Определение № 151 от 24.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 633/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЕСТ” АД и В. С. С., представлявани от адв. Сибина Ефтенова, срещу решение № 2575 от 22.11.2019г. по в.т.д. № 2313/2019г. на САС, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 1082 от 09.02.2019г. по гр.д. № 11359/2017г. на СГС, ГО, 23 състав, поправено с решение № 1977 от 13.03.2019г. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявенитe от касаторите против „ЛЕВ КОРПОРАЦИЯ” АД искове с правно основание чл.164, ал.2 вр. чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на В. С. С. сумата 65 429,18 лева, от която сумата 58 359,39 лева – главница за периода от 01.01.2016г. до 22.11.2016г., и сумата 7 069,79 лева – обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД в размер на законната лихва за периода от 01.02.2016г. до 05.09.2017г., и касаторите са осъдени да заплатят на отвеника разноски в размер на 2000 лева.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и е необосновано. Излагат съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че при липса на доказано прекратяване на сключения между „ ЕСТ” АД и ответника неформален договор за заем за послужване на процесните имоти упражняваната от ответника през исковия период фактическа власт е на валидно правно основание, като намират, че този извод противоречи на разпоредбата на чл.249, ал.2 ЗЗД и практиката на ВКС по прилагането й, както и на събраните по делото доказателства. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочат следните материалноправни въпроси:

1. Прекратяване действието на договор за заем за послужване, сключен на основание чл.243 ЗЗД, обвързано ли е безусловно с фактическото връщане на дадената в заем вещ или прекратителният ефект настъпва по силата на изявление /т.е. на изразена воля/ на заемодателя за връщането на вещта? Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 718 от 31.07.1985г. по гр.д № 425/85г. на ВС, IV г.о. и решение № 803 от 05.08.1998г. по гр.д № 1273/1977г. на ВКС, II г.о.

2. Прекратява ли се действието на договора за заем за послужване по чл.243 ЗЗД с противопоставянето на заемодателя да продължи безвъзмездното ползване на дадената в заем за послужване вещ, без да се съдържа изрична покана до заемателя за връщането на вещта в изявлението, с което заемодателят се противопоставя на по-нататъшното продължаване на безвъзмездното ползване на вещта? Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 721 от 03.01.2011г. по гр.д. № 401/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Счита ли се за прекратено действието на договора за заем за послужване по чл.243 ЗЗД, ако заемодателят се е противопоставил пред заемателя на продължаването на безвъзмездното ползване на дадената в заем за послужване вещ, без да се съдържа изрична покана до заемателя за връщането на вещта в изявлението, с което заемодателят се противопоставя на по-нататъшното безвъзмездно ползване на вещта, но заемателят съзнателно е продължил позването на вещта, без да плаща каквато и да било наемна цена? Твърдят, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 721 от 03.01.2011г. по гр.д. № 401/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторите правят и искане за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът „ЛЕВ КОРПОРАЦИЯ” АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като и трите формулирани от касаторите въпроси се свеждат до един, свързан с приложението на чл.249, ал.2 ЗЗД и възможността с конклудентни действия да бъде прекратен договор за заем за послужване, който е разрешен от въззивния съд в съответствие със закона и съдебната практика. Сочи, че решение № 721 от 03.01.2011г. по гр.д. № 401/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., на което се позовават касаторите, е постановено при друга фактическа постановка и с него е дадено разрешение на друг правен въпрос. Поддържа, че не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск, е споделил фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях, като е изложил и собствени мотиви за неоснователност на направените във въззивната жалба оплаквания. Изложил е съображения, че от начина, по който е формулирана разпоредбата на чл. 249, ал. 2 ЗЗД, следва да се приеме, че прекратяването на договора за заем за послужване безусловно е обвързано с връщането на вещта, като по силата на отправеното от заемодателя волеизявление да бъде дадена обратно предоставената вещ настъпва и прекратяването на правото на заемателя да ползва същата безвъзмездно. По тези съображения въззивният съд не е споделил даденото разрешение в цитираното от въззивниците решение № 721 от 03.01.2011г. по гр.д. № 401/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., че прекратяването на договора за заем за послужване може да настъпи и без да е налице искане от заемодателя за връщане на вещта, а само въз основа на отправено към заемателя предложение за заплащане на наемна цена. Посочил е, че трансформирането на правното основание на облигационната връзка следва да бъде резултат от еднозначна идентичност в намеренията на страните да продължат създаденото между тях правоотношение от договор за заем за послужване в договор за наем и в случай на непостигане на такава еднаквост в намеренията им, то тогава на разположение на заемодателя е даденият в закона ред за прекратяване на договора, посредством искане за връщане на вещта. Намерил е, че друга алтернатива за прекратяването на договора като „противопоставянето на безвъзмездното ползване“, но без да се иска вещта обратно, в закона не е предвидена. Изтъкнал е, че противопоставянето на безвъзмездното ползване обективира само намерението на заемодателя да промени основанието, на което се ползва вещта, но то може да бъде проведено отново единствено при съгласието и на насрещната страна.

Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не се установява изявление до ответника за връщане на вещта, тъй като липсва искане за прекратяване на фактическата власт върху процесните имоти от заемодателя „ЕСТ” АД. Намерил е, че договорът за залог, сключен с ищеца В. С. като заложен кредитор, не включва клауза, делегираща му правомощие за прекратяване на заема за послужване, като разпоредбите на чл. 5 и на чл. 6 от договора регламентират действията на заложния кредитор по запазване и събиране на заложеното вземане /дефинирано като вземане за неоснователно обогатяване, резултат от ползването на процесните вещи без правно основание/, но не и правомощието да упражни от името на заемодателя – заложния длъжник, правото да прекрати договора за заем за послужване. Посочил е още, че отправените покани до ответника не съдържат изявление за предаване на фактическата власт, а с тях се иска само заплащане на ползването в посочения размер с предупреждението, че ако не бъдат заплатени, сумите ще бъдат събрани принудително по съдебен ред.

Във връзка с установяване прекратяването на договора с гласни доказателства въззивният съд е приел, че в случая в подкрепа на този факт е само казаното от св. Е. С., но е намерил, че освен личната й обвързаност с ищеца /свидетелката е заявила, че живее на съпружески начала с него/, тя е и адвокат на същия, предвид казаното от нея, че е участвала при изготвянето на документите и е консултирала при учредяването на обезпеченията с процесния договор за залог, поради което е преценил, че свидетелката е очевидно заинтересована. Посочил е, че други доказателства за установяването на достигнало до ответника изявление за връщане на вещите не са ангажирани.

Поради това въззивният съд е споделил правните изводи на първоинстанционния съд, че при липсата на доказано прекратяване на сключения между „ЕСТ” АД и ответника неформален договор за заем за послужване на процесните имоти, упражняваната през исковия период фактическа власт от ответника е на валидно правно основание, поради което и не следва да бъдат разисквани предпоставките на фактическия състав на неоснователното обогатяване.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

И трите поставени от касаторите материалноправни въпроси се отнасят до приложението на чл.249, ал.2 ЗЗД и прекратяването на безсрочен договор за заем за послужване. С оглед фактите по делото и мотивите на въззивния съд въпросите могат да бъдат уточнени по следния начин: „Прекратява ли се действието на договора за заем за послужване по чл.243 ЗЗД с изявление, съдържащо противопоставяне на заемодателя да продължи безвъзмездното ползване на дадената в заем за послуване вещ, без да се съдържа изрична покана до заемателя за връщането на вещта?” Така уточненият въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.249, ал.2 ЗЗД и прекратяването на безвъзмезден договор за заем за послужване е формирана постоянна практика, обективирана в решение № 721 от 03.01.2011г. по гр.д. № 401/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 164 от 07.01.2021г. по гр.д. № 4132/2019г. на ВКС, ГК, IV г.о., с които е прието, че с противопоставянето от страна на заемодателя за безвъзмездното му ползване договорът за заем за послужване се прекратява на основание чл.249, ал.2 ЗЗД, като е без значение дали заемателят е откликнал на предложението за сключване на договор за наем, както и че е продължил да ползва вещта. С оглед на това следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречието му с така формираната практика на ВКС.

На основание чл.81, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1308,58 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение