Определение № 36 от 08.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1831/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. Ц. Ж. от [населено място] - чрез адв. П. К. от САК, против решение № 84 от 21.03.2025 г., постановено по в. т. д. № 78/2025 г. на Апелативен съд - Варна. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 200 от 08.11.2024 г. по гр. д. № 209/2023 г. на Окръжен съд - Разград в частта за отхвърляне на предявения от касатора срещу „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД частичен иск с правно основание чл.432 КЗ за разликата над присъдените 300 000 лв. - равностойност на 153 387.56 евро, до претендираните 400 000 лв. - равностойност на 204 516.75 евро, представляващи част от вземане с общ размер 600 000 лв. - равностойност на 306 775.13 евро, за обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на получени при ПТП на 04.05.2022 г. травматични увреждания. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за уважаване на иска в предявения размер със законните последици. Поддържат се оплаквания, че въззивният съд не е извършил съвкупна преценка на доказателствата и не е оценил в пълнота всички установени по делото факти, които имат значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, и в резултат на това е определил обезщетение в занижен размер, несъответстващо на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Излагат се и оплаквания, че определеното обезщетение не кореспондира с нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите към момента на настъпване на вредите, както и с присъжданите от съдилищата обезщетения в сходни случаи. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, е формулирано искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните въпроси, които според касатора са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС (чл.280, ал.1, т.1 ГПК) и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото (чл.280, ал.1, т.3 ГПК): „ 1. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди; 2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как се оценяват и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт множество телесни повреди с трайно, пожизнено увреждане, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2.1. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищеца и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; 2.2. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68 г.; 2.3. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди; 3. Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите; 4. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено - икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2022 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това; 5. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Ответникът по касация „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД със седалище в [населено място] - чрез юрисконсулт В. Й., изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор, подаден в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на Окръжен съд - Разград в частта, с която е отхвърлен предявеният като частичен от Ж. Ц. Ж. срещу „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД пряк иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над присъдените 300 000 лв. - равностойност на 153 387.56 евро, до претендираните 400 000 лв. - равностойност на 204 516.75 евро, Апелативен съд - Варна е извършил самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото и е достигнал до извод, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, което се дължи на ищеца по повод получените при ПТП на 04.05.2022 г. травматични увреждания и понесените в резултат на тях болки, страдания и неудобства, възлиза на сумата 300 000 лв. - равностойност на 153 387.56 евро. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил, че към момента на настъпване на произшествието ищецът е бил на 43 г., като уврежданията са получени по време, когато е пътувал на предната дясна седалка в самокатастрофирал лек автомобил, управляван от водач със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, чиято деликтна отговорност не е оспорвана от ответника пред въззивната инстанция. Според заключението на назначената от първата инстанция съдебномедицинска експертиза, неоспорено от страните, вследствие на пътния инцидент ищецът е получил многофрагментно счупване на трети поясен прешлен с луксация на ниво 2-3 поясни прешлени, фрагменти в гръбначно-мозъчния канал, контузия на каудаеквина (конската опашка), счупване - изкълчване на първа метакарпално фалангеална става на ръката; Травматичните увреди на поясния отдел на гръбнака са довели до трайно затруднение на движението на двата долни крайника с характер на тежка долна пареза; Във връзка с многофрагментното счупване на прешлен ищецът е опериран неотложно с цел стабилизация на гръбначния стълб чрез поставяне на осем винта и цимент, като операцията, придружена с медикаментозно лечение, е довела до освобождаване на гръбначния канал и до овладяване на предизвиканата дискова херния, но е била съпътствана от продължителни болки, страдания и страхови преживявания, а впоследствие - и от множество рехабилитации, довели до известно подобрение, без обаче възстановителният процес да е приключил; Провокираната от травмата на гръбнака долна пареза е без изгледи за пълно възстановяване/излекуване - по време на прегледа ищецът се придвижва с инвалидна количка и с бастун, с помощта на който може да измине едва около 20 метра; Продължаващите след проведеното лечение болки в кръста, в двете подбедрици, в глезените и в ходилата имат невропатичен характер, глезените и двете ходила изтръпват постоянно, нарушено е усещането за топло и студено в засегнатите зони. По време на изслушването в съдебно заседание вещото лице - лекар е пояснило, че ищецът е претърпял тежка гръбначномозъчна травма с необратими увреждания на нервите на ниво трети поясен прешлен, командващ долните крайници, като единственото положително при травмата е съхраненият контрол на тазовите резервоари; Състоянието на ищеца налага непрекъсната рехабилитация за поддържане на мускулатурата и тонуса, за което той полага постоянни усилия; Пълно възстановяване на долните крайници не може да се очаква, възможни са само минимални подобрения при упорита физиотерапия. С решение на ТЕЛК от 21.08.2023 г. е констатирано, че вследствие трайното увреждане на крайниците ищецът е загубил работоспособността си 100 % за срок поне до м. август 2026 г., а прогнозно за много по-дълъг период, и не може да полага тежък физически труд и да изпълнява трудовите си задължения като механик. В първоинстанционното производство са разпитани като свидетели съпругата на ищеца, неговата майка и кинезитерапевт, който е провеждал физиотерапията на ищеца от края на м. май 2022 г. Свидетелите, чиито показания са преценени от въззивния съд като обективни и взаимно допълващи се, са обяснили, че непосредствено след произшествието ищецът е бил неподвижен и се налагало да го носят, а около година след това бил изцяло зависим от близките си в ежедневното си обслужване; Поради неспособността да изпълнява трудовите си задължения на механик от мястото, на което работел, му предложили да продължи да работи в домашни условия на 4 часа, което донякъде го развличало; Изпитвал постоянни болки и не можел да спи без прием на аналгин, не можел да се придвижва самостоятелно и без болка на по-дълги разстояния; За да не атрофират мускулите, се налагало постоянна рехабилитация, която продължавала и по време на разглеждане на делото; С цел ищецът да бъде улеснен в ежедневието семейството се преместило временно в [населено място] при родителите на съпругата му, които имали къща с наземни помещения; След инцидента ищецът прекъснал следването си в [населено място], променил се коренно, понякога плачел, бил нервен, не можел да се грижи пълноценно за дъщеря си, с която преди това прекарвал много време. Въззивният съд е обсъдил и заключението на назначената от първоинстанционния съд психологическа експертиза, съдържащо констатации, че в резултат на произшествието ищецът е получил остра стресова реакция, която се характеризира с висока степен на тревожност, паника, гняв и отчаяние; Типичната клинична картина на подобен стрес продължава няколко години след събитието, като при ищеца е налице посттравматично стресово разстройство, без диагностицирани нарушения на базовите психически годности и умения, а също и без наличие на личностно разстройство; Ищецът се намира в състояние на дълбок стрес, който води до нарушаване на социалното функциониране, ограничил е контактите си поради затрудненото придвижване, страхува се да пътува в превозни средства. Въпреки състоянието на дистрес, според вещото лице ищецът разполага с много добър потенциал за справяне с последиците от инцидента и е заобиколен от подкрепяща семейна среда - обстоятелства, които представляват мощен оздравителен фактор. След преценка на експертните заключения и на свидетелските показания - поотделно и във взаимната им връзка, въззивният съд е приел, че за обезщетяване на понесените от ищеца болки, страдания и неудобства вследствие на преживения пътен инцидент е необходима и достатъчна сума в размер на 300 000 лв. - равностойност на 153 387.56 евро, която удовлетворява изискването на чл.52 ЗЗД за справедливост и съответства на обществено - икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите. В мотивите към решението съдът е посочил, че за да определи обезщетение в посочения размер, съобразява младата активна възраст на ищеца, настъпилата в резултат на инцидента драстична промяна в начина му на живот - невъзможност да работи и да се грижи пълноценно за семейството си, трайната инвалидизация и отсъствието на оптимистична прогноза за пълно възстановяване от причинената гръбначномозъчна травма, продължаващите рецидивиращи болки в кръста, в подбедриците и в ходилата, понесените непосредствено след инцидента особено силни болки и страдания, дългото обездвижване и честите медицински процедури, сложната и рискова оперативна интервенция, неудобствата от невъзможността за самостоятелно обслужване през значителен период от време, загубата на работоспособност, както и неблагоприятните психоемоционални изживявания и промени, установени от съдебнопсихологическата експертиза. Въззивният съд е посочил, че определеното обезщетение не е занижено и че извършената от него оценъчна дейност при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД на съответния етап от развитието на обществото не дава основание за присъждане на обезщетение в пълния претендиран с частичния иск размер, включително като се има предвид практиката на съдилищата за обезщетяване на неимуществени вреди в случаи на много по-тежки увреждания. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, с които касаторът е обосновал общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, се свеждат до два въпроса - материалноправният въпрос относно критериите за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт и процесуалноправният въпрос за задължението на съда извърши съвкупна преценка на всички факти и доказателства, които имат значение за справедливия размер на обезщетението. Въпросите са значими за спора, предмет на иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, но при разрешаването им въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС (ППВС № 4/1968 г.) и от практиката на ВКС по чл.290 ГПК, в т. ч. и посочената от касатора в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според задължителните указания в ППВС № 4/1968 г., при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. В създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД последователно се застъпва разрешението, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички установени по делото обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”; От значение за справедливия размер на обезщетението е и обществено - икономическата конюнктура в страната по време на настъпване на вредите, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. За да се произнесе относно справедливия размер на обезщетението, което се дължи на ищеца - касатор, въззивният съд е извършил задълбочен анализ и преценка на всички факти и доказателства по делото, които имат значение за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД в конкретния случай. В съответствие с указанията в ППВС № 4/1968 г. съдът е преценил като релевантни за справедливия размер на обезщетението възрастта на ищеца към момента на произшествието и обстоятелствата, при които то е настъпило, броя, вида и тежестта на получените телесни увреждания, продължителността и интензитета на търпените по повод на травмите болки и страдания, особеностите и времетраенето на лечебно - възстановителните процеси, съпътстващите лечението постоянни рехабилитации, създадените за ищеца неудобства в ежедневието и настъпилия вследствие на инцидента цялостен обрат в живота му, преживения стрес и последвалите неприятни психоемоционални изживявания, цялостното негативно отражение на произшествието върху живота и здравето на ищеца. Оценката на понесените вреди не е абстрактна, а е базирана на конкретно установени факти от значение за приложението на чл.52 ЗЗД, като са взети предвид обществено - икономическите условия в страната по време на проявление на вредите и е съобразена практиката на съдилищата, която според виждането на въззивния съд има отношение към размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Отричането на правото на ищеца да получи обезщетение в целия претендиран с частичния иск размер не се дължи на необсъждане от въззивния съд на факти и доказателства, които имат значение за определяне на „точния паричен еквивалент“ на обезщетението за неимуществени вреди, или на несъобразяване на критериите, указани в ППВС № 4/1968 г. и доразвити в практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Частичното отхвърляне на исковата претенция е резултат от решаващия извод на въззивния съд, формиран след преценка на доказателствата по делото, че при конкретно възприетата фактическа обстановка по спора справедливият размер на обезщетението, удовлетворяващ изискването на чл.52 ЗЗД, възлиза на определената в решението парична сума. Правилното приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД от страна на въззивния съд не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.52 ЗЗД - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което доводите в изложението, че съдът е определил обезщетение в занижен размер, който не отчита в достатъчна степен тежестта и интензитета на понесените от ищеца вреди и не отговаря на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на бланкетно заявеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (което е неприложимо с оглед наличието на задължителна съдебна практика по всички поставени в изложението въпроси). В рамките на проверката, която касационната инстанция извършва в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд не констатира и предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Според възприетото в практиката на ВКС разрешение очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК предполага обжалваното въззивно решение да е постановено при тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и тези пороци да могат да бъдат установени въз основа на мотивите към решението. В случая от мотивите към обжалваното решение не се установяват допуснати от въззивния съд тежки нарушения на материалния и/или процесуалния закон при разрешаване на спора за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и при разглеждане на делото, нито груби нарушения на правилата на логиката при формиране на изводите на съда. Релевираните от касатора нарушения при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и при обсъждането и преценката на фактите и доказателствата по делото са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които са предмет на проверка в производството по чл.290 ГПК след допускане на касационно обжалване, но не могат да бъдат подведени под квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 78/2025 г. на Апелативен съд - Варна. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,