Определение № 3246 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 347/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Г. Л. Н., А. Ш. и С. А. Н., чрез адвокат Г. Е., срещу въззивното решение №1813/08.07.2022г. на Софийски градски съд по в.т.д.№15265/2021г., поправено с решение №2618/03.10.2022г., в частта, с която след частична отмяна на решението на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от касаторите срещу ЗК „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на сумите от по 10 000лв. за всеки от тях, представляващи обезщетение за претърпени от настъпилото на 29.08.2015г. ПТП неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на баба им И. Н.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Насрещната страна ЗК „Лев Инс“ АД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Р. Ч., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване, тъй като решението не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. В условие на евентуалност твърди, че жалбата е неоснователна, а въззивното решение правилно, обосновано и основано на цялостен анализ на събраните по делото доказателства. Същото е постановено с оглед конкретно установените по делото факти, поради което не е в противоречие с формираната съдебна практика, включително и задължителната такава. По същество моли касационното обжалване да не бъде допускано, а в евентуалност жалбата да бъде отхвърлена. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Софийски районен съд, е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от Г. Л. Н., А. Ш. и С. А. Н. срещу ЗК „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на сумите от по 10 000лв. за всеки от тях, представляващи обезщетение за претърпени от настъпилото на 19.08.2015г. ПТП неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на баба им И. Н.. Решение №1813/08.07.2022г. по в.г.д.№15265/2021г. в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е установен и безспорен между страните факта на настъпило на 29.08.2015г. ПТП, по вина на водача на л.а. „Т. К.“ с рег. [рег.номер на МПС], допуснал нарушил правилата на чл.20 ал.1 и ал.2 ЗДвП и чл.21 ЗДвП. Вследствие на същото е починал един от пътниците в лекия автомобил – И. Н. – баба на ищците. Приел за установено и наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”, към датата на ПТП, между собственика на посоченото МПС и дружеството ответник. Въззивният съд посочил, че основните спорни въпроси по делото са: налице ли е легитимация на ищците да получат обезщетение за твърдените болки и страдания от смъртта на баба им, която произтича от твърденията за съществувала между тях трайна и дълбока емоционална връзка, както и за търпените неимуществени вреди, които според съда следвало да са с интензитет и продължителност надхвърлящи нормално присъщите за отношенията между баба и внуци. За да даде отговор на въпросите, съдът изложил, че кръгът на материално легитимираните лица е определен в трайно установената съдебна практика. Според същата, ищците, като низходящи на починалото лице, са легитимирани да получат обезщетение от претърпените вреди при наличие на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия основана на особено близки отношения, надхвърлящи обичайните такива при съответната роднинска близост и изключителни по своята продължителност и интензитет морални болки и страдания /т.2 ППВС №4/1961 г., ППВС №5/1969 г. т.1 ППВС №4/1961 г. ,ТР №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС/. По отношение на критериите за това кога е налице трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, респ. търпени продължителни болки и страдания от неговата смърт, въззивният съд се позовал на посочената в решението съдебна практика за необходимостта освен формалното родство с произтичащата от него близост, между лицата да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близост, считана за нормална за съответната родствена връзка /заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др./, която следва да бъде установена по пътя на главното и пълно доказване и за наличието на която се извършва преценка във всеки конкретен случай. От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд приел за установени следните факти: По отношение на ищеца С. А. Н. съдът кредитирал заключението по допуснатата съдебно-психологична експертиза, от което приел, че той е посещавал психолог-терапевт, който му поставил диагноза „Посттравматично стресово разстройство“, а към настоящия момент все още не е преодолял мъката от загубата на баба си. Съдът кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели и приел за установено, че С. Н. при раждането си и през първите му 10 г. е живял заедно с майка си и баба си И. до 1990г., когато заминал заедно с майка си за Г.. Според свидетеля Т. В. /приятел на С. от 2005г./ той често пътувал при баба си, която живеела във В., чували се по телефона и много се разбирали. Според този свидетел, след нейната смърт С. бил съсипан, непрекъснато говорел за нея, променил се и към настоящия момент не се бил възстановил от тази загуба. По отношение на ищците Г. Н. и А. Ш. съдът установил, от показанията на разпитаните по делото свидетели, че в периода 1991г. – 1992г. двамата, заедно с тяхната майка и баба им И. Н., се преместили да живеят във В., А.. Грижи за двамата ищци полагала баба им и много им помагала. Впоследствие Г. Н. наел жилище на баба си, в което живеели заедно с неговата майка и сестра му А. Ш. до 2010г., когато последната, заедно със съпруга си и новороденото си дете, се изместили първоначално в ново жилище, а от 2014г. – в Г.. Всички продължили да се събират по празниците. От заключението по допуснатата съдебно-психологична експертиза съдът приел, че след процесното ПТП А. Ш. развила адаптационно разстройство, причинено от стрес, като по нейни данни това е траело около година, а към настоящия момент мъката по баба ѝ не била така остра, но се тревожела при всяко пътуване. Съдът посочил още, че по данни на Г. Н. след произшествието той посещавал психолог; смъртта на баба му влошила заболяването му множествена склероза и оплакванията му могат да бъдат включени в рамките на невротичното заболяване посттравматично стресово разстройство; към настоящия момент той имал фобия от шофиране. Съдът приел за установено, че след смъртта на И. Н. и тримата ищци страдали много. Въз основа на така установеното от фактическа страна въззивният съд направил извод, че от доказателствата по делото не може да се направи извод за наличие на изключителност в отношенията между ищците и починалата им баба И. Н., по смисъла на установената и цитирана от него съдебна практика. Съдът посочил, че показанията на свидетелите сочат на нормална духовна и емоционална близост между внуци и баба, характеризираща се с обичайната привързаност между тях. Изложил, че по делото не са установени конкретни житейски обстоятелства, които да са породили особена духовна и емоционална близост между бабата и внуците, а отношенията им са били традиционните за българското общество отношения между баба и внуци. Съдът посочил, че връзката им била много добра, обичали се и били привързани един към друг, като И. Н. полагала грижи за тях през различни продължителни периоди, но и след като част от внуците ѝ напуснали общото им домакинство, те продължили да се събират и чуват. Ищците обичали баба си, с която изградили силна и топла емоционална връзка на обич и привързаност. Съдът приел, че сам по себе си факта на живот в общо домакинство между внуците и бабата не е достатъчен да обоснове извод за наличие на изключителна връзка между тях, надхвърляща нормалната и традиционна привързаност. В обобщение, съдът направил извод, че съществувалата между ищците и починалата им баба връзка не може да се квалифицира като „трайна и дълбока емоционална връзка“ и като „особено близка връзка“ по смисъла на установената съдебна практика. Посочил още, че изискването за изключителност не е изпълнено и по отношение на претърпените от ищците неимуществени вреди, доколкото от доказателствата по делото не се установява наличие на такива извън обичайните морални болки и страдания, които всеки човек би изпитал при смъртта на негови баба или дядо. Изложил, че по делото не са събрани доказателства за обективно проявление на някакво трайно болестно състояние в резултата на преживения стрес, при който и да е от тримата ищци, вкл. и по отношение заболяването множествена склероза при ищеца Г. Н.. По изложените съображения съдът намерил предявените искове за неоснователни. Касаторите обосновават допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи? Твърдят, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №36/20.04.2022г. по т.д.№311/2021г. на ІІ т.о.; решение №222/30.01.2015г. по т.д.№3466/2013г. на І т.о.; решение №14/03.05.2019г. по т.д.№937/2018г. на І т.о.; решение №1106/2010г. на ІІ т.о.; решение по т.д.№823/2010г. на ІІ т.о.; решение по т.д.№866/2012г. на І т.о.; решение по г.д.№1368/2016г. на ІV г.о.; решение по т.д.№606/2018г. на І т.о.; решение №160/26.07.2017г. по г.д.№60244/2016г. на ІV г.о. Претендира се допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, от ГПК. Поставеният въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият е принципно значими по всяко исково производство и по него е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос. Обжалваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. В конкретния случай, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната цялост, посочил е кои от тях кредитира и на кои от тях е основал изводите си, за да приеме недоказано наличието на трайна, дълбока, емоционална и особено близка връзка между ищците и починалата им баба. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения. Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице сочените от касатора допълнителни основания за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В изложението на касационните основания са формулирани и следните въпроси: 1/ Какви са критериите, определящи в конкретна житейска ситуация да бъде установена и доказана трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, за да са настъпили сериозни като интензитет и продължителност морални и душевни болки и страдания и да се приеме, че те надхвърлят обичайните такива между баба и внуци, като предпоставка за присъждане на застрахователно обезщетение?; Следва ли отношенията да се преценяват като традиционни за българското семейство, живеещо в България, или следва да се отчете и факта, че претендиращите застрахователно обезщетение и починалият са българи, изселили се в чужбина, където са започнали живота си от нулата /без подкрепата на други близки и роднини/, вкл. защото претендиращите застрахователно обезщетение са се изселили само с майките си и починалата в процесното ПТП баба е била за претендиращите застрахователно обезщетение вторият родител, който е оказвал не само духовна, но и материална подкрепа? Твърди се, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР №1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС; Постановление №4/25.05.1961г. на Пленума на Върховния съд и Постановление №5/24.11.1969г. на Пленума на Върховния, както и с решение №88/20.07.2022г. по т.д.№2090/2021г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №43/27.04.2022г. по т.д.№597/2021г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №5/28.02.2019г. по т.д.№1404/2018г. на ВКС, ІІ т.о. Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1, от ГПК; 2/ При доказан факт, че починалата в процесното ПТП баба е изпълнявала функциите на втори родител /касаторите са отрасли без бащи/ и че лицата са българи, изселили се в чужбина, където са започнали живота си от нулата /без подкрепа на други близки и роднини/, за присъждане на застрахователно обезщетение следва ли изобщо да се установява наличието на втората предпоставка /относно интензитета на претърпените болки и страдания/, или е достатъчно да се приеме, че отношенията между починалия и претендиращите застрахователно обезщетение имат характеристиките на родствена връзка между родител дете по смисъла на Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд? Излага се, че по посочените въпроси липсва съдебна практика и поради това същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като се претендира допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3, от ГПК. Всички поставени въпроси са свързани с предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, които са включени в предмета на спора и са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. По тях е налице формирана съдебна практика, включително и сочената от касаторите, на която възизвното решение противоречи, поради което обжалването следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос, уточнен от съда /съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/: относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,