Определение № 4559 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 942/09.02.2026 година, подадена по пощата на 05.02.2026 година, от В. Е. Т., срещу решение № 231/15.12.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 402/2025 година.

С въззивното решение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 69/30.04.2025 година на Окръжен съд Силистра, постановено по гр. д. № 493/2024 година, с което е отхвърлен предявения от В. Е. Т., в качеството му на правоприемник на ЕТ „Ел Ес Би Си Лимитед–В. Т.“ гр. В. срещу Б. Г. Б., иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, с който се иска да бъде установено несъществуването на вземането на Б. срещу Т., като правоприемник на ЕТ „Ел Ес Би Си Лимитед–В. Т.“ гр. В., по изпълнителен лист от 26.01.20211 година, по в. гр. д. № 411/2007 година по описа на Окръжен съд Варна и по гр. д. № 7/2006 година по описа на Районен съд Варна, представляващо неизплатени трудови възнаграждения по трудов договор за периода от 03.06.2003 година до 08.04.2004 година, заедно с обезщетение за забавено плащане, което вземане е било обезпечено с обезпечителна заповед, издадена по гр. д. № 373/2006 година по описа на Окръжен съд Варна, вписана под акт №, т., вх. рег. № / година в Службата по вписванията към Министерство на правосъдието, за чието събиране е образувано изпълнително дело № на Д. П.-Я.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд В., вписана под № в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, поради погасяването по давност на правото на кредитора-взискател да се удовлетвори за вземането си чрез принудително изпълнение.

В подадената от В. Е. Т. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу Б. Г. Б. иск, с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба Б. Г. Б. е подал отговор на същата с вх. № 2673/09.04.2026 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 231/15.12.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 402/2025 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение..

В. Е. Т. е бил уведомен за обжалваното решение на 05.01.2026 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 942/09.02.2026 година, като е подадена по пощата на 05.02.2026 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че

Предмет на образуваното пред Д. П.-Я.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд В., вписана под № в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, дело №, било вземане на Б. Г. Б. по изпълнителен лист от 26.01.2011 година, издаден на основание влезли в сила решения по в. гр. д. № 411/2007 година на Окръжен съд Варна и гр. д. № 7/2006 година на Районен съд Варна срещу ЕТ „Ел Ес Би Си Лимитед–В. Т.“ гр. В. за заплащане на парични суми, представляващи дължими трудови възнаграждения за периода 03.06.2003 година–08.04.2004 година, заедно с лихва за забава. Първоначално принудителното изпълнение било образувано пред държавен съдебен изпълнител при СИС при Районен съд Варна като изпълнително дело №, продължено при хипотезата на чл. 427, ал. 5 от ГПК от частния съдебен изпълнител по изпълнително дело №. В хода на изпълнението ЕТ бил заличен, а В. Е. Т. бил негов правоприемник.

С протокол от 15.11.2018 година от проведена публична продан на собствен на длъжника недвижим имот за купувач бил обявен надавачът трето лице, предложило най-високата цена (сумата от 78 724.00 лева), като след заплащане на същата било издадено постановление за възлагане от 21.12.2018 година, влязло в сила на 07.03.2019 година.

По реда на чл. 456 от ГПК на 28.11.2018 година било присъединено за общо изпълнение и друго вземане на взискателя Б. Г. Б., предмет на изпълнително дело № / година на ДСИ при СИС–В.. Въз основа на молба от 20.12.2018 година по чл. 456 от ГПК съдебният изпълнител бил конституирал като присъединен взискател Д. Д. Й.‑кредитор на длъжника също за неизплатени трудови възнаграждения. За това обстоятелство съдебният изпълнител бил уведомил първоначалния взискател с изпратеното му уведомление от 28.03.2019 година за изготвяне и предявяване на разпределението на постъпилата от публичната продан сума. Последното било предявено на дата 30.09.2019 година, обжалвано и частично изменено с постановеното по гр. д. № 804/2021 година решение на Окръжен съд Варна. Съгласно протокола за предявяване на разпределението от 30.09.2019 година към тази дата общият размер на задължението по. изпълнителния лист от 26.01.2011 година (първоначалното вземане на взискателя Б.) било 49 657.37 лева (присъдени суми по изпълнителния лист и разноски по изпълнителното дело), а само на присъдените по изпълнителния лист трудови възнаграждения и лихви за забава до разпределението-46 662.37 лева. Безспорно било установено по делото, че на 03.06.2019 година Б. Г. Б. бил предявил против присъединения взискател Д. Й. и длъжника В. Е. Т. иск по чл. 464 от ГПК, с който бил оспорил съществуването на претендираното от Й. вземане. На 31.10.2019 година Д. Й. също била оспорила по реда на чл. 464 от ГПК вземането на Б., предмет на изпълнителното производство. Към момента и двете производства по чл. 464 от ГПК били висящи, а след реализираната публична продан по делото не били искани и извършвани действия по други изпълнителни способи.

Спорът между страните бил по правото и се свеждал до въпросите какви били последиците за процесното вземане на така предявените искове по чл. 464 от ГПК, съответно изтекла ли била погасителната давност за същото предвид липсата на направено от Б. Г. Б. като взискател искане за друго изпълнение. Отговорът на тези въпроси се съдържал в задължителните разяснения по т. 10 на ТР № 2/26.03.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година и на ТР № 3/28.03.2023 година, постановено по тълк. д. № 3/2020 година, двете на ОСГТК на ВКС, както и в съдебната практика по приложението на чл. 116 и чл. 115 от ЗЗД. Съгласно първия от посочените тълкувателни актове в изпълнителния процес давността се прекъсвала многократно с искането на взискателя и предприемането на всеки отделен изпълнителен способ, както и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Взискателят бил длъжен да поддържа висящността на изпълнителното производство, за да не настъпели последиците на погасителната давност. Изрично в мотивите на решението било посочено, че извършването на разпределение и плащането въз основа на влязлото в сила разпределение не съставлявали изпълнителни действия, публичната продан като изпълнителен способ приключвала с плащането на цената от купувача. За висящи изпълнителни дела, образувани до приемането на ТР № 2/26.03.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС давността започвала да тече от 26.06.2015 година, т. е. даденото с него разрешение се прилагало от този момент. За времето до 26.06.2015 година. били приложими постановките на ППВС № 3/1980 г година-ТР № 3/28.03.2023 година, постановено по тълк. д. № 3/2020 година на ОСГК на ВКС/. В конкретния случай изпълнителното производство за вземанията, предмет на изпълнителния лист от 26.01.2011 година, било заварено по смисъла на ТР № 3/28.03.2023 година, постановено по тълк. д. № 3/2020 година на ОСГТК на ВКС., като между страните не било спорно, че последният предприет и реализиран изпълнителен способ бил публичната продан, постъпилата сума от която била предмет на разпределението от 30.09.2019 година. Този способ бил приключил с издаденото постановление за възлагане от 21.12.2018 година, влязло в сила на 07.03.2019 година. След нея взискателят Б. Г. Б. не бил искал извършването на друг изпълнителни действия, но бил предприел действия за защита чрез иска по чл. 464 от ГПК за оспорване вземането на присъединения след обявяването на купувача нов взискател. Присъединения взискател също бил предявил иск по чл. 464 от ГПК, оспорвайки съществуването на процесното вземане. Следователно погасителната давност за вземането била прекъсната на 21.12.2018 година, когато съдебният изпълнител бил удостоверил постъпването на сумата от публичната продан и от този момент била започнала да тече нова погасителна давност. Основателен бил доводът на В. Е. Т., че предявяването на иска по чл. 464 ГПК от Б. на 03.06.2019 година нямало за последица прекъсване или спиране на тази давност, тъй като предмет на същия било вземането на присъединения взискател Й.. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „б“ от ЗЗД предявяване на иск за вземането прекъсвало давността и на основание чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД такава не течала докато траел съдебният процес относно вземането. Предмет на предявения от Б. Г. Б. иск било оспореното от него вземане, а не процесното. Предвидената в чл. 464, ал. 1, изр. 2 от ГПК процесуална последица–спиране предаването на заделената с разпределението сума за взискателя, чието вземане било оспорено, не изключвало възможността за удовлетворяване вземането на оспорващия взискател, в т. ч. и с други изпълнителни способи, поради което не било пречка за упражняване на негови права, за реализиране на други изпълнителни способи и не обуславяло прекъсване/спиране на изпълнението по неговото вземане. Не така стоели нещата с последиците от предявения на 31.10.2019 година срещу Б. Г. Б. като кредитор и В. Е. Т. като длъжник иск по чл. 464 от ГПК от Д. Й., имащ за предмет именно процесното за настоящия иск вземане. Възприетото в съдебната практика становище, че предявяването на отрицателния установителен иск по чл. 439 от ГПК прекъсвал погасителната давност за вземането, намирал приложение и към настоящата хипотеза. Както било посочено в решение № 50 017/27.03.2023 година, постановено по гр. д. № 720/2022 година по описа на ВКС, ГК, І V г. о., основанията за спиране на погасителната давност по чл. 115, ал .1 от ЗЗД били свързани с обстоятелства, които оправдавали бездействието на кредитора. Следователно изходната база за тълкуването на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД била в обосноваване или изключване на втория елемент на погасителната давност‑трябвало ли да се приеме, че кредиторът бездействал, когато длъжникът бил инициирал висящ исков процес, оспорвайки вземането. Буквалният прочит на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД налагал извод, че законът не предвиждал други условия за осъществяване на това основание за спиране на погасителната давност, освен висящ исков процес относно вземането. Кредиторът не бездействал, когато длъжникът оспорвал вземането му пред съд (с отрицателен установителен иск), позовавал се на погасителна давност (давността не се прилагала служебно), и процесуалната легитимация на страните била надлежна. Положителният и отрицателният иск за вземането били с еднакъв предмет. По предявения ОУИ кредиторът не бездействал, а очаквал съдът да разреши със сила на пресъдено нещо спора за съществуване на вземането. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД било без значение дали висящият процес е иницииран от длъжника. Правото на иск по ОУИ (на държавно съдействие чрез разрешаването на спора за вземането със сила на пресъдено нещо) принадлежало не само на ищеца, но и на ответника. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД било без значение и това, дали кредиторът е предприел активна защита по ОУИ (твърди и/или доказва факти от значение за вземането). За спирането на давността по чл.115, ал.1, б. „ж“ от ЗЗД било без значение и това, дали по предявения ОУИ кредиторът ще предяви насрещен осъдителен иск. Кредиторът не разполагал с насрещен осъдителен иск, когато вече бил снабден с влязло в сила изпълнително основание, а длъжникът оспорвал изпълняемото право/вземането, като се позовавал на факти, настъпили след породената сила на пресъдено нещо.

Предвидената в чл. 464 от ГПК защита била чрез отрицателен установителен иск. Кредиторът, чието вземане било оспорено не разполагал със самостоятелен способ за защита, освен с възможността да докаже съществуването на оспореното му вземане в производството по предявения срещу него иск по чл. 464 от ГПК. По този иск длъжникът и кредиторът били задължителни необходими другари на страната на ответника. Оспорващият кредитор–ищец можел да оспори вземането на кредитора ответник и на основания, настъпили преди приключването на съдебното дирене на производството, по което било издадено изпълнителното основание. Но постановеното по този иск решение щяло да бъде еднакво и за двамата ответници, т. е. вземането щяло бъде или отречено (при основателност на иска), или потвърдено (при неоснователност). Затова неоснователни били доводите на В. Е. Т., че поради формираната сила на присъдено нещо оспорването на вземането на Б. Г. Б. по чл. 464 от ГПК била релевантно само за отношенията между конкуриращите се взискатели и поради това нямало процес относно вземането между него и Б. по смисъла на чл.115, б. „ж“ от ЗЗД.

Наред с това, предвиденото в разпоредбата на чл. 464, ал. 1, изр. 2 от ГПК спиране на предаване на сумата по разпределението, разпределена за взискателя с оспореното вземане, по същество осуетявало каквото и да било удовлетворяване на това вземане, поради което и било безпредметно този взискател да искал извършването на други изпълнителни способи, което обяснявало и оправдавало бездействието му. Още повече, че в настоящия случай при основателност на предявения и от Б. иск по чл. 464 от ГПК събраната сума щяла да бъде достатъчна за удовлетворяване на цялото му вземане.

Затова започналата да тече след реализиране на публичната продан нова погасителна давност за вземането на Б. Г. Б. била прекъсната с подадения на 31.10.2019 година срещу него иск на присъединената взискателката Й. и същата не течала докато спорът по този иск бил висящ (обстоятелство, което било налице и към настоящия момент). Това обуславяло и извода, че към датата на предявяване на настоящия иск по чл. 439 от ГПК‑07.11.2024 година, вземането по изпълнителен лист от 26.01.2011 година не било погасено по давност, поради което и същият бил неоснователен.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. Е. Т. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите за това:

1. Исковете по чл. 464 от ГПК на конкуриращите се взискатели, спрямо един и същ длъжник, спират ли течението на давността относно задължението на длъжника по изпълнителното производство-предмет на предявен от длъжника иск по чл. 439 от ГПК, сътветно‑исковете на конкуриращи се взискатели спират ли течението на давността и за вземането, което е останало дължимо дори след разпределението на постъпилите суми от приложените изпълнителни способи, както и спира ли да тече давността за събиране на установеното с влязло в сила решение вземане, при спор по чл. 464 от ГПК между кредиторите на един и същи длъжник? и

2. Зависи ли спирането на погасителната давност на задължението на длъжника от изхода на спора по иск на конкуриращ се взискател и счита ли се, че давността е прекъсната с подаването на исковата молба по чл. 464 от ГПК, или ще се смята за прекъсната само ако искът бъде уважен?.

По отношение на първия въпрос се твърди, че решението на Апелативен съд Варна е постановено в противоречие с т. 10 на ТР № 2/26.03.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, тъй като нито разпределението в изпълнителното производство, нито искът по чл. 464 от ГПК представлявали изпълнителни способи, което обосновавало допускането на исканото касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В случай, че това не бъде възприето се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както по този въпрос, така и по втория от поставените в изложението на В. Е. Т. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси.

Така поставените въпроси не обосновават допускането на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД давността спира докато трае съдебния процес относно вземането. Целта на това спиране е да препятства изтичането на погасителната давност по време, в което е висящ спора относно съществуването, размера или изпълнението на вземането. По начало спирането има действие по отношение на страните по правоотношението, доколкото давността, тече по отношение на тях, но от редакцията на разпоредбата не може да бъде извлечено правилото, че тя се прилага само при спор между тези страни. Спирането на давността дава защита срещу невъзможността на кредитора да предприеме действия за реализиране на вземането си, по време на висящото производство. Затова то е приложимо във всички случаи, когато спорът относно съществуването, размера или изпълнението на вземането се разрешава с участието на кредитора и длъжника, включително и когато спорът е иницииран от трето на правоотношението лице. Такъв спор е налице в случаите по чл. 464, ал. 1 от ГПК, когато един от взискателите в производството по принудителното изпълнение оспорва вземането на друг кредитор. В този случай искът се предявява както срещу кредитора, чието вземане се оспорва, така и срещу длъжника по него, като постановеното по иска решение ще има сила на пресъдено нещо между оспорващия кредитор от една страна и кредитора, чието вземане се оспорва и длъжника от друга страна. Тъй като кредиторът, чието вземане се оспорва и длъжникът по изпълнението се явяват другари по силата на закона същите ще бъдат обвързани от установената с решението фактическа обстановка, а оттам и със следващите от нея правни изводи. Общите факти не могат да бъдат различни по отношение на всеки един от необходимите другари. Затова във всички случаи решението ще има обвързваща сила между тези две страни в производството. С оглед на това искът по чл. 464 от ГПК може да бъде определен като иск относно вземането, поради което има за последица спирането на погасителната давност по силата на чл. 115, ал. 1, б. „б“ от ЗЗД, независимо от това, че искът е предявен от трето на правоотношението лице. Това следва и от правилото на чл. 464, ал. 1, изр. 2 от ГПК, съгласно която предявяването на иска спира предаването на сумата, определена за кредитора с оспореното вземане. Тази сума може да бъде предадена на кредитора едва след приключване на производството по чл. 464 от ГПК и то с положително за него решение. Напълно възможно е обаче до приключването на производството погасителната давност за вземането вече да е била изтекла, което ще е пречка за предаването на сумата. Същевременно, макар и да се отнася до едно вече извършено разпределение правилото на чл. 464, ал. 1, изр. 2 от ГПК ще намери приложени и при всички последващи разпределения, доколкото спорът се отнася до съществуването на цялото вземане, а не само до размера на подлежащата на разпределение сума. Поради това искът по чл. 464, ал. 1 от ГПК е пречка кредиторът с оспореното вземане да реализира вземането си в производството по принудително изпълнение, а не само във връзка с конкретното разпределение. От това следва, че хипотезата на чл. 464, ал. 1, изр. 2 от ГПК, във връзка с чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД урежда частен случай на спиране на давността за оспорваното с иска по чл. 464, ал. 1 от ГПК вземане. Това спиране настъпва от момента на предявяването на иска и има действие за цялото време на исковото производство. Самият иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК е различен от този по чл. 439, ал. 1 от ГПК и не е преюдициален по отношение на него, но при разглеждането на втория иск съдът ще следва да съобразява евентуалното спиране и прекъсване на давността с оглед първия иск. По отношение на прекъсването на давността, то съгласно чл. 116, б. „б“ от ЗЗД то настъпва с предявяването на съответния иск, какъвто е и този по чл. 464, ал. 1 от ГПК, но има действие ако искът бъде уважен. Правилото е създадено с оглед на положителните установителни или осъдителните искове, доколкото при отхвърлянето им вземането се счита отречено със сила на пресъдено нещо, поради което и не може да става въпрос за прилагане на погасителната давност. Пр отрицателните установителни искове обаче правилото ще трябва да бъде обърнато, доколкото уважаването на иска води до отричането на спорното право. В тези случаи давността ще се счита за прекъсната в случай, че отрицателният установителен иск бъде отхвърлен. Давността ще е прекъсната с предявяването на иска, но доколкото същата е спряна по време на исковото производство, новата давност започва да тече от момента на влизането на съдебното решение в сила. Така посочените разпоредби са ясни и конкретни, поради което не обосновават допускането на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване, за тълкуването им, като при това въззивният съд се е съобразил с техния смисъл.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. Е. Т. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от В. Е. Т. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Варна.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и в ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 231/15.12.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 402/2025 година, по подадената срещу него от В. Е. Т., касационна жалба с В. Е. Т. и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото В. Е. Т. ще трябва да заплати на адвокат Т. Д. от АК Варна сумата от 745.49 €, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1 от ЗАдв за процесуално представителство на Б. Г. Б. пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение