Определение № 640 от 02.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 3438/2013 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.2, изр.второ ГПК. Образувано е по частната жалба на [фирма], [населено място] срещу Определение № 162/04.06.2013г. по т.д.№ 2220/2013г. на ВКС, І т.о., с което на основание чл.280,ал.2 ГПК е оставена без разглеждане касационната жалба на дружеството срещу въззивно решение, постановено по искове с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане: за сумата 9 876.80лв., произтичащо от договор за доставка, монтаж, пуск и накладка на контролно-измервателни уреди, и за сумата 4 482.15лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата. Съставът на ВКС е приел, че касационната жалба е недопустима, тъй като сделката от която произтича вземането е търговска по смисъла на чл.286,ал.1 във вр. с чл.1,ал.1,т.13 ТЗ, което определя и характера на образуваното съдебно производство, в рамките на което е постановено въззивното решение като търговско дело, по повод на спор за парично вземане с цена под 10 000лв. С частната жалба се иска отмяна на постановеното определение. Поддържа се, че е приложен формален критерий, а и цената на иска следва да бъде определена като сбор от размера на главницата и мораторната лихва. От насрещната страна отговор на частната жалба не е депозиран в срока по чл.276 ГПК. Частната жалба е депозирана в срока по чл.275 ГПК и е процесуално допустима, но неоснователна. Разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК изключва от касационен контрол решенията, постановени по търговски дела с цена на иска до 10 000 лв. Критериите, ограничаващи достъпа до касационно обжалване са формални, но законовоустановени и следователно, задължителни за съдилищата. ВКС служебно следи за допустимостта на касационната жалба. Предмет на предявения установителен иск по чл.124,ал.1 във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК е съществуването на две самостоятелни вземания с различно основание- главница и обезщетение за забава до датата на завеждането на иска, така, както са били индивидуализирани и в молбата за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и посочени в издадената заповед. Защитата срещу подаденото възражение по чл.414 ГПК предполага и предявяване на отделни установителни искове, а цената на всеки се определя съобразно чл.69,ал.1,т.1 ГПК - от размера на конкретното вземане. Именно тази цена, а не общият сбор от цената на предявените в обективно съединение искове е релевантна при преценката за допустимост на касационното обжалване, в какъвто смисъл е и законосъобразният извод в обжалваното определение. Безспорно е, че въззивното решение е постановено при действието на разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК ДВ бр.100/21.12.2010г. Спорът е предмет на търговско дело, тъй като производството по установителния иск е продължение на защитата на заявителя, поискал издаване на заповед за изпълнение въз основана на вземане, произтичащо от търговска сделка, при заявени възражения на длъжника. Постановеното решение срещу което е насочена касационната жалба е неподлежащ на обжалване съдебен акт, поради което законосъобразна е преценката на състава на Търговска колегия на ВКС за недопустимостта на жалбата. Мотивиран от горното, Върховния касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение: