Определение № 114 от 28.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 672/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „УП България 4“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 260031 от 28.09.2020 г. по в.т.д. № 284/2020 г. на Варненския апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 1200 от 23.12.2019 г. по т.д. № 1729/2018 г. на Варненския окръжен съд, Търговско отделение. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Енерго-Про Продажби“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], при участието на „Национална електрическа компания“ ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], като трето лице-помагач на ответника, обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на: сумата от 44 076.83 лв., претендирана като неплатена продажна цена за месец септември 2015 г. на произведена в количество 378.870 MWh електрическа енергия от ВяЕЦ „Храброво 1“ по договор за изкупуване на електрическа енергия № 175/30.08.2011 г. по фактура № 73/12.10.2015 г. и дебитно известие № 75/31.10.2015 г., както и сумата от 12 919.99 лв., претендирана като обезщетение за забава върху главницата от 43 972.93 лв. за периода 28.11.2015 г. до 28.10.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.10.2018 г., до окончателното й изплащане. Касаторът релевира оплаквания за недопустимост, евентуално – неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оплакването за недопустимост се обосновава с твърдението, че въззивният съд, в нарушение на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е отказал да спре производството по делото поради наличието на висящ преюдициален правен спор по обжалване пред Административен съд – София град и Върховния административен съд и проверка за законосъобразност на т. 2.7 и т. 2.8 на решение № СП-1/31.07.2015 г. на Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/. Сочи се, че към настоящия момент е постановено решение № 3312 от 04.03.2020 г. по адм. дело № 14112/2018 на ВАС, с което е оставено в сила решение № 5483 от 26.09.2018 г. по адм. дело № 8493/2015 г. на АССГ, с което е отменено издаденото от КЕВР решение СП-1 от 31.07.2015 г. в частта му по т. 2.7 и т. 2.8, раздел втори, за определяне на нетното специфично производство (НСП) на електроенергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в Решение № Ц-18 от 20.06.2011 г. на КЕВР. Отказът да бъде спряно производството от страна на въззивния съд се интерпретира от касатора и като допуснато от съда съществено процесуално нарушение. Касаторът твърди още, че решението е постановено в нарушение на материалния закон – чл.31, ал.5 ЗЕВИ и е необосновано. Като неправилен се сочи и изводът на въззивната инстанция, че ВяЕЦ на жалбоподателя не може да се отнесе едновременно до централите, работещи до 2 250 часа, и тези, работещи над 2 250 часа, в рамките на една календарна година. Излагат се твърдения, че въззивният съд не е преценил в цялост фактическата обстановка по делото, не е взел предвид всички релевантни обстоятелства, като не са обсъдени и всички навеждани от жалбоподателя аргументи, а отказът за плащане от страна на ответника бил обоснован само и единствено с тълкуванието на НЕК. Касаторът твърди липса на изложени подробни мотиви за отхвърлянето на исковете. Моли атакуваното решение на въззивния съд да бъде допуснато до касационен контрол и след отмяната му предявените от касатора искове да бъдат уважени в цялост. Претендират се разноските, направени от дружеството за всички съдебни инстанции. В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1. Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт (ИАА), който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?; 2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на акта?; 3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ex lege) правомощие на съда?; 4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?; 5. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му? и 6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор? По отношение на първия въпрос се поддържа допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че възприетата от въззивния съд липса на преюдициалност на административното производство по обжалването на административен акт, който е елемент от фактическия състав на търговското правоотношение, е извод, който е направен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 410 от 27.09.2019 г. по ч.т.д. № 1813/2019 г. на I т.о., определение № 40 от 18.01.2018 г. по ч.т.д. № 2586/2017 г. на I т.о. и определение № 25 от 10.01.2013 г. по ч.гр.д. № 795/2012 г. на IV г.о. За всички останали въпроси, от втори до шести, вкл., се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано със значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а така също и поради липсата в практиката на ВКС на ясно и точно разрешение на поставените въпроси. Освен по поставените въпроси, искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК (ред. ДВ бр. 86/2017 г.) – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирано с приетото от въззивния съд, че нетното специфично производство на електроенергия, приложимо към ВяЕЦ на жалбоподателя, е установеното в т. 1.7 и т. 1.8 от решение СП-1 от 31.07.2015 г. на КЕВР, вместо това, установено в т. 2.7 и т. 2.8, раздел втори, от същото решение, както и, че съдът е приложил неприложима за настоящия случай правна уредба – Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК становища за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение са изразени в постъпили писмени отговори от ответника по касация „Енерго-Про Продажби“ АД и третото лице-помагач на същия – „Национална електрическа компания“ ЕАД, чрез процесуалните им пълномощници. По същество считат изложените в касационната жалба доводи и оплаквания за неоснователни по подробно изложени в писмените отговори съображения, като молят същата да бъде оставена без уважение, поради постановеното от въззивния съд допустимо, правилно и обосновано съдебно решение. Ответникът по касация претендира присъждането и на сторените разноски за настоящото производство съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и е насочена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди изцяло първоинстанционното съдебно решение въззивният съдебен състав, чрез препращане към мотивите на първоинстанционния акт, е приел, че: ищцовото дружество е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез вятърна електроцентрала „Храброво 1“, с обща инсталирана мощност от 2 000 кW, присъединена към електроразпределителната мрежа, собственост на „Енерго-Про Мрежи“ АД, на основание договор за присъединяване на обект на независим производител на ел. енергия № 2024/17.06.2009-3020-ВГ-06.07.2009-4003-ВГ-04.01.2010 от 27.01.2010 г.; ответната страна „Енерго-Про Продажби“ АД е титуляр на лицензия за дейността крайно снабдяване с електрическа енергия № Л-139-11/13.08.2004 г. от ДКЕВР (допълнена с последващо Решение № И1-Л-139/09.12.2013 г. на ДКЕВР) и като краен снабдител по силата на чл. 31 ЗЕВИ е задължено да купува електрическата енергия, произвеждана от възобновяеми източници, при условията на същата норма, като част от електрическата енергия се заплаща по преференциални цени, определени от КЕВР, а друга част – по цени за излишък; третото лице-помагач на ответника – „Национална електрическа компания“ ЕАД, е титуляр на лицензия за извършване на дейността обществен доставчик на електрическа енергия № Л-147-13/17.12.2004 г., издадена от ДКЕВР, и като обществен доставчик по силата на чл. 94 от ЗЕ е задължено да купува от „Енерго-Про Продажби“ АД, в качеството му на краен снабдител, количествата електрическа енергия, която „Енерго-Про Продажби“ АД е закупило по силата на чл. 31 ЗЕВИ, по цената, по която е закупена от производителя; между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник № 175/30.08.2011 г. по нормативно регулирана цена, определена от ДКЕВР с административен акт, като към момента на сключване на договора и за процесния период преференциалната цена, приложима към договора, е определена с Решение Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР, а на основание чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ същата е дължима до достигане размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, определено в Решение СП-1/31.07.2015 г. на ДКЕВР, или за отношенията между страните, досежно изкупуване на произведената енергия, е приложимо освен Решение № Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР и Решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР; произведената през месец септември 2015 г. ел. енергия от енергийния обект на ищцовото дружество е изкупена от ответника, съответно изкупените количества електрическа енергия са продадени на „НЕК“ ЕАД в изпълнение на задълженията по чл. 94 ЗЕ и са получени от обществения доставчик; издадената от „УП България 4“ ЕООД фактура № 73/12.10.2015 г. е получена в счетоводството на „Енерго-Про Продажби” АД; цялото количество произведена през процесния месец ел. енергия след достигане на НСП е платена от ответното дружество по съответната цена за излишък на балансиращия пазар, определена от „ЕСО“ ЕАД, като за м. септември 2015 г. ищецът е получил плащане в размер на 4 039.70 лв. Изхождайки от тази фактическа обстановка, въззивният съдебен състав е посочил, че в чл. 16, ал. 3 от сключения между страните договор е определена цената, по която ще се продава ел. енергия, определена с Решение № Ц-18/20.06.2011 г., а в разпоредбата на чл. 16, ал. 4 от договора е заложен съответен праг на пълни ефективни часове на работа годишно, при който произведената ел. енергия ще се изкупува по максимална преференциална цена, след което заплащането става по занижена цена, или централата попада в групата на тези, работещи до 2 250 часа, което обуславя приложимост на т. 7 от Решение № Ц-18 от 20.06.2011 г. на ДКЕВР, касаещо централи, работещи до 2 250 часа. Като спорен по делото въззивният съд е преценил въпроса – как се определя цената на произведената ел. енергия от възобновяем енергиен източник – ВяЕЦ, работеща до 2 250 часа в рамките на едногодишен период при нетно специфично производство 1 907 kWh? – като преференциална в размер на 191 лв./МВтч по т. 2.7 от Решение № Ц-18/20.06.2011 г. и т. 2.7 и/или т. 2.8 от Решение СП–1/31.07.2015 г. на КЕВР, или по цена за излишък на балансиращия пазар на основание чл. 31, ал. 5, т. 2 от ЗЕВИ, респ. дали една централа, след изменението на разпоредбата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и приемане на Решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР, може да попадне последователно в две ценови категории, определени в т. 2.7 и т. 2.8 от Решение № СП–1/31.07.2015 г. На този въпрос съдът е отговорил отрицателно, мотивирайки се с това, че с разпоредбата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ е въведена промяна на регламентацията на пазара на произведената от възобновяем източник ел. енергия, като се ограничава преференциално изкупуваното производство не само като цени, но и като обем, с въвеждането на праг – „нетно специфично производство“ (НСП), до който крайният снабдител е задължен за изкупи ел. енергията по преференциални цени, а съответно остатъкът от производството – по цена за излишък на балансиращия пазар. В Решение № СП-1 от 31.07.2015 г. КЕВР е запазила разграничението според годишни часове работа и е посочила различни обеми на НСП за централи, работещи до и над 2 250 часа годишно, въз основа на същия определящ, според регулатора, специфичен критерий за този вид производители (наличен ресурс на първичния енергиен източник). Според състава на въззивния съд, разпоредбата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ на общо основание намира приложение както към бъдещи производители, така и към тези, които вече имат сключени дългосрочни договори, доколкото ЗИД на ЗЕВИ не съдържа норми, изключващи действието му спрямо заварени правоотношения. Ацентирал е и на трайно наложило се разбиране, че ако се допусне, че един и същи производител може да промени началното си планиране и да преминава от една към друга тарифа в рамките на една и съща година, би се стигнало до получаване на приход на производителя над заложената за съответната група централи норма на възвращаемост на разходите и това би обезсмислило самата нова регулация, целяща ограничаване на приход над нормирана обща възвращаемост от инвестиция в полза на обществото. За безспорно съставът на въззивния съд е приел и обстоятелството, че към датата на постановяване на решението, горепосочените части от решения на ДКЕВР и КЕВР са отменени. Посочил е, че съгласно § 17 от ПЗР на ЗЕВИ за комисията съществува законовото задължение да приеме решение, с което установява нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ. Обстоятелството, че Решение № СП-1 от 31.07.2015 г. в съответната част е отменено с влязъл в сила съдебен акт е породило необходимостта регулаторът да изпълни вменените му със закон задължения и да установи нетното специфично производство на електрическа енергия за преференциалните цени, като с Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР е установено, считано от 31.07.2015 г., нетно специфично производство на ел. енергия в размер на 2 000 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена за вятърни електрически централи, работещи до 2 250 часа. Изрично въззивната инстанция е посочила, че това решение не е влязло в сила, но е породило своето действие в хода на производството пред първоинстанционния съд, съгласно чл. 13, ал. 9 ЗЕ, поради което и следва да бъде съобразено според правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК, по съображение, че законодателят е въвел правилото за предварително изпълнение на решенията на регулатора, като независимо от тяхното обжалване, същите произвеждат валидни правни последици и са обвързващи за страните по тези правоотношения. Относно оплакването на „УП България 4“ ЕООД за постановяване на първоинстанционното решение при наличието на процесуална пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а именно основание за спиране на производството до приключване на производството по обжалване на Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР, решаващият състав на въззивния съд е приел, че същото е неоснователно, мотивирайки се със съображенията, че основание за спиране на исковото производство поради висящ административен спор е налице, когато решението по административното дело има значение за правилното решаване на спора в исковото производство, а връзка на преюдициалност ще е налице в случаите, когато валидността и законосъобразността на административния акт, оспорен пред съда, има значение за възникването/изменението/ погасяването на субективните права, предявени за защита с исковата молба, по която е образувано гражданското производство. В § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено, че „ в срок до 31.07.2015 г., в съответствие със ЗЕВИ, КЕВР приема решение, с което установява нетно специфично производство на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизане в сила на този закон“. В изпълнение на законово задължение, с решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР е определено нетното специфично производство на ел. енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в Решение № Ц-18/20.06.2011 г. на КЕВР. Решение № СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР е издадено след отмяна по съдебен път на Решение № СП-1 от 31.07.2015 г., в изпълнение на законовото задължение на регулатора да приеме решение, с което установява нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ. Отчитайки тези обстоятелства, въззивната инстанция отново е акцентирала, че спорът се концентрира върху това дали по отношение на една и съща електроцентрала в рамките на една календарна година са приложими и двете тарифи или спрямо една централа, в рамките на една календарна година е приложима само едната тарифа, при достигане размера на която разликата се заплаща по цени за излишък. Т.е., спори се относно тълкуване и прилагане на разпоредба на индивидуален административен акт, относим към определянето на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници, и евентуалната отмяна на Решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР сама по себе си няма да даде отговор в значимата за спора насока. Искането за спиране на производството по делото, с оглед висящнстта на съответното аддминистративно производство, въззивният съд е счел за неоснователно, мотивирайки се и с предварителната му изпълняемост по силата на закона – чл. 13, ал. 9 от ЗЕ, според който обжалването на решенията на КЕВР не спира изпълнението, както и с оглед формирана практика на ВКС – определение № 360 от 10.07.2019 г. по т.д. № 2655/2018 г., І т.о По тези съображения, въззивният съдебен състав е приел, че като е заплатил на производителя фактурираните по преференциални цени, приложими за ВяЕЦ, работещи до 2 250 часа годишно, само произведеното количество ел. енергия, равняващо се на НСП до 1 907 kWh, и е закупил останалото количество произведена ел. енергия за процесния период по цени за излишък на балансиращия пазар, ответникът е изпълнил точно задълженията си по договора и не дължи горница над тези цени до претендираните от ищеца. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационо обжалване на въззивното решение по следните съображения: Първият и последният въпроси, свързани с основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото, са пряко относими към евентуалната недопустимост на атакуваното решение. Спрямо поддържаното от дружеството-касационен жалбоподател основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК е неприложима общата селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и законодателят не е въвел изискване за формулиране и обосноваване на правен въпрос, включен в предмета на делото, произнасянето по който да е обусловило изхода на делото. В случая не би могло да се приеме, че са налице данни за евентуална недопустимост на атакувания съдебен акт, тъй като той не е постановен в противоречие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, нито в отклонение от относима практика на ВКС, обективирана в служебно известни на настоящия състав, публикувани съдебни актове – така например, решение по т.д. № 1185/2020 г., I т.о.,, определение по ч.т.д. № 595/2021 г., определение по ч.т.д. № 926/2021 г. на I т.о., определение по ч.т.д. № 985/2021 г., определение по ч.т.д. № 429/2021 г. на II т.о. и др. В съдебните актове, постановени по образувани пред ВКС частни производства, е прието, че когато в закона е предвидено предварително изпълнение на индивидуален административен акт, издаван от КЕВР, независимо от обжалването му, през спорния период следва да се зачетат правните последици, към които е насочен а в цитираното решение е изведен принципен отговор за липса на връзка на преюдициалност между исковото производство по предявени, на основание чл.79, ал.1, вр. чл.31, ал.5 ЗЕВИ и чл.86, ал.1 ЗЗД, искови претенции и производството по проверка законосъобразността на индивидуален административен акт, издаден от КЕВР, като затова и отказът на съда за спиране, на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, на исковото производство, до приключване на административното производство, не може да обоснове недопустимост на постановеното решение. Дори посочените по-горе два въпроса да се преценяват като такива, в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, то по тях не са налице поддържаните допълнителни селективни предпоставки. Приложените от касатора определения на ВКС, Търговска колегия, постановени в производства по чл.274, ал.3 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване, не попадат в обхвата на практиката на ВКС, съгласно разясненията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а определението по ч.гр.д. № 795/2012 г. на ВКС, състав на четвърто гражданско отделение, е постановено по различен правен спор и не е релевантно. С оглед горното, искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 по въпроси № 1 и № 6 и чл.280, ал.2, пр.2 ГПК е неоснователно. Останалите правни въпроси, формулирани от касационния жалбоподател, свързани с приложението на предвидения в чл.17, ал.2 ГПК косвен съдебен контрол за валидност и законосъобразност на административни актове, не удовлетворяват общата селективна предпоставка. Видно от част от обосновката на въпроси №№ 2 – 5 / т.2.1.2. и т.2.6. от изложението/ е, че самият касатор твърди липса на произнасяне, от страна на въззивния съд, по тези въпроси. Посочените твърдения съответстват на мотивната част на решението. След като решаващият състав не е формирал изрични изводи относно компетентността му по обуславящи въпроси по см. на чл.17, ал.2 ГПК, които да се обусловили изхода на делото, то въпросите не могат да се преценяват като съответстващи на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК /съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Неустановяването на общия селективен критерий е достатъчно за отхвърляне на искането за допускане на касационно разглеждане, без да е необходима преценка на соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касационно обжалване не би могло да се допусне и на поддържаното в жалбата самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според практиката по приложение на това основание, съдебният акт би бил очевидно неправилен при превратно прилагане на закона, или явна необоснованост в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика, установими само от съдържанието на акта. В случая такива данни не са налице, независимо от неточното посочване, в мотивите към решението, на номера на решението на КЕВР, прието след отмяна на т.2.7. и т.2.8. от Решение № СП-1 от 31.07.2015 г. Допуснатата неточност от съда, коментирана и в постъпилите отговори на касационната жалба, не би могла да се квалифицира като очевидна неправилност на крайния правен извод по спорното материално право. Преди всичко, за установяване на тази неточност е необходима преценка на доказателствата по делото, което изключва посоченото основание за касиране. Освен това, както изрично е посочил въззивният съдебен състав, спорният въпрос е как се определя цената на произведената електрическа енергия от възобновяем енергиен източник – ВяЕЦ, работещ до 2 250 часа в рамките на едногодишен период, при нетно специфично производство 1 907 кWh – като преференциална цена по т.2.7 от Решение № Ц-18 и т.2.7.или т.2.8 от Решение СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР, или по цена за излишък на балансиращия пазар, респ. дали една централа, след изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ и приемане от регулаторния орган на Решение СП-1/31.07.2015 г., може да попадне последователно в две ценови категории, определени в т.2.7. и т.2.8 от Решение № СП-1 на КЕВР. Именно произнасянето по този въпрос е обусловило изхода на делото по предявените искови претенции. Твърденията на касатора за неточно посочване от съда на съответната, приложима част от Решение СП-1 на КЕВР – т.1.7. и т.1.8 относно нетното специфично производство и на приложимата преференциална цена по Решение № Ц-010 от 30.03.2011 г. на КЕВР, не съответстват на мотивите към обжалваното решение. Независимо от това, по отношение на посочените твърдения, са изцяло приложими предходните съображения. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация „Енерго-Про Продажби“ АД разноски за настоящото производство в размер на сумата от 2 688 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените по делото доказателства – договор за правна защита и съдействие № 21120 от 17.02.2021 г.; фактура № 22098 от 17.02.2021 г. и платежно нареждане от 25.02.2021 г. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на второ отделение