Определение № 80 от 16.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3286/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1087/ 02.06.2020 г. по гр.д. № 5826/ 2019 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 5427/ 17.07.2019 г. по гр.д. № 5427/ 2019 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил иска на Р. Р. Д. срещу М. К. П. с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 20 000 евро – връщане на платеното по предварителен договор и анекс № 1 за покупко-продажба на един апартамент и двойна гаражна клетка в сгради бл./ №/ и бл./ №/ на жилищен комплекс С. С.в [населено място]. Решението се обжалва от Р. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (процесуално-правен и материално-правен): 1. Как се разпределя доказателствената тежест по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД? и 2. Обвързано ли е възникването и упражняването от правото на разваляне на договор по чл. 87, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД с настъпването на негативни последици за кредитора от неизпълнението? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие, както следва: първия – с решение № 189/ 04.02.2014 г. по т.д. № 141/ 2012 г. по I-во ТО, решение № 26/ 28.02.2013 г. по търг.д. № 297/ 2012 г. II-ро ТО и ППлВС № 1/ 79 г., а втория – с решение № 140/ 19.08.2013 г. по т.д. № 405/ 2012 г. на II-ро ТО. Касационните оплаквания са, че решението е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 154 ГПК) и материалния закон (чл. 87, ал. 1 и 2 ЗЗД) – основанията по чл. 281, т.3, пр. 1 и 2 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът М. П., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски. Въззивният съд е приел, че страните не спорят за това, че ищецът е платил на ответника сумата 20 000 евро – първа вноска в погашение на цената на два ипотекирани имота (апартамент и двойна гаражна клетка в жк С.С.), уговорена с предварителен договор за покупко-продажба и анекс към него от м. 09.2017 г., по който ищецът е купувач, а ответникът – продавач. Спорът се изразява в това дали договорът е развален с нотариалната покана от 22.12.2017 г., връчена на ответника на 18.01.2018 г. и преди завеждането на делото, респ. дали е отпаднало основанието ответникът да задържи получените 20 000 евро. Въззивният съд е намерил за установено, че с договора от м.09.2017 г. ответникът се е задължил в срока за сключване на окончателен договор (до 22.12.2017 г.) да представи на ищеца удостоверение от Службата по вписвания, че ипотеката в полза на ОББ АД е единствената тежест върху имота, а на 22.12.2017 г. с нотариалната покана ищецът е упражнил право на разваляне на договора. Заключил е, че спорът пред него се концентрира върху това: 1) дали към изявлението за разваляне на договора ищецът е изправен в своите задължения; 2) дали е подходящ 3-дневният срок, в който е предоставил допълнителна възможност ответникът да му представи удостоверението (чл. 87, ал. 1 ЗЗД) и 3) дали поради забавата на ответника в задължението за удостоверение окончателният договор е станал безполезен за ищеца, а тогава – е ненужно да обсъжда дадения допълнителен срок (чл. 87, ал. 2 ЗЗД). Въззивният съд е намерил за доказано, че към 22.12.2017 г. ищецът не разполага с пари, за да плати остатъка от цената: едната част – на ипотекарния кредитор ОББ АД, а другата – на ответника. Заключил е, че към 22.12.2017 г. самият ищец е нямал готовност да изпълни обещанието си, а правото му на разваляне на договора не е възникнало. Приемайки съображението за недостатъчно за извода, че искът е неоснователен, въззивният съд е пристъпил към изследване и на (не)изправността на ответника в неговото задължение за удостоверение. Въззивният съд е приел, че на 21.12.2017 г. в службата по вписванията са регистрирани исканията за заличаване на двете възбрани върху имота, наложени съответно на 17.12.2010 г. и на 15.08.2010 г., а възбраните са заличени на 28.12.2017 г. Установявайки забавеното изпълнение в задължението на ответника за удостоверение (за прехвърляне на ипотекирания имот чист от други тежести), въззивният съд е достигнал до извода, че дори правото на разваляне на договора да е възникнало за ищеца, упражняването му с нотариалната покана от 22.12.2017 г. не е причинило отпадане на правоотношението по предварителния договор с обратна сила. Мотивирал се е с това, че: 1) даденият допълнителен срок за изпълнение е неподходящ, особено като се съобрази, че е текъл около коледните празници на 2017 г. и 2) от 22.12.2017 г. (крайната дата на срока за окончателен договор) до 28.12.2017 г. (датата на заличаване на възбраните) ответникът е в забава, но в този период не е отпадал интересът на ищеца от обещания договор. Последният извод въззивният съд е направил при неблагоприятни последици от доказателствената тежест за ищеца. Това са мотивите, с които въззивният съд е приел за неоснователен искът по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на сумата 22 000 евро като получена от ответника на основание, отпаднало с развалянето на договора от м.09.2017 г. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въпросът за доказателствената тежест по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е обсъден в решение № 29/ 28.12.2012 г. по гр.д. № 1144/ 2010 г. на ВКС, IV-ГО, а и в много други. Прието е, че искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже даването. В тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че основанието е нищожно. Втората и третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че основанието не се е осъществило или е отпаднало. Ако основанието съществува, искът е неоснователен. Обжалваното решение съответства на практиката на ВКС по чл. 55 ЗЗД, а възприетото не се изключва от нормативното тълкуване с ППлВС № 1/ 1979 г. и решенията на ВКС, на които касаторът се позовава. Въззивният съд е приел, че страните не спорят и доказателствата установяват платената от ищеца сума 22 000 евро, като основанието ответникът да я получи е предварителният договор и анекса от м. 09.2017 г. Основанието съществува и към приключване на съдебните прения пред въззивния съд, доколкото: 1) ищецът е неизправен, а не е възниквало правото на разваляне на договора, упражнено с неговата нотариална покана от 22.12.2017 г. и 2) дори правото да е възникнало към 22.12.2017 г., упражняването му с тази покана не е довело до разваляне на предварителния договор (последиците по чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД), защото е бил неподходящ допълнителният срок за изпълнение на задължението за удостоверение (за прехвърляне на ипотекирания имот, чист от други тежести), а в периода на забавеното му изпълнение (22.12.2017 г. – 28.12.2017 г.) не е отпадал интересът на кредитора от окончателния договор. Следователно процесуално-правният въпрос обуславя решението, но въззивният съд му е отговорил в съответствие с практиката на ВКС и с ППлВС № 1/ 1979 г., а това изключва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Материално-правният въпрос не обуславя решението. Въззивният съд не е свързал правото на разваляне на предварителния договора от м. 09.2017 г. с настъпването на негативни последици за кредитора (за ищеца, а сега – касатор). Разсъжденията в решението са за това, дали неизправният кредитор има право на разваляне на договора; за значението на допълнителния срок за изпълнение, даден от кредитора с предупреждението за разваляне на договора (чл. 87, ал. 1 ЗЗД), когато срокът е неподходящ, а длъжникът е изпълнил със забава преди иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и за значението на неотпадналия интерес на кредитора в хипотезите по чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Следователно по материално-правия въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят извършените от ответника разноски. Те се изразяват в заплатеното адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът