Определение № 3972 от 08.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1692/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 7684/27.01.2023 г., подадена от А. А. Д., чрез адвокат Ц. К., срещу решение № 3322 от 21.11.2022 г. по гр. д. № 11998/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20108388 от 29.04.2021 г. по гр. д. № 63575/2018 г. за допускане извършването на съдебна делба между М. А. Д. и А. А. Д. по отношение на следния недвижим имот: а партамент № 14, находящ се в [населено място], [улица], представляващ имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-51/15.07.2010 г. на изп. директор на АГКК, с административен адрес на имота: [улица], [жилищен адрес] при съседи на същото ниво: имот с идентификатор * и имот с идентификатор *, под обекта: имот с идентификатор *, над обекта: имот с идентификатор ***, заедно с прилежащо мазе № 13 с площ от 2.73 кв.м и 1.376 % от общите части на сградата, който недвижим имот съгласно документ за собственост представлява апартамент № 14 в жилищна сграда на [жилищен адрес] в ЖСК - О. К.-С., състоящ се от две стаи, дневна, столова, кухненски бокс и сервизни помещения, със застроена площ от 98.60 кв.м, при съседи: зелена площ, ап. № 13 и ап. № 15, отдолу: ап. № 10 и отгоре: ап. № 18, заедно с прилежащото му мазе № 13 с площ от 2.73 кв.м, при съседи: мазета на ап. № 44 и № 64, коридор, коридор, заедно с 1.376 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при квоти от правото на собственост: 1/2 ид. ч. за М. А. Д. и 1/2 ид. ч. за А. А. Д..

Въззивният съд е посочил, че е сезиран с жалба на А. А. Д., която се позовава на изтекла в нейна полза придобивна давност и на това основание счита иска за делба за неоснователен.

Съдът е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Намерил е същото за правилно и е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК. Съгласно решаващите съображения на Софийски районен съд, към които препраща въззивното решение, от свидетелските показания по делото не се установява с категоричност, че А. Д. фактически е ползвала имота за период, по-дълъг от десет години, считано от 2000 г., с оглед наведените от нея твърдения. Не се установява също, че тази страна е демонстрирала пред съсобственика си намерение за своене. Напротив, установява се от гласните доказателства, че в рамките на процесния период имотът е бил обитаван и от майката на А. Д., както и че другата съделителка се е прибирала през лятото в апартамента, а предвид представените по делото писмени доказателства - че задължения за имота в рамките на процесния период са заплащани преимуществено от майката на страните, а така също и от М. Д.. Представените от страна на А. Д. трудови договори, удостоверения за постоянен адрес, извадка от ТР за регистрация на фирма на адреса на процесния имот, решение за прекратяване с развод на граждански брак, фактури за доставка и заплащане на различни услуги до имота, не установяват по безспорен и несъмнен начин непрекъснато, в рамките на повече от 10 години, владение върху имота. Според приетото в първоинстанционното решение, от представените разписки за заплащане на месечни такси, консумативи, ремонти и други към етажната собственост на адреса на имота се установява, че такива са заплащани в периода 2015 -2018 г. преимуществено от свидетелката М.-Д.; че през 2018 г., докато А. Д. е отсъствала от България, е сменяна ключалката на жилището в имота (докладна записка относно извършена проверка по преписка № 230-р-29660/2018 г. на ПИ до н-к VІ СДВР); че А. Д. има регистрирано излизане от страната през КПП „Аерогара София“ на 03.03.2012 г., както и че има регистрирано влизане в страната през ГПП „Аерогара София“ на 14.08.2018 г. Софийски районен съд е приел, че анализът на събраните писмени и гласни доказателства не допуска логичен и обоснован извод за осъществявано владение от А. Д. в посочения период, при единство на corpus и animus и по начин, който да отблъсква намерението на другия съсобственик. Посочил е, че тя се легитимира като съвладелец на идеална част от имота, но за да докаже, че е владяла за себе си и останалата идеална част, собствена на М. Д., следва да установи по неоспорим начин с какви конкретни действия е демонстрирала намеренията си пред последната, отричайки всяко нейно право за същия имот. Визирал е, че събраните в тази насока доказателства пораждат противоречиви заключения. Обстоятелството, че имотът е бил „семейно жилище“ съгласно решението за развод на А. Д., както и че за част от периода е заплащала консумативи за ползвани в имота услуги, не означава, че тя го е владяла и за своята сестра. На посоченото основание А. Д. е правоимащ съвладелец до размер на съответните идеални части и разпростира владението върху целия имот, но в ограничен обем. Поради това е необходимо да се разграничи намерението й да владее имота като такъв, от намерението да го владее като свой и за частта на другия съсобственик. Първоинстанционният съд се е позовал на постановките на ТР № 1/06.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които, когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията на чл. 69 ЗС се счита оборена. Ако съсобственикът се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Посочил е, че не са доказани действия, които несъмнено показват, че А. Д. е демонстрирала пред другия съсобственик своето намерение да свои и неговата част от имота в периода от 2000 г. до завеждане на делото. Напротив - съгласно показанията на свидетелката М.-Д., които е кредитирал изцяло, като вътрешно непротиворечиви и съответстващи на събраните по делото доказателства, както и предвид липсата на заинтересованост (еднаквата й степен на родство с двете страни по делото), А. Д. не е имала намерение за своене на имота, който не е ползвала непрекъснато и който до 2010 г. е обитавала съвместно с майка си. Съгласно правната доктрина и съдебна практика собственикът е владелец на имота по отношение на своята идеална част и държател по отношение на идеалните части на другите съсобственици. Превръщането му от съвладелец във владелец е резултат от недвусмислени действия, с които той отрича владението на другите, но само ако тези действия са известни на останалите собственици.

След като е препратил към горните мотиви на първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав допълнително е изложил съображения, че принципно, когато съсобственик упражнява фактическа власт върху целия имот, той е владелец само на притежаваната от него идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите съсобственици. За да превърне държането във владение, съсобственикът, който се позовава на придобивна давност, следва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другия съсобственик и е започнал да упражнява фактическа власт върху тях с намерение да ги свои (т.е. превърнал е държането във владение), като тези действия следва да са доведени до знанието на другия съсобственик. В подкрепа, Софийски градски съд се е позовал на постановките на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Визирал е, че за да послужи като основание за придобиване на недвижим имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. В тежест на А. Д. в случая е да установи с позволените от закона доказателствени средства, че е извършила ясни и недвусмислени действия, чрез които е превърнала държането на идеалните части на съсобственичката М. Д. във владение в своя полза, които действия да са доведени до знанието на последната и, съответно, това владението да е било постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно за период повече от 10 години. Въззивният съд е приел, че в случая, макар да се установява, че А. Д. е упражнявала фактическата власт върху имота в продължение на повече от 10 години, от събраните по делото писмени и гласни доказателства категорично не се установява тя да е отблъснала владението на другата съсобственичка, демонстрирайки ясно пред нея, че владее имота само за себе си. Като първо по време такова действие е счел подаденият от жалбоподателката сигнал до органите на МВР през м. август 2018 г., но е посочил, че от този момент до датата на подаване на исковата молба на 01.10.2018 г. не е изтекъл необходимият 10-годишен давностен срок (доколкото става дума за недобросъвестно владение).

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. За приложимостта на презумпцията, установена с разпоредбата на чл. 69 от ЗС в отношенията между съсобственици, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването, и в чия доказателствена тежест е оборването на тази презумпция.

По този въпрос се сочи противоречие с приетото в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 81/11.07.2018 г. по гр. д. № 2615/2017 г. на ВКС, І г. о.

Жалбоподателката твърди, че владението й е започнало на основание, изключващо владението на другия съсобственик, поради което намерението й за своене се презумира.

2. Кой носи доказателствената тежест за опровергаване на установената в чл. 69 3С презумпция; допустимо ли е съдът да възлага доказателствената тежест на позоваващото се на изтекла придобивна давност лице да установи, че намерението за своене е достигнало до легитимиращото се като собственик на имота лице.

По тези въпроси се визира противоречие с: решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, І г. о. и решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, І г. о.

3. 3адължителен елемент ли е от фактическия състав на придобивната давност демонстрирането на промяната в намерението, с което един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху частите на останалите от съсобствената вещ, когато това е обективно невъзможно.

Жалбоподателката се позовава на противоречие с разрешението, дадено в решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І г. о. Твърди, че невладеещият съсобственик М. Д. е напуснала пределите на страната преди години, не се е завръщала и не е проявявала никакъв интерес към съсобствения имот, поради което манифестирането на действия от страна на А. Д. е обективно невъзможно.

Насрещната страна е депозирала отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението въззивното решение не противоречи на задължителната практика на ВС и ВКС и на практиката на ВКС по чл. 290 ГПК.

По делото за делба е установено, че двете съделителки са станали съсобственици на процесния апартамент на основание извършено през 1992 г. от родителите им дарение, като в началото и двете са упражнявали владение върху имота. Такава хипотеза изрично е разгледана в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Там е посочено, че има случаи на частно правоприемство - когато на две лица е прехвърлено (възмездно или безвъзмездно) правото на собственост и е предадено владението върху един имот, като впоследствие въз основа на вътрешните им отношения само един от приобретателите остава там. Тогава следва да се приеме, че съвладението продължава като последният владее своята идеална част и същевременно държи идеалната част на другия приобретател. Той е съсобственик и съвладелец. В този случай (както и случаите при наследяването като общо правоприемство), след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.

Именно в горния смисъл са и изводите на Софийски градски съд в атакуваното пред настоящия съд решение.

В случая не се констатира противоречие на въззивното решение и с ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., съгласно което, когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си; щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. Това е така, защото Софийски градски съд не е установил фактическа обстановка, съответстваща на така разгледаната в постановлението хипотеза.

Въззивното решение не противоречи, а обратното – съответства на приетото в решение № 81/11.07.2018 г. по гр. д. № 2615/2017 г. на ВКС, І г. о.

Другото решение на ВКС, визирано от жалбоподателката - № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г., І г. о., се явява неотносимо, тъй като разглежда различен казус.

От изложеното във връзка с първия въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК следва, че не е налице соченото противоречие с практиката на ВКС и по въпросите, формулирани под № 2 от жалбоподателката. Както бе отразено по-горе, в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици (както е в настоящия казус), то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 3 от изложението. Той е формулиран изцяло според защитната теза на А. Д., а не според фактическата обстановка, приета от въззивния съд. Ето защо този въпрос се явява ирелевантен по отношение решаващите мотиви на обжалвания пред ВКС акт.

Настоящият съд следва да отбележи и че А. Д. не се е обосновала защо относно горните въпроси се е позовала едновременно на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и защо конкретно счита, при наличието на установена съдебна практика по тях, вкл. задължителна такава, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото,.

Същевременно решението на Софийски градски съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

М. Д. има право на 4500 лв. разноски за адвокат пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,