Определение № 60453 от 02.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 2006/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по две касационния жалби: 1/ касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, представлявано от юрк.Л. М. – Л., против решение № 298 от 03.02.2020г. по гр.д. № 1148/2019г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав, в частта, с която, след частични отмяна и потвърждаване на решение № 3043 от 15.05.2018г. по гр.д. № 8539/2017г. на Софийски градски съд, I ГО, 19 състав, касаторът е осъден на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ да заплати, както следва: на А. К. К. и М. К. К., представляван от своя настойник Д. Х. Ш., сумите от по 126 000 лева и 180 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди съответно от смъртта на К. Т. К. и на Б. Д. Ш., настъпила в резултат на ПТП от 29.08.2015г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 29.08.2015г. до окончателното им изплащане, както и на А. А. Ш. и Д. Х. Ш. сумите от по 140 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Б. Д. Ш., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 29.08.2015г. до окончателното им изплащане, и 2/ касационна жалба на А. К. К., М. К. К., А. А. Ш. и Д. Х. Ш., представлявани от адв.М. Д., срещу същото решение в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Б. Д. Ш., настъпила в резултат на процесното ПТП, както следва: за разликата над 180 000 лева до 250 000 лева – по исковете, предявени от А. К. К. и М. К. К., представляван от настойника си Д. Х. Ш.; за разликата над 140 000 лева до 200 000 лева – по исковете на А. А. Ш. и Д. Х. Ш., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от А. К. К. и М. К. К., представляван от настойника си Д. Х. Ш., против „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на К. Т. К., настъпила в резултат на процесното ПТП, за разликата над 126 000 лева до 250 000 лева, както и в частта за разноските. Подадена е и частна касационна жалба от А. К. К., М. К. К., А. А. Ш. и Д. Х. Ш. срещу въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с която след отмяна на определение от 22.01.2019г. по гр.д. № 8539/2017г. на Софийски градски съд, I ГО, 19 състав, е изменено първоинстанционното решение, като същото е отменено в частта, с която в полза на адвокатско дружество „К. И. и Я. Н.“ е присъдено адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ над размера от 16 266,26 лева.

Касаторът – ответник „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД поддържа, че въззивното решение в обжалваните от него части е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неточно е приложил въведения с разпоредбата на чл.52 ЗЗД критерий за справедливост. Твърди, че съдът не е съобразил и отчел в достатъчна степен всички критерии, които имат значение при определяне на размера на обезщетението и поради това е присъдил обезщетения в изключително завишени размери. Счита за неправилен и извода на съда, че съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия К. Т. К. е в размер на 30 %. Поддържа, че настъпването на увреждането е обусловено в много по – висока степен от поведението на водача на мотоциклета, отколкото от водача на лекия автомобил. Твърди, че въззивният съд не е съпоставил тежестта на нарушенията, извършени от водача на лекия автомобил, с тежестта на нарушенията, извършени от мотоциклетиста. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни въпроси:

1. Как се определя степента на съпричиняването и подлежи ли на съпоставка с тежестта на нарушението на делинквента, респ. неговото поведение с това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?

2. Дали обстоятелството, че делинквентът е първопричината за ПТП, има значение при намаляване на обезщетението в зависимост от приноса на увредения за настъпване на вредите?

3. Дали може да се определи обезщетение по справедливост без посочване и анализиране на задължителните критерии по приложението на чл.52 ЗЗД, въведени с ППВС № 4/1968г. и практиката на ВКС?

4. Дали може да се определи обезщетение по справедливост при позоваване от въззивния съд на критерии за справедливост, наложени от обществото?

5. Кои „редица други обстоятелства“ по смисъла на т.II от ППВС № 4/1968г. са от значение и съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер на обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди и дали измежду тях са обстоятелствата, имащи значение за недопускане на големи различия между присъдени размери на обезщетения по различни дела за сходни случаи?

Касаторът твърди, че по първи въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 17/1963г., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 96/29.06.2015г. по т.д. № 2461/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.; по втори въпрос – с т.7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк.дело № 1/2014г. на ОСГТК на ВКС; по трети въпрос – с ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 111 от 01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., а по четвърти и пети въпрос – с ППВС № 4/23.12.1968г.

Постъпил е отговор от А. К. К., М. К. К., А. А. Ш. и Д. Х. Ш., с който оспорват касационната жалба на ответника, като правят възражение за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и излагат съображения за неоснователност на жалбата.

Третото лице – помагач Т. Г. Д. не изразява становище по касационната жалба на ответника.

Касаторите – ищци поддържат, че въззивното решение в обжалваните от тях части е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат съображения, че въззивният съд е нарушил принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, като присъдените обезщетения за неимуществени вреди се явяват занижени и несправедливи. Считат, че изводите на съда не съответстват на практиката на ВКС, формирана по сходни казуси, както и на установените по делото конкретни обстоятелства. Поддържат още, че решението е постановено и в нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като изводите за съпричиняване от страна на пострадалия К. Т. К. са неправилни и не почиват на заключението на вещото лице по допуснатата и приета АТЕ. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите твърдят наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД и задължението на съда при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди да обсъди всички относими общи и специфични за конкретния случай факти и обстоятелства, формиращи критерия за справедливост, и да съобрази тяхната действителна тежест;

2. Въпрос относно способите за доказване на последиците от увреждането върху личността и психиката на пострадалите и необходимостта от използване на специални знания;

3. Въпрос за задължението на въззивната инстанция да изложи мотиви относно несъстоятелността на възприет от първоинстанционния съд критерий и/ или извод за несъразмерност на придадена от същия оценка на вредите, за да намали присъдените от първоинстанционния съд обезщетения;

4. Въпрос относно задължението на въззивния съд да съобрази разпределената тежест на страните с доклада по чл.146 ГПК, както и да назначи служебно експертиза и без искане на страните при условията на чл.195 ГПК с оглед фактите по делото;

5. Въпрос относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД при оразмеряване на съотношението на приноса на пострадалия.

Касаторите поддържат, че по първите два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 141 от 30.11.2017г. по гр.д. № 60360/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 66 от 29.05.2017г. по т.д. № 1464/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 190 от 27.06.2013г. по т.д. № 945/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 20 от 24.04.2019г. по т.д. № 871/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 1 от 05.02.2019г. по т.д. № 1002/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 193 от 06.12.2017г. по гр.д. № 60137/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 172 от 03.11.2017г. по т.д. № 608/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. По отношение на третия въпрос сочат противоречие с решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 20 от 24.04.2019г. по т.д. № 871/2018г. на ВКС, ТК, II т.о.; по четвъртия въпрос – с т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 346 от 19.02.2018г. по гр.д. № 619/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 144 от 10.05.2012г. по гр.д. № 609/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., а по петия въпрос – с решение № 171 от 10.10.2013г. по т.д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 105 от 09.09.2019г. по т.д. № 2291/2018г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 96 от 29.06.2015г. по т.д. № 2461/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.

Постъпил е отговор от „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, с който оспорва касационната жалба на ищците. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Излага съображения за неоснователност на жалбата.

Третото лице – помагач Т. Г. Д. не изразява становище по касационната жалба на ищците.

В частната касационна жалба А. К. К., М. К. К., А. А. Ш. и Д. Х. Ш. излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Считат, че въззивният съд е допуснал нарушения на чл.2, ал.5 НМРАВ и § 2а от ПР на НМРАВ, като поддържат, че разноски за адвокатско възнаграждение се дължат за всеки един от предявените искове поотделно, с включен ДДС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, имаща характер на определение, поради наличие на основанието чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуалноправни въпроси:

1 Въпрос относно задължението по чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение за определяне на адвокатско възнаграждение за всеки от предявените искове поотделно;

6. Въпрос относно задължението за определяне на адвокатско възнаграждение с добавен към минимално определеното с Наредбата възнаграждение ДДС, когато субектът, който осъществява адвокатска помощ, включително и безплатна, е регистриран по ЗДДС;

Поддържат, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 178 от 05.03.2019г. по гр.д. № 3320/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 360 от 30.07.2018г. по ч.т.д. № 1807/2018г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 90 от 07.02.2019г. по гр.д. № 3870/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о., а по втория въпрос – с определение № 638 от 22.11.2018г. по ч.т.д. № 2477/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 266 от 18.04.2019г. по ч.т.д. № 1913/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 112 от 01.03.2019г. по ч.т.д. № 141/2019г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 19 от 14.01.2019г. по ч.т.д. № 3044/2018г. на ВКС, ТК, I т.о.

Считат, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, поради очевидна неправилност на обжалваното решение в частта, имаща характер на определение.

Ответникът „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД оспорва частната касационна жалба. Поддържа, че обжалваното решение в частта, имаща характер на определение, е правилно и законосъобразно.

Третото лице – помагач Т. Г. Д. не изразява становище по частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

По касационната жалба на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД и касационната жалба на А. К. К., М. К. К., А. А. Ш. и Д. Х. Ш.:

Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установени по делото елементите от фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ /отм./ - наличие на увреждане от водач, управляващ застраховано при ответното дружество МПС, противоправно поведение на водача и вината му, както и причинно – следствената връзка между деянието и причинената смърт на Б. Д. Ш. и К. Т. К.. Приел е за безспорно, че Б. Д. Ш. е майка на А. К. К. и М. К. К. и дъщеря на А. А. Ш. и Д. Х. Ш., както и че А. К. К. и М. К. К. са деца на К. Т. К.. За да се произнесе по спорните по делото въпроси относно размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно наличието на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия К. Т. К., въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства – заключение на комплексна автотехническа и медицинска експертиза и показания на разпитаните свидетели. Въз основа на това, по въпроса за размера на обезщетението решаващият съдебен състав е взел предвид възрастта на починалите и тази на ищците, степента на преживените негативни емоции, трайната и дълбока скръб от загубата, обстоятелството, че ищците продължават и ще продължават да изпитват и в бъдеще страдание от загубата на своята дъщеря, майка, и баща, от чиято морална опора и житейска подкрепа са лишени. Отчел е последиците от травматичното събитие върху живота на децата, останали сираци – негативното отражение върху психичното и емоционалното им развитие, в това число върху усещането им за сигурност, вследствие на най – значимата житейска загуба на този етап от живота им и лишаването от най – важната опора за едно дете, довело и до промяна в поведението им. Взел е предвид и съществувалите изключително близки отношения между пострадалите и ищците, формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС по сходни казуси, както и конкретните икономически условия, а като ориентир и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. С оглед на това въззивният съд е приел, че на ищците А. А. Ш. и Д. Х. Ш. следва да бъде определено обезщетение от по 140 000 лева за загубата на Б. Д. Ш., а на ищците А. К. К. и М. К. К. – по 180 000 лева за загубата на Б. Д. Ш. и по 180 000 лева за загубата на К. Т. К..

Апелативният съд е приел за основателно възражението за съпричиняване на увреждането от пострадалия К. Т. К., който е управлявал мотоциклета с превишена – висока скорост от 123 км/ч. Съобразил е заключението на АТЕ и е изтъкнал, че ударът не би настъпил, ако мотоциклетистът е управлявал с разрешената скорост, в който случай е могъл да предприеме аварийно спиране. Изтъкнал е още, че аварийното спиране може да е съпроводено от падане от мотоциклета поради загуба на равновесие, но ударът би бил предотвратен. С оглед на това и предвид съображението, че първопричина за причиняване на ПТП е поведението на водача на лекия автомобил, въззивният съд е определил размера на съпричиняването на 30 %, като намалявайки определеното на ищците А. К. К. и М. К. К. обезщетение за загубата на К. Т. К., им е присъдил сумата от по 126 000 лева.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият и вторият материалноправни въпроси, поставени в изложението на касатора „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, и петият материалноправен въпрос, поставен в изложението на касаторите А. К. К., М. К. К., А. А. Ш. и Д. Х. Ш., следва да бъдат разгледани общо, доколкото касаят приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказването на съпричиняването на вредата и определянето на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента. Тези въпроси са релевантни за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но не са разрешени в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно формираната по приложението на чл.51, ал.2 ГПК съдебна практика, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. и други, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос, като подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, с цел установяване на действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

В случая, при произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е обсъдил заключението на САТЕ и е съобразил установения с нея механизъм на настъпване на процесното ПТП и въз основа на това е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и обективно е повлияло на обема на вредите. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка с поведението и на двамата участници в произшествието. Твърденията на касаторите за необоснованост на изводите на въззивният съд във връзка със степента на съпричиняване на увреждането представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.

Третият, четвъртият и петият материалноправни въпроси, поставени в изложението на касатора „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, и първият материалноправен въпрос и вторият процесуалноправен въпрос, поставени в изложението на касаторите А. К. К., М. К. К., А. А. Ш. и Д. Х. Ш., следва да бъдат разгледани общо, доколкото се отнасят до приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Тези въпроси са релевантни, тъй като са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, но не са разрешени в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно цитираното от касаторите ППВС № 4/23.12.1968 г. и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС - решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 12 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, съгласно чл.226 КЗ /отм./ вр. § 27 ПЗР КЗ /отм./.

В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на размера на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето му, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено – икономическите условия в страната към този релевантен момент. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането.

Третият въпрос, поставен от касаторите А. К. К., М. К. К., А. А. Ш. и Д. Х. Ш., не е релевантен, доколкото е предпоставен от твърденията им, че въззивният съд не е изложил мотиви във връзка с критериите, относими към редуцирането на определените от първоинстанционния съд обезщетения. Тези твърдения не съответстват на мотивите на обжалваното решение, тъй като въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, посочил е установените въз основа на всяко от тях и въз основа на преценката им в съвкупност обстоятелства и ги е отнесъл към установените в чл.52 ЗЗД и практиката по прилагането му критерии за определяне на справедливи обезщетения. Следва да се отбележи, че преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.

Четвъртият въпрос, поставен от касаторите А. К. К., М. К. К., А. А. Ш. и Д. Х. Ш., също не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а по съществото си представлява касационно основание по чл.281 ГПК. Този въпрос е основан на становището на касаторите за необоснованост на решението и за неговата неправилност поради допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата, което не отговаря на данните по делото и мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд не е игнорирал доклада по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд относно разпределението на доказателствената тежест между страните. Отделно, ищците не са релевирали твърдения за конкретно специфично отражение на травматичното събитие върху психичното им здраве, което да обуславя служебното назначаване на експертиза от съда. Въззивният съд е изложил преценката си по относимите към спора доказателства, като невъзприемането на тезата на страната, основавано на тълкуването й на установените обстоятелства, не води до заключение за допуснато съществено процесуално нарушение, в каквато насока са доводите на касаторите.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По частната касационна жалба на А. К. К., М. К. К., А. А. Ш. и Д. Х. Ш.:

С обжалваното решение в частта, имаща характер на определение, въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА и е приел, че дължимият размер на адвокатското възнаграждение се изчислява съразмерно на материалния интерес, формиран от сбора на цената на исковете за вземания с общ правопораждащ факт и за защита на един интерес на пострадалите лица. С оглед на това е заключил, че при уважен размер на исковете от общо 892 000 лева, дължимото адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ, при материален интерес от 1 400 000 лева, възлиза на 16 266,26 лева, без ДДС, предвид съображението, че данъкът е публично вземане и не е налице законово основание съдилищата да начисляват ДДС върху възнаграждението за безплатна правна помощ.

Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивния съд, намира, че формулираните от частните жалбоподатели процесуалноправни въпроси осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. По тези въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в посочените от частните жалбоподатели съдебни актове, поради което следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, имаща характера на определение по чл.274, ал.2 вр. чл.248 ГПК.

По въпроса относно определянето на адвокатско възнаграждение съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение в постоянната практика на ВКС, обективирана в определение № 178 от 05.03.2019г. по гр.д. № 3320/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 360 от 30.07.2018г. по ч.т.д. № 1807/2018г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 90 от 07.02.2019г. по гр.д. № 3870/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о., е прието, че по силата на посочената разпоредба адвокатско възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.

По въпроса относно задължението за определяне на адвокатско възнаграждение с добавен към минимално определеното с Наредбата възнаграждение ДДС, когато субектът, който осъществява адвокатска помощ, включително и безплатна, е регистриран по ЗДДС; е формирана постоянна практика - определение № 638 от 22.11.2018г. по ч.т.д. № 2477/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 266 от 18.04.2019г. по ч.т.д. № 1913/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 112 от 01.03.2019г. по ч.т.д. № 141/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 19 от 14.01.2019г. по ч.т.д. № 3044/2018г. на ВКС, ТК, I т.о. и др. Съгласно тази практика, разпоредба на пар.2а от ДР на Наредба №1/ 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвижда, че за регистрираните по ЗДДС адвокати ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. С оглед на това е прието, че размерите на минималните възнаграждения по наредбата, при регистриран по ЗДДС адвокат, се явяват данъчна основа, върху която се дължи ДДС при осъществена услуга по наредбата, в това число - процесуално представителство пред съд, поради което крайният размер на дължимото на адвоката възнаграждение включва ДДС. Изложени са съображения, че разпоредбата не въвежда правило, че данъчната основа включва ДДС, поради което същата не противоречи на постановките на Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на ДДС. Намерено е за ирелевантно, че в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗА възнаграждението се дължи не от представляваната страна, а от насрещната страна, с оглед нормата на чл.26, ал.2 ЗДДС и изхода на спора, като доставката попада в кръга на облагаемите с ДДС доставки по чл.2, т.1 ЗДДС.

С оглед отговорите на поставените процесуалноправни въпроси обжалваното определение е неправилно. В производството са предявени от ищците А. К. и М. К. четири иска с цена по 250 000 лева и определените съобразно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004г. на ВАС минимални размери на адвокатските възнаграждения по всеки от тези искове възлизат на 7836 лева с ДДС. Предявени са от ищците А. Ш. и Д. Ш. искове с цена по 200 000 лева и определените съобразно посочената разпоредба минимални размери на адвокатските възнаграждения по всеки от тези искове възлизат на 6636 лева с ДДС. С оглед уважената част от предявените от А. К. и М. К. искове за обезщетяване на вредите им от смъртта на тяхната майка Б. Ш. за процесуално представителство по тези искове се дължи адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 5641,92 лева, а по исковете им за обезщетяване на вредите от смъртта на баща им К. К. се дължи адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 3949,34 лева. С оглед уважената част от предявените от А. Ш. и Д. Ш. искове за обезщетяване на вредите от смъртта на дъщеря им Б. Ш. за процесуално представителство по тези искове се дължи адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 4645,20 лева. Поради това общият размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за първоинстанционното производство възлиза на 28 472,02 лева.

По изложените съображения следва да бъде отменено обжалваното въззивно определение, инкорпорирано в решението, с което е отменено определение от 11.01.2019г. по гр.д.№ 8539/2017г. на СГС, I ГО, 19 състав и вместо това е отменено постановеното по това дело първоинстанционно решение в частта, в която на адвокатско дружество „К. И. и Я. Н.“ е присъдено адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ за разликата над 16 266,26 лева, като бъде постановено определение, с което ответникът бъде осъден да заплати на адвокатско дружество „К. И. и Я. Н.“ още 12 205,76 лева – адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство, на основание чл.38, ал.2 ЗА.

При този изход на делото на адвокатско дружество „К. И. и Я. Н.“ следва да бъде присъдено на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство за касационната инстанция в размер на 28 472,02 лева, определено съобразно обжалваемия интерес и отхвърлената част от касационната жалба на ответника.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение