Определение № 50136 от 09.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2862/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. А. ,чрез адв. Т.П. срещу решение №483 от 15.04.2022г. по в гр.дело № 2220/2021г. на Варненски окръжен съд, с което е обезсилено решение от 16.07.2021г по гр.д №8997/2020г на РС-Варна Според въззивния съд ,недопустимо ответницата Д. В. С. е била осъдена да заплати на ищеца С. П. А. ,понастощем касатор, сумата 9600лв на основание чл. 55,ал.1 ЗЗД като получена от нея без основание на 16.09.2015г ,ведно с обезщетение по чл. 86 ал.1 ЗЗД за преиод на забава ,след покана. За да приложи чл.чл.299, ал.1и ал.2 ГПК с последица прекратяване на производството поради непререшимост на спора,въззивният съд е направил съпоставка с приложени в цялост дела, водени между страните и приключили с влезли в сила решения. Въззивният съд е приел разгледания иск за недопустим,като е посочил влязло в сила решение №1680/19.04.2018г на ВРС ,с което иск на С. П. А. за същата сума,като дадена и получена по предварителен договор на отпаднало основание – чл.55, ал.1 предл. второ ЗЗД е отхвърлен, а също така и предвид влязло в сила решение №3158/10.07.2019г на ВРС, с което иск на същия ищец ,последващо предявен за същата сума от 9600лв –като получена без основание от ответницата по невъзникнало облигационно правоотношение по предварителен договор, е бил отхвърлен на основание чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД, заедно с иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД, При идентичност на страните искът е за същото вземане и на същото основание –в хипотеза на неоснователно обогатяване по чл. 55 ал.1 от ЗЗД, при идентичнот на юридическите факти в предмета на спорното правоотношение,с водените до този момент дела. Според касатора, погрешно са приложени съдопроизводствените правила. По заведения понастощем иск е било отменено преграждащо определение на ВРС по чл. 299, ал.2 ГПК ,като в определение от 30.03.2021г по ч гр.д № 663/2021г на ВОС е постановено ,че не е налице идентичност на предявените искове. Освен че недопустимо е приел обратното, въззивният съд не е взел предвид и обстоятелства от значение за прилагането на чл. 298 и чл. 299 ГПК,както следва от приключилите дела и от самите решения,влезли в сила. По първото водено дело искът за връщане на получените 9600лв е бил предявен, разгледан и отхвърлен на основание,различно от понастощем предявеното.Поради това ищецът е завел второто дело по иск за връщане на даденото като получено без основание.В това производство ответницата е изтъкнала сключен договор за цесия, с който ищецът е прехвърлил вземането си на трето лице.Пак в това производство ищецът се е позовал на последващо споразумение между него и цесионера,с което страните са прекратили действието на договора за цесия преди да е събрано вземането, но поради частния характер на споразумението и поради оспорването му от ответницата съдът е приел в решението ,че искът следва да се отхвърли - доколкото ищецът остава обвързан от прехвърлянето на вземането,т.е не е активно легитимиран срещу длъжника ,оспорвала същото да има действие за нея/включително поради това,че обратното прехвърляне няма достовеирна дата/ - не й е съобщено, което е обусловило отхвърлянето на иска В изложение се поддържа основание по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на решението и се формулират пет въпроса с изтъкване на основание по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК :1)Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е обезсилил решението без да вземе предвид определението от 30.03.2021г по ч.гр.д № 663/2021г на ВОС,с което въпросът дали е налице основание по чл.299 ГПК е бил разрешен в обратен смисъл. 2)Следва ли да се приеме идентичност между настоящето дело и приключилото дело ,по което съдът е приел че ищецът не е носител на материалното право поради сключен договор за цесия и на това основание е отхвърил иска,вместо да прекрати делото поради недопустимост на иска 3)Може ли да се приеме ,че спорът между страните е разрешен окончателно по гр.д № 13628/2018г на ВРС след като съдът не се е произнесъл по основателноста, а е приел че ищецът не е легитимиран да предяви иска 4)Допуснал ли е въззивният съд нарушение ,като не е разгледал спора по същество ,като е прекратил делото 5) Може ли са се приеме, че спорът между страните е разрешен по същество ,след като по приключилото гр.д № 13628/2018г на ВРС искът не е отхвърлен поради неоснователност ,а поради липса на легитимация.Защитата на касатора счита въпросите за обуславящи поради приетото в решението по предходното водено дело, че след като ищецът е прехвърил вземането си с валиден договор,който е съобщен на длъжника, цедентът е загубил вземането си.Единствената възможност, според влязлото в сила решение, е да го придобие отново ,но дори да го е придобил отново длъжникът не е уведомена за споразумението,на което основание искът е бил отхвърлен ,т.е отхвърлен е поради липса на активна легитимация,без да е разгледан по същество. Подобно произнасяне защитата квалифицира като изследване на предпоставка, а не произнасяне по основанието на иска и затова представлява преюдициален,а не диспозитивно разрешен въпрос по смисъла на разясненията в т.18 от ТР №1/04.01.2001г ОСГК,поради което се изтъква противоречие на въззивното решение с формирана задължителна практика на ВКС, както и противоречие с решения на ВКС по чл. 290 ГПК (реш. Реш.№43/2014 по гр.д №6421/2013 Второ г.о, Реш №242/2012 по гр.д № 149/2012г Второ г.о, Опр № 262/2016г по ч гр.д № 2406/2016 Трето г.о ) Отговор не е постъпил След преценка Върховен касационен съд,ІІІ гр. отделение счита ,че е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос,формулиран в т.2 от изложението,в първата му част, който въпрос съгласно правомощията на Върховен касационен съд да го уточни ,се свежда до признаците на обективен и субективен идентитет между дела, едното от които приключило с влязло в сила решение за отхвърляне на предявен осъдителен иск при цедирано парично вземане, като уточняващи въпроса в необходимата конкретност, т.е предвид значението им за формираната сила на пресъдено нещо, са обстоятелствата посочени от защитата при формулирането на третия и петия от въпросите в изложението - по приключилото с влязло в сила решение дело искът е отхвърлен ,тъй като прехвърляне на вземането в резултат на последващо споразумение между цедента и цесионера първият да го придобие обратно, не е съобщено на длъжника. Въпросът е обусловил изводите на въззивния съд по прилагането на чл.299, ал.1 и ал.2 ГПК при следните обстоятелства: Между страните са постановени влезли в сила решения,с които са отхвърлени искове, преявени от настоящия ищец С. П. А. срещу ответницата Д. В. С.. Иск същата да бъде осъдена да заплати двойния размер на задатък,преведен в размер на 9600лв по нейна банкова сметка като част от продажна цена по сила на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот,който поради неизпълнение от нейна страна е развален,първоначално е бил уважен до размера на преведените 9600лв на основание чл. 55, ал.1 предл първо ЗЗД, а за разликата отхвърлен на основание чл. 92, ал.1 ЗЗД с решение от 02.08.2017г по гр.д № 10993/2016 на ВРС, обезсилено с решение №3 от 02.01.2017г по в гр.д № 2126/2017г на Варненски ОС в осъдителната част, поради разгледан непреявен иск. Делото е върнато на първоинстнационния съд с указание да се разгледа иска за сумата 9600 лв като получена на „отпаднало основание“ – чл. 55, ал.1 предл 2-ро ЗЗД както е заявил ищеца, а не като получена „без основание“, както е приел съда.По делото е било установено,че предваритерия договор не е подписан от ответницата При новото разглеждане на делото искът е отхвърлен с посочване в диспозитива на указаното от въззивния съд основание.С решение №1680 от 19.04.2018г по гр. 2504/2018г на ВРС е прието ,че на това основание,на което е било указано искът да се разгледа, ответницата не дължи. Последната не е оспорвала получаването на сумата, оспорвала е задължението да я върне По нейно възражение, по отношение на сключения предварителен договор в мотивите е изтъкнато ,че е нищожен. Не е допуснато ищецът да измени „основанието на иска„. След влизане в сила на решението,потвърдено от ВОС с решение №1389/24.07.2018г на ОС Варна, ищецът завел иск за платените 9600лв да бъдат върнати от откветницата като получени без основание, съгласно чл. 55, ал.1 предл първо ЗЗД .Предявил е и иск за мораторна лихва Освен обстоятелства как ,кога и защо сумата е преведена по банкова сметка на ответницата ,изтъкнал е и правната невъзможност полученото да се основава на предварителния договор поради установеното в предходен спор,че подписът на ответницата в този договор не е автентичен и договорът не обвързва страните. Образувано е гр.д №13628/2019г на ВРС. Наред с възраженията ,че не дължи връщане на полученото, ответницата е изтъкнала в условие на евентуалност и обстоятелството ,че съгласно договор за цесия от 03.01.2017г ищецът А. е прехвърлил на трето лице вземането си ,произтичащо от несключения предварителен договор, за което е била уведомена. Ищецът репликирал тези твърдения ,като се позовал на споразумение от 10.09.2018г между него и цесионера „Зенит БГ Груп”ЕООД, според което договорът между тях се прекратява и считано от подписването на споразумението, кредитор на вземането се счита С. А. ,както и че не е имало нужда да се уведомява длъжника за споразумението ,след като до този момент цесионерът по първия договор не е реализирал права ,включитело не са отправяни уведомления по чл. 99, ал.3 ЗЗД. Обратното е приел съда .Установено е, че за цесията от 03.01.2017г длъжникът е била уведомена.С решение №1394/27.11.2019г по в гр.д № 1864/2019г на Варненски ОС е потвърдено решение от 10.07.2019г по гр. д № 13628/2019г на ВРС, с което искът е отхвърен ,Споразумението от 10.09.2018г не е съобщено на длъжника Д. С., няма действие за нея и съгласно чл. 99, ал.3, ал.4 ЗЗД искът е неоснователен. Въззивното решение не е допускано до касационно обжалване и първоинстанционното решение е влязло в сила на 27.05.2020г .Поради това ищецът С. А. е завел настоящата искова молба ,в която наред с обстоятелствата ,вече изложени в предходните искови молби като правопораждащи за вземането му в размер 9600лв на основание чл. 55, ал.1 пред първо ЗЗД, е изтъкнал и факта на предприето съобщение до длъжника за споразумението по цесията ,като е заявил и претенция за мораторна лихва върху главницата, позовавайки се на отдавна отправена покана. Тъй като въззивният съд е взел предвид само част от гореизложените обстоятелства за да формира извод ,че спорът по така заведената искова молба не подлежи на пререшаване съгласно чл. 299 ГПК, касационно обжалване следва да се допусне по критерия на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за да се провери постановеното процесуално решение на въззивната инстнация за съответствие със задължителните указания в ТР № 1/ 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК; с разясненията в т. 9 на Тълкувателно решение No 4/18.06.2014 г. по тълк. д. No 4/2013 г. на ОСТТК на ВКС ,според което обективните предели на СПН, когато правото е отречено, обхващат установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене ;с разясненията в ТР No 3/22.04.2019 г. по тълк. д. No 3/2017 г. ОСГТК,че предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца,в исковата молба,чрез основанието на иска Основанието обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства,от които произтича претендираното субективно материално право,т.е. правопораждащите юридически факти. Съгласно тези разяснения, обективните предели на СПН очертават нейния предмет –правоотношението,чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него,а субективните предели – страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. Същевременно обективният идентитет се извежда от целия фактически състав на претендираното право и белезите, индивидуализиращи всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право представляват обективни предели на СПН,а именно: юридическите факти,от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/ .Субективното материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му.Така същото не може да бъде отречено със СПН и поради факти, които не погасяват правото,или възможността да бъде съдебно реализирано. По първия формулиран въпрос в изложението не е налице основание за допускане до касационно обжалване. При проверка на предпоставките по чл.299,ал.1 ГПК решаващият съд може да бъде обвързан от указания на по-горната инстанция, какъвто случай не е налице.Останалите въпроси,поставни в изложението пряко преформулират касационни оплаквания и следва да намерят отговор при разглеждане на касационната жалба по същество. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.