Определение № 218 от 25.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4586/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. С. /наследник на ищцата В. С. П., починала след приключване на съдебното дирене пред въззивния съд/ срещу решение № 260112 от 24.03.2021 г., постановено по в. гр. д. № 798/2020 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено решение на Пазарджишки районен съд № 883 от 18.08.2020 г. постановено по гр. д. № 2377/2019 г. по описа на същия съд, с което е отхвърлен искът на В. С. П. против ЕТ "Гепан - Георги Панчов", гр. Пазарджик за установяване между страните, че ищцата е собственик на основание чл. 79, ал. 1 ЗС на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ....., по КККР на [населено място], който обект представлява, апартамент с площ от 87. 10 кв.м., както и на изба № с площ от 5. 78 кв. м. и 11. 86 кв. м. ид. части от общите части на сградата.Решението е постановено при участието на М. Г. Д. като трето лице-помагач на страната на ответника.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Задължен ли е съдът да приключи устните състезания, едва след като делото е изяснено от фактическа страна? Когато съдът е пристъпил към постановяване на решение преди да е изяснил спора от фактическа страна, нарушил ли е разпоредбите на чл. 10 и чл. 235, ал.2 ГПК? В тази връзка като краен резултат въззивното решение неправилно ли е, постановено ли е в нарушение на принципа за установяване на истината чрез осигуряване възможност и съдействие на страните за установяване фактите, които са от значение за решаване на делото и при превратно тълкуване и прилагане на нормите, уреждащи уредената в ГПК поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства от страните? Допустимо ли е постановяване на съдебно решение, целящо разрешаване на правен спор със сила на пресъдено нещо по отношение на несъществуващ правен субект? Сочи се противоречие на приетото от съда с т. 2 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

2. Писмено изявление на страна по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, има ли характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение? Следва ли това признание да бъде обсъдено от съда? Актът за приемане на конструкция обр. 14 частен свидетелстващ документ ли е и ако е такъв има ли материална доказателствена сила само по отношение на удостоверените в него неизгодни факти и то само срещу лицето, което е негов автор ? След като този документ не носи подписа на ищеца, то има ли обвързваща материална доказателствена сила по отношение на него?

Поддържа се очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение, като противоречащо на действителното правно положение.

Ответникът по касация Г. К. П., извършващ търговска дейност като ЕТ "Гепан Георги Панчов" не е изразил становище по касационната жалба.

Й. А. П. /наследник на ищцата В. С. П./, не е изразил становище по касационната жалба.

М. Г. Д. - третото лице - помагач на страната на ответника по иска Г. К. П., извършващ търговска дейност като ЕТ "Гепан Георги Панчов", с подадения отговор на касационната жалба, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /наследник на първоначалния ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

За да потвърди решението на районния съд, с което е отхвърлен предявеният положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК, въззивният съд е приел от фактическа страна‚ че спорният апартамент се намира в югоизточната част на сграда, въведена в експлоатация през 2012г., което се установява от издаденото от община Пазарджик удостоверение № 67 от 08.06.2012 г. Съгласно последното строежът е изпълнен в съответствие с разрешение за строеж № 252 от 03.06.2008 г. и протокол от 09.07.2008 г. за определяне на строителна линия и ниво. На 10.09.2010 г. е бил съставен акт за приемане на конструкцията /обр.14 /, а на 30.03.2012 г. е съставен констативен акт /обр. 15 / за установяване годността за приемане на обекта. С писмена покана, отправена на 10.11.2016 г., ответникът е поканил ищцата да предаде ключовете на имота и да го опразни от вещите си. В същата тази покана ответникът е изложил твърдения, че преди повече от 11 г. той е предал на ищцата владението върху описания в исковата молба недвижим имот, че повече от 11 г. ищцата се представя като собственик на имота, че тя постоянно извършва преустройства и ремонти в имота без позволението му, сменила е патронника на бравата и е поставила нов, като ответникът няма достъп до имота, че единствен собственик на имота е ответникът, макар че ищцата го отрича.

Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка, съдът е направил извод за неоснователност на иска. Изложени са мотиви, че ищцата не е установила и доказала заявените в исковата молба факти и обстоятелства по отношение твърденията за упражнявано от нея владение с намерение да свои имота. Съдът е приел, че твърденията в изпратената от ответника покана имат симулативен характер и не отговарят на действителността. В исковата молба и в поканата се твърди, че ищцата упражнява фактическа власт от 2005г. върху обект, който още не е бил построен - разрешението за строеж и протоколът за откриване на строителна площадка, дадена строителна линия и ниво за започване на строежа са от 2008г. Към 10.09.2010 г. е съставен актът за приемане на носещата конструкцията на строежа,т.е. все още няма обособени жилищни или други помещения. Обектът е въведен в експлоатация на 08.06.2012 г. и това е началният момент, от който евентуално би могло да се установи фактическа власт върху конкретен обект на правото на собственост, доколкото до този момент няма никаква индивидуализация на отделните обекти в сградата. Крайният извод на въззивния съд е, че е недоказано, че ищцата е станала собственик на имота на соченото в исковата молба придобивно основание - давностно владение, упражнявано от 2005г. до 2016 г. Направен е и извод, че до предявяването на иска също не е изтекъл необходимият 10 г. срок за придобиване правото на собственост на основание давностно владение.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

По поставения правен въпрос, формулиран в т.1 от изложението, относно допустимостта на решението, постановено по отношение на несъществуващ правен субект, не се констатира основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК.

Установено по делото е, че ищцата е починала на 25.02.2021г., т.е. след приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция /24.02.2021г./ и преди постановяване решението на въззивния съд. В такава хипотеза според изричната норма на чл. 229, ал.2 ГПК, производството се спира след постановяване на решението по делото, когато следва да се конституират наследниците на починалата страна. В случая въззивният съд е процедирал в съответствие с цитираната законова разпоредба и постановеното решение не е недопустимо.

В точка първа от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал и следните правни въпроси: Задължен ли е съдът да приключи устните състезания, едва след като делото е изяснено от фактическа страна? Когато съдът е пристъпил към постановяване на решение преди да е изяснил спора от фактическа страна, нарушил ли е разпоредбите на чл. 10 и чл. 235, ал.2 ГПК? В тази връзка като краен резултат въззивното решение неправилно ли е, постановено ли е в нарушение на принципа за установяване на истината чрез осигуряване възможност и съдействие на страните за установяване фактите, които са от значение за решаване на делото и при превратно тълкуване и прилагане на нормите, уреждащи предвидената в ГПК поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства от страните? Сочи се противоречие на приетото от съда с т. 2 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са обосновани с доводи, че съдебното дирене е приключено, без да са разпитани допуснатите от въззивния съд свидетели, като съдът неправилно е приел, че страната се е отказала от разпита им, както и че към датата на съдебното заседание ищцата е била на лечение и не е могла да осигури свидетелите.

Поставените правни въпроси са относими към конкретния спор, но не са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВКС, според която ролята на съда по чл. 10 ГПК е да осигури на страните възможност за представяне на фактите и да им съдейства за установяване на обективната истина при решаването на спора. /решение № 22 от 2.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 587/2018 г., I т. о., ТК/. В случая на основание чл. 266, ал.3 ГПК е допуснато събиране на доказателства пред въззивната инстанция, включително и е уважено искането на ищцата за допускане на четирима свидетели при режим на довеждане. В съдебното заседание от 24.02.2021г., когато е следвало да бъдат разпитани свидетелите, е направено изрично искане от пълномощника на ищцата за заличаването им, предвид на което и съдът с нарочно определение е заличил допуснатите свидетели и е дал ход на устните състезания. Т.е. на ищцата е била осигурена възможността да бъдат разпитани поисканите свидетели, като те са заличени по искане на процесуалния й представител. Съдът няма задължение сам да събира доказателства, от които страната се е отказала, защото това би било грубо нарушение на основните принципи на гражданския процес, залегнали в чл. 8 и чл. 9 ГПК. Пред съда не е правено искане за отлагане на делото за разпит на допуснатите свидетели, основано на твърдения, че ищцата е била настанена в болнично заведение и съответно съдът не се е произнасял по такова искане.

По тази група правни въпроси не се констатира и наличието на специалната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В соченото от касатора ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС- т. 2 е даден отговор на въпроса за задължението на въззивния съд във връзка с доклада по делото, какъвто правен въпрос не е формулиран.

По поставените в т. 2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси: Писмено изявление на страна по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, има ли характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение? Следва ли това признание да бъде обсъдено от съда?

Поставените правни въпроси са от обуславящо значение за спора, тъй като при формиране на крайния си извод, съдът изрично се е произнесъл относно доказателствената сила на приложената по делото покана от ответника до ищцата, приемайки, че тя няма характер на признание, а дори и да се приеме за такова, то е недостоверно, тъй като е несъответно на представените по делото писмени доказателства.

По тези правни въпроси касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение № 475/08.06.2010г. по гр.д. № 1311/2009г. на трето г.о.; решение № 249/27.12.2011г. по гр.д. № 1037/2010г. на второ г.о. и решение № 49/12.03.2015г. по гр.д. № 5062/2014г. на първо г.о., според която изявлението на страната по делото, когато то съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има характер на признание и се явява важно доказателствено средство. Когато признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни това е указание за тяхната истинност. Признанието има доказателствено значение, затова съдът преценява признанието, с оглед на всички обстоятелства по делото. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в съответствие с цитираната практика на ВКС. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди представената по делото покана ведно с всички събрани по делото доказателства и на база този цялостен анализ на доказателствения материал е направил извод, че изложеното в нея е недостоверно и няма как да се е осъществило, защото до 08.06.2012г. няма годен обект на правото на собственост и съответно не е могло до този момент ищцата да упражнява владение върху имота.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани и следните правни въпроси: Актът за приемане на конструкция обр. 14 частен свидетелстващ документ ли е и ако е такъв има ли материална доказателствена сила само по отношение на удостоверените с него неизгодни факти и то само срещу лицето, което е негов автор? След като този документ не носи подписа на ищеца, то има ли обвързваща материална доказателствена сила по отношение на него?

Въпросите не са от обуслявящо значение за решаващите изводи на въззивния съд. В обжалваното решение не е прието, че актът обр. 14 е частен свидетелстващ документ, неподписан от ищцата, който има обвързваща материална доказателствена сила по отношение на нея. Въззивният съд е изложил мотиви, че актът обр.14 от 10.09.2010г. е неоспорен в срок документ, като е обсъдил същия във взаимна връзка с останалите писмени доказателства и въз основа на извършения анализ на доказателствата е направен крайният извод за неоснователност на иска.

По тази група въпроси касаторът не обосновава и специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК – не сочи практика на ВКС, с която въззивният съд да не се е съобразил.

Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Същото би било налице ако разглеждането на поставените правни въпроси би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й, в който смисъл е разрешението, дадено в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. гр. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът не обосновава защо произнасянето от ВКС по формулираните правни въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.Наред с това по тези въпроси има формирана трайна практика на ВКС, вкл. и част от нея е цитирана в мотивите на настоящето определение, която практика не се нуждае от осъвременяване.

Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,