Определение № 4077 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1145/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 1546 от 29.12.2025 год., постановено по в. гр. дело № 3011/2025 год. по описа на Софийски апелативен съд, 16 с-в, в частта му, в която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2889 от 13.05.2025 год., постановено по гр. дело № 5051/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-19 с-в, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Й. В. А. по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 вр. с чл. 45 ЗОДОВ сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на водено срещу ищеца наказателно производство по НОХД № 113/2021 год. по описа на Районен съд – Етрополе и сумата от 438 818.19 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за периода от 05.03.2021 год. до 21.06.2023 год., представляващи пропуснати ползи от прекратения договор за възлагане на управление, претърпени в резултат на воденото срещу ищеца наказателно производство по НОХД № 113/2021 год. по описа на Районен съд – Етрополе, ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от 21.06.2023 год. до окончателното им изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди бил необосновано завишен и не съответствал като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца, поради което бил нарушен принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд не бил изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди. Освен това при определяне размера на обезщетението не бил отчел следните обстоятелства, които имали съществено значение за това: за ищеца не били настъпили трайни вредни последици, в т. ч. за неговото физическо и психическо здраве, както и за професионалното му развитие; интензивността на наказателното преследване и конкретно предприетите действия на процесуална принуда спрямо ищеца в хода на досъдебното производство, като въззивният съд бил дал неправилна правна оценка на приложената мярка за неотклонение „подписка“ – същата била засегнала личната сфера на ищеца в значително по-ниска степен от „задържането под стража“ и не го била извела от обичайната му семейна и социална среда; по отношение на ищеца не били прилагани други мерки за процесуална принуда по НПК; към момента на повдигане на обвинението, ищецът бил на 34 години, като тази активна и трудоспособна възраст предполагала по-висока устойчивост към стреса от наказателното преследване и по-бързо възстановяване; незаконното обвинение не било причинило на ищеца морални вреди извън обичайните такива; не била налице причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и установените здравословни проблеми на А./повишено кръвно налягане, главоболие, психични сривове и др./. Не били съобразени и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. По делото не било установено наличието на пряка причинна връзка между прекратяването на договора за управление и незаконното обвинение, тъй като в конкретния случай работодателят на ищеца бил действал при оперативна самостоятелност, а не в условията на обвързана компетентност. В случаите, когато органът действал при оперативна самостоятелност липсвала причинна връзка между повдигнатото обвинение и настъпилите вреди от неполучено трудово възнаграждение. Повдигнатото на ищеца обвинение по никакъв начин не му било попречило да изпълнява задълженията си по сключения договор за управление, тъй като до влизането в сила на осъдителна присъда той бил със статут на лице с чисто съдебно минало. Следвало да бъдат съобразени разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2012 год., ОСГТК, според които, за да се присъдят като имуществени вреди пропуснатите ползи, освен да са в причинна връзка с незаконното обвинение, те следва да имат сигурен характер, а не да са хипотетичен и евентуален. Наличието на пропуснати ползи следва да се приема въз основа на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на търсещия обезщетение и не може да се основава само на логическо допускане на евентуалното увеличаване на неговото имущество, както това е сторено от въззивния съд в случая. В обжалваното решение не били изложени никакви мотиви, от които да е видно как са анализирани събраните по делото доказателства и въз основа на кои от тях е прието, че ищецът е доказал със сигурност причинените от незаконното обвинение пропуснати ползи до присъдения размер. Въззивният съд бил основал изводите си единствено на обстоятелството, че договорът за управление на ищеца бил прекратен, поради което същият не бил получил възнаграждение в размер на 438 818.19 лв. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: 1/ За начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, установен в чл. 52 ЗЗД? 2/ Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ: 3/ Длъжен ли е въззивният съд да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване основателността и размера на предявените искови претенции, включително и тези за обезщетение за имуществени вреди? 4/ Кои пропуснати ползи подлежат на обезщетение – всички или само онези, за които е доказано, че имат сигурен характер и са в пряка причинна връзка с незаконното обвинение? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – т ІІ от ППВС №4/1968 год., т. З и т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, решение № 60200 от 28.10.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3764/2020 год., III г. о., ГК, решение № 35 от 31.03.2022 год. на ВКС по гр. дело № 192/2021 год., III г. о., ГК и решение № 192 от 26.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., IV г. о., ГК /първите два въпроса/, т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело 1/2000 год., ОСГК /третият въпрос/, Тълкувателно реешение № 3 от 12.12.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2012 год., ОСГТК, решение № 762 от 19.12.2024 год. на ВКС по гр. дело № 856/2024 год., IV г. о., ГК, решение № 150 от 05.01.2021 год. на ВКС по гр. дело № 716/2020 год., IV г. о., ГК и решение № 45 от 07.07.2020 год. на ВКС по гр. дело № 3445/2019 год., III г. о., ГК /четвъртият въпрос/. Ответникът по касационната жалба Й. В. А. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната му част. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 311, ал. 1 НК. Той бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение с присъда № 5 от 27.02.2023 год., постановена по ВНОХД № 611/2022 год. по описа на Окръжен съд – София, с която била отменена постановената присъда от Районен съд – Етрополе, с която ищецът първоначално е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение. Присъдата на Окръжен съд – София била потвърдена с решение № 228 от 21.06.2023 год., постановено по н. дело № 393/2023 год. на ВКС, ІІ н. о., НК, и била влязла в сила. Незаконността на обвинението, произтичаща от признаването на ищеца за невиновен по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК, за което ищецът бил оправдан, съставлявало основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ за обезщетяване на претърпени от ищеца вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Въззивният съд е намерил за доказано, че в резултат на незаконното обвинение емоционалното състояние на ищеца било засегнато, изхождайки от принципното положение, че всеки човек, подложен на наказателна репресия, е притеснен, че ще бъде несправедливо осъден. Ищецът изпитвал присъщите на човек с повдигнато обвинение безпокойство и страх, че ще бъде осъден. При незаконно повдигане на обвинение се засягала по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което водело до увреждане и настъпване на вреди – неблагоприятно отражение върху психиката на човек, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди /чл. 52 ЗЗД /. Посочил е, че между страните е спорен въпросът относно обема на отговорността на ответника за претърпените от ищеца неимуществени вреди. В тази връзка и като се е позовал на практиката на ВКС /която е цитирал/, въззивният съд е изложил съображения, че в понятието неимуществени вреди се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Установеният в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост не е абстрактен, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие. От значение за размера на обезщетението са също така и тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение, продължителността на незаконното наказателно преследване, интензитета на мерките на процесуална принуда, броя и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия, начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия, с оглед личността му и начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и др. Обичайните вреди не подлежат на формално доказване, тъй като причинната им връзка с незаконното наказателно преследване е очевидна. Ищецът по иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ може да претендира обезщетение за обичайните неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, без да ги описва подробно в исковата молба. Тогава не са нужни формални, външни доказателства за установяване на тези обичайни вреди, тъй като те настъпват винаги в резултат от наказателното производство. В този случай размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Когато ищецът претендира вреди над обичайните, които са обусловени от конкретни, специфични обстоятелства, той следва да ги посочи в исковата молба и безспорно да ги докаже. Съдът на свой ред трябва да се мотивира защо присъжда обезщетение над обичайния размер. В тази връзка е приел, че в случая част от претендираните от ищеца неимуществени вреди са обичайни – те са свързани с преживения стрес от повдигането на обвинение и воденото спрямо него наказателно производство, възможността да бъде осъден за деяние, което не е извършил. Прокуратурата била повдигнала и поддържала срещу ищеца обвинение за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК, което не било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. На ищеца била определена мярка за неотклонение „подписка“. Към момента на повдигане на обвинението ищецът бил на 34 години – в която възраст човек изгражда име в обществото и в професионалните си среди. Воденото наказателно производство било продължило около 2 години и половина, през което време ищецът бил търпял негативни преживявания, като същият бил признат за виновен в първоинстанционното производство, което било създало у него неблагоприятни в психически и емоционален аспект страдания за значителен период от време. Въззивният съд е отчел броя на проведените съдебни заседания, както и установените въз основа на гласните доказателства обстоятелства, че незаконното обвинение било причинило на ищеца лично психическо разстройство, разстройство в семейството му, както и промяна в професионален план – в отношението на колегите към ищеца. От съществено значение била наложилата се промяна на заеманата от ищеца длъжност в дружеството, в което работил – от управител /която длъжност заемал до повдигането на обвинението/ същият бил преместен на длъжност инженер. Вследствие на незаконното обвинение ищецът започнал да страда от безсъние, както и че от човек, който гледал оптимистично и обичал контакт с нови хора, станал затворен човек. Посочил е, че по делото бил представен амбулаторен лист, от който било видно, че на ищеца била поставена диагноза хипертонично сърце без застойна сърдечна недостатъчност. Този документ сочел на инцидентна проява на хипертония, като изследванията били констатирали начална хипертония при запазена функция и кинетика. По делото обаче липсвали други доказателства, от които да се изведе извод, че се касае за начало на трайно заболяване с хроничен характер, което да е довело до трайни негативни последици за здравето на ищеца, както и такива за наличието на пряка причинна връзка между тази еднократна хипертонична криза и действията на ответника. Съобразявайки общото икономическо състояние в страната /към м. юни 2023 год. минималната работна заплата в страна била 780 лв./ и наличието на ангажирани доказателства относно претърпените от ищеца неимуществени вреди над обичайните във връзка с особеностите на личния му живот и професионалната му ангажираност и като се е позовал на принципа, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и на разясненията, дадени ППВС № 4 от 23.12.1968 год., въззивният съд е формирал извода, че дължимото на ищеца обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 6 000 лв. – същото съответства на характера и степента на търпените от ищеца болки и страдания, като удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот към момента на увреждането, с оглед конкретните обстоятелства по делото и липсата на твърдения за трайни негативни последици за психичното и физическото състояние на ищеца. На следващо място, като се е позовал на практиката на ВКС, въззивният съд е изложил съображения, че обезщетението за имуществени вреди под формата на пропусната полза се определя при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Пропуснатата полза представлява имуществена вреда за лицето, която подлежи на обезщетяване при наличието на такава причинна връзка – твърдяния сигурен приход за имуществото на пострадалия не се е осъществил по причина на непозволеното увреждане /повдигането и поддържането на незаконното обвинение/. Приходът не трябва да е случайна, а закономерна последица от установените по делото обстоятелства, да е обективно, реално и сигурно, а не само субективно и хипотетично очакван като увеличение на имуществото и получаването му при нормални обстоятелства да е било осуетено от незаконните действия на органите на прокуратурата. Установяването на пропуснатата полза при договор се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението, а в настоящия случай непозволеното увреждане, ако не беше настъпило такова, при деликтната отговорност. Сигурност при установяването на пропусната полза ще има, ако от обстоятелствата преди тази намеса не следва извод за друга пречка с оглед поведението на страните по договора, волята им, нормалното развитие на договорните отношения и добросъвестността. Приел е за доказано, че преди повдигане на незаконното обвинение ищецът бил работил по договор за възлагане на управление от 07.06.2016 год. с „Проект Експерт Контрол“ ЕООД, като по силата на анекс от 06.04.2020 год. и считано от 01.05.2020 год. бил получавал възнаграждение в брутен размер от 20 500 лв. /нетен размер от 18 077.94 лв./. По решение на едноличния собственик на капитала на дружеството, обективирано в протокол от 25.02.2021 год., ищецът бил освободен като управител и бил назначен нов такъв. На 05.03.2021 год. ищецът сключил с „Проект Експерт Контрол“ ЕООД трудов договор за длъжност „инженер строителен контрол“, с месечно трудово възнаграждение от 2 000 лв. От 06.04.2020 год. на ищеца била превеждана сумата 18 077.94 лв. месечно като заплата по договор за управление, а след сключване на трудовия договор от 05.03.2021 год. той бил получавал уговореното с него трудово възнаграждение. Установено било въз основа на показанията на свидетелката К. /последващ управител на дружеството-работодател на ищеца/, че причина за промяната на договора на ищеца било повдигнатото и поддържано срещу него обвинение, което не позволявало същият да бъде управител на дружеството, тъй като при сключването на договори по предмета на дейност на дружеството – строителен надзор, предимно при обществени поръчки и основно с възложители от обществения сектор, се подписвали декларации, че представляващите дружеството лица нямат дела, че не са осъждани. Това била основната причина за понижаването в длъжност на ищеца. Дружеството нямало да може да сключи нито един договор по ЗОП без управителя да има чисто съдебно минало. Основно ищецът бил движил дейността на дружеството, а след повдигане на обвинението на свидетелката й било трудно да навлезе в работата на дружеството в началото, което препятствало също дейността на дружеството. Въззивният съд е намерил от правна страна, че пропуснатият от ищеца приход не е случайна, а закономерна последица от повдигане на незаконното обвинение. Получаването на този приход е било осуетено от незаконните действия на държавните органи. За времето от 05.03.2021 год. до 21.06.2023 год. ищецът бил остранен от длъжност „управител“ и в този период бил работил на длъжност, за която получавал заплата в пъти по-ниска от възнаграждението, което реално бил получавал като управител и за това време бил пропуснал да реализира доход в претендирания от него размер. Според заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза обезщетението за имуществени вреди възлизало на 438 818.19 лв., до който и размер е счел, че претендията за обезщетение за имуществени вреди във формата на пропуснати ползи подлежи на уважаване. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Третият поставен в изложението въпрос е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си, като е обсъдил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, обсъдил е обстойно и задълбочено предпоставките от състава на приложимия по правоотношението материален закон, а така също релевираните от страните доводи и възражения. Несъгласието на касатора с този анализ и преценка на доказателствата съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Първите два поставени от касатора въпроса обуславят решаващите изводи на въззивния съд, но са били разрешени в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, Решение № 6 от 08.02.2917 год. на ВКС по гр.дело № 2666/2016 год., ІV г. о., ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, Решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, Решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, Решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според тази практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените от незаконното обвинение вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение, предхождана от изрично изясняване между кои от твърдените от ищеца вреди – по-голяма част от които са определени като обичайни, а останалите – като специфични, е налице причинно-следствена връзка, съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищеца. Очертал е кои от тези обстоятелства обосновават по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди – които е счел, че имат превес, както и тези, които обосновават по-нисък размер. Отчел е и икономическите условия в страната към момента на увреждането. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да преценява дали установяването на тези обстоятелства е в съответствие със събраните по делото доказателства, но мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на последният поставен от касатора въпрос не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ подлежат на обезщетяване – чл. 4 ЗОДОВ и т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК. Пропусната полза е имуществено увреждане, изразяващо се в неосъществено увеличаване имуществото на увредения. Изхожда се от предположението за състоянието, в което имуществото на пострадалия би се намирало, ако деликвентът не беше извършил противоправното деяние. Това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличението. За да бъдат обезщетени пропуснатите ползи, като претърпени вреди, те трябва да са реално настъпили, а не хипотетични вреди. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропусната полза не се предполага, а следва да бъде доказана с допустимите доказателствени средства в процеса. Само ако бъде доказано, че имуществото на ищеца е могло да бъде увеличено, но тази възможност е пропусната единствено по причина на противоправно действие или бездействие на ответника, само тогава претенцията за обезщетение за пропуснати ползи може да се приеме за основателна. Тежестта на доказване е на ищеца, в съответствие с правилото на чл. 154 ГПК – Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2012 год., ОСГТК и Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2021 год., ОСГТК. Наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и неполученото месечно трудово възнаграждение поради прекратяване на трудовото/служебното правоотношение се преценява с оглед обстоятелствата на всеки конкретен случай – решение № 449 от 16.05.2013 год. по гр. дело № 1393/2011 год., ІV г. о., ГК, решение № 192 от 21.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4457/2017 г., III г. о., решение № 45 от 07.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2019 г., III г. о., ГК, решение № 53 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2747/2019 г., IV г. о., ГК, решение № 150 от 05.01.2021 год. на ВКС по гр. дело № 716/2020 год., ІV г. о., ГК, решение № 762 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 856/2024 г., IV г. о. и др. Въззивният съд не се е отклонил от горепосочената практика /в т.ч. задължителната такава/ на ВКС. В обжалваното решение е прието, че прекратяването на сключения с ищеца договор за управление е резултат от преценката на едноличния собственик на капитала на „Проект Експорт Контрол“ ЕООД, но претърпените имуществени вреди са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, поради което следва да бъде ангажирана отговорността на ответника за заплащане на претендираните пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между възнаграждението, което ищецът би получавал като управител на дружеството и възнаграждението, което е получавал при изпълнение на длъжността „инженер, строителен надзор“ по силата на сключения на 05.03.2021 год. трудов договор със същото дружество. Този извод е изведен от събраните по делото доказателства, че решението на едноличния собственик на капитала на дружеството /което по принцип не следва да се мотивира/ е взето поради това, че воденото срещу ищеца наказателно производство би се явило пречка при участие на дружеството в обществени поръчки – по които възложителите поставят завишени изисквания, въпреки установената в закона презумпция за невиновност до доказване на противното. Следователно ако срещу ищеца не е било повдигнато незаконно обвинение, то не би се стигнало до освобождаването му като управител на „Проект Експорт Контрол“ ЕООД /чийто предмет на дейност включва оценяване на съответствието на инвестиционните проекти и упражняване на строителен надзор/ и реализирането на вреди от пропуснати ползи. Ето защо не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Тъй като по делото липсват данни ответникът по касационната жалба /ищецът/ да е направил реално разноски в касационното производство, то няма основания за ангажиране отговорността на касатора по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,