по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а ищецът, ищец и по другото образувано дело срещу ответниците, се е позовал на нищожността на договора за лизинг, а и на договора по н.а. № 196/ 27.03.2007 г. По този въпрос е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът