Определение № 2419 от 17.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4215/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България против решение № 817/01.07.2023 г., постановено по гр.д.№ 968/2023 г. от състав на Окръжен съд – Варна. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 10 000 лева и е постановил решение в този смисъл. Съдът е приел, че спрямо ищеца, е било повдигнато на 09.03.2012г. обвинение за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, предвиждащо наказание лишаване от свобода до две години или пробация, както и обществено порицание. На 04.04.2012г. прокуратурата е повдигнала обвинение и за престъпление по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1, и чл. 20, ал. 2 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до пет години, но производството в тази част е прекратено с постановление за частично прекратяване на производството от 30.05.2012г. Впоследствие ищецът е признат за невинен и оправдан по НОХД № 223/2015г. на РС-Провадия с присъда № 30/28.09.2017г., в сила от 14.10.2017г. Съдебното производство е продължило повече от пет години и седем месец. По отношение на обвиняемия е била наложена мярка за неотклонение „подписка“ за целия период на съдебното производство-отново повече от пет години и седем месеца. При определянето на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е отчел продължителността на воденото срещу ищеца наказателното производство–над пет години и седем месеца и на наложената му мярка за неотклонение „подписка“ за приблизително същия период, предвиденото наказание за престъпленията, в които е бил обвинен, вида на неблагоприятните последици върху личния му живот, както и върху психо-емоционалното му състояние, възникналото психиатрично заболяване, обострено към 2015-2016г., съществуващо и до днес, налагащо медикаментозно лечение, поради което съдът е приел, че обезщетение в пълния претендиран размер на 10000.00лв. ще репарира справедливо претърпените от него неимуществени вреди. На ищеца са присъдени и лихви за забава, считано от датата на завеждане на иска в съда-30.09.2022г., както е поискано. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на пълномощника на ответника по жалбата следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗА в размер на 1200 лева. Водим от горното, състав на ВКС