Определение № 246 от 09.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 704/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. П. Сулай като синдик на „Торове БГ” ЕООД срещу определение № 112 от 10.02.2022г. по ч.т.д. № 59/2022г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 11 от 04.01.2022г. по т.д. № 735/2021г. на Варненски окръжен съд за прекратяване на производството по делото на основание чл.621 ТЗ вр. чл.129, ал.3 вр. чл.127, ал.1 ГПК. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивният съд е потвърдил прекратителното определение, без да извърши проверка за редовността на исковата молба, а единствено се е ограничил до констатацията, че до изтичането на удължения срок не са изпълнени указанията на съда относно навеждането на факти и твърдения, относими според съда към предмета на спора, с който е сезиран. В тази връзка сочи, че въззивния съд не е обсъдил оплакванията в частната жалба за неотносимост на дадените от първоинстанционния съд указания, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че исковата молба изначално следва да се приеме за редовна по отношение на указанията, дадени от съда в т.2 от разпореждане № 4635 от 26.10.2021г., които не кореспондират с формулирания петитум – за обявяване за недействителни на конкретни действия, изразяващи се погасяване на изискуеми парични задължения, и поради това не са определящи за обстоятелствата, на които се основава искът. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касационен жалбоподател поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е спазил процесуалното си задължение за цялостна проверка на обжалвания съдебен акт и преценка на фактическите и правни предпоставки за неговата валидност и правилност, поради което изводът му е в противоречие с трайно установената практика за определяне пределите на проверката, извършвана от въззивния съд в рамките на производство по обжалване на определенията, обективирана в определение № 309 от 24.04.2014г. по гр.д. № 1596/2014г. на ВКС, IV г.о., определение № 627 от 13.08.2014г. по ч.гр.д. № 3124/2014г. на ВКС, IV г.о., определение № 584 от 12.10.2017г. по ч.т.д. № 2246/2017г. на ВКС, II т.о. и определение № 442 от 29.09.2016г. по ч.гр.д. № 3544/2016г. на ВКС, IV г.о. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е посочил, че при обжалване на определение за връщане на искова молба поради неотстраняване на нередовности по същата следи дали дадените указания съответстват на съществуващи нередовности по подадената искова молба и дали същите са били отстранени в дадения от съда срок и по указания начин, като преценката за законосъобразността на определението за връщане на нередовна искова молба е във функционална зависимост от законосъобразността на предхождащия съдебен акт по чл. 129, ал. 2 ГПК за даване на указания за отстраняване на допуснати нередовности във връзка с предвидените в чл. 127 и чл. 128 ГПК изисквания за съдържанието на исковата молба и приложенията към нея. Приел е, че в случая, оставяйки без движение исковата молба с изрични указания, една част от които не са били изпълнени в определения срок, а именно: за обосноваване на конкретни и ясни твърдения за всички факти и обстоятелства, на които се основава предявеният иск, както и представяне на изложение на фактическите твърдения, обосноваващи всички елементи от твърдяната недействителност, съдът е действал в съответствие с правомощията си, предвидени в разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК, тъй като не са били налице необходимите реквизити на исковата молба и същата се явява нередовна. Посочил е, че предявеният иск е със сочено правно основание чл. 646, ал.2, т.3 ТЗ, като в уточнителна молба с вх. № 25717 / 10.12.2021г. се посочва, че впоследствие ще бъде уточнено и в коя от двете хипотези /по чл. 646, ал.2 т.1 или т.3 ТЗ/ е предявен искът или те ще бъдат предявени в условията на евентуалност. Намерил е, че липсата на яснота по основни реквизити на предявения иск, в т.ч. за падежа на задълженията, са недостатъци на предявената искова молба и са обосновали извода за нейната нередовност, който извод въззивният съд е споделил. Констатирал е, че в допълнително продължения срок не са отстранени констатираните нередовности на исковата молба, въпреки твърдяните като положени за това усилия от синдика Г. Сулай, като в представените молби за удължаване на срока до първоинстанционния съд тя се позовава на обективна невъзможност да представи по делото необходимите доказателства и уточни относимите факти и обстоятелства поради липса на необходимото за това съдействие от длъжника, в т.ч. извършваната ревизия от НАП и липсата на счетоводна и търговска документация. Взел е предвид, че изложените от синдика обстоятелства и причини са приети и преценени от съда като уважителни, което е намерило отражение в трикратното удължаване на дадения срок, като едно от тях е за три седмици. Поради това е достигнал до извод, че процесуалната възможност по реда на чл. 63 ГПК е изчерпана, като неизпълнението в срок и по указания начин винаги има за последица връщането на исковата молба, което първоинстанционният съд е направил с обжалваното определение, прекратявайки производството по делото на основание чл. 621 ТЗ, вр. с чл. 129, ал. 3, вр. с чл. 127, ал. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният процесуалноправен въпрос за пределите на проверката, извършвана от въззивния съд в рамките на производство по обжалване на определянията, е релевантен, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на частния касационен жалбоподател, че въззивният съд не е спазил процесуалното си задължение за цялостна проверка на обжалвания съдебен акт и преценка на фактическите и правни предпоставки за неговата валидност и правилност, като не е извършил проверка за редовността на исковата молба, а единствено се е ограничил до констатацията, че до изтичането на удължения срок не са изпълнени указанията на съда за отстраняване на нередовности на исковата молба. Противно на тези твърдения, въззивният съд в определението си е извършил преценка на редовността на исковата молба и на законосъобразността на дадените от първоинстанционния съд указания и е споделил извода на първоинстанционния съд за наличието на констатираните нередовности. Следователно въззивният съд не се отклонил от формираната по поставения въпрос задължителна практика, обективирана в ТР № 6 от 15.01.2019г. по т.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС. Поради това искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос е неоснователно. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение