Определение № 1464 от 24.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1329/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Д. Д., С. Я. Д., Д. С. Д. и Х. Л. Й. чрез техния пълномощник адв. Д. П., срещу решение № 13 от 13.01.2025 г. по въззивно гр. д. № 796/2024 г. на Софийския окръжен съд. С него е потвърдено решение № 135 от 12.07.2024 г. по гр.д. № 34/2022 г. на Районен съд - Самоков, с което е признато за установено по отношение на С. Я. Д., С. Д. Д., Д. С. Д. и Х. Л. Й., че А. В. Е. е собственик на 3/9 ид. части от поземлен имот с площ 1329 кв.м, представляващ имот пл.№ ***, от който е образуван парцел *** в кв. 57 по плана на [населено място], общ. С., ведно с построените в него масивна жилищна сграда с площ 76 кв.м и стопанска сграда с площ 44 кв.м; на основание чл. 108 ЗС Д. С. Д. и Х. Л. Й. са осъдени да предадат на А. Е. владението върху собствените му 3/9 ид. части; на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт № 183, т.І, дело № 161/2019 г. на нотариус Спасимир Хаджиангелов, с който С. Я. Д. е призната за собственик на основание давностно владение на описания недвижим имот, в частна относно собствените на А. Е. 3/9 ид. части. В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на въззивното решение. Според касаторите същото е постановено в рамките на производство по нередовна искова молба; съдът се е произнесъл по непредявен иск и не е прекратил като недопустимо производството по делото в частта относно заявения с исковата молба петитум за установяване, че Д. Д. и Х. Й. са собственици на 3/9 ид. части от процесния имот. Поддържат също, че съдът се е произнесъл по непредявен установителен иск за собственост против ответниците Д. Д. и Х. Й., тъй като същите са били ответници по иск с правно основание чл. 108 ЗС и е недопустимо съдът да постанови един общ диспозитив, с който признае правото на собственост на ищеца по отношение на всички ответници. Сочат също, че исковата молба е била нередовна поради противоречие между обстоятелствената част и петитума, поради което не ставало ясно колко и какви искове са предявени, а също и на наследствено правоприемство от кое лице точно се позовава ищецът. Тези пороци на съдебния акт се твърди да обосновават допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК поради вероятна недопустимост. В приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите поставят въпросите: 1. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения; 2. Налице ли е обективна невъзможност за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещ съсобственик, когато невладеещият съсобственик, макар и с известно местожителство в страната, не се интересува от имота и не изявява воля да упражнява правото си на собственост в продължение на над 16 години; 3. Длъжен ли е въззивният съд при преценката на гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други; 4. Длъжен ли е съдът при очевидно противоречие в показанията на свидетелите относно съществени факти по делото /посещаване на недвижим имот от наследник при твърдения от другите наследници за изтекла в същия период в тяхна полза придобивна давност/, които свидетели са посочени от ищеца и посочени от ответника, да се извърши очна ставка между свидетелите. Ответникът по касация А. В. Е., чрез адв. Е. Н., оспорва жалбата в писмен отговор по съображения за неоснователност и отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: При извършената проверка за допустимост на обжалваното въззивно решение настоящият състав не констатира същото да е постановено по нередовна искова молба или по непредявен иск. Видно от исковата молба, ищецът ясно и подробно е изложил конкретни обстоятелствата относно наследственото правоприемство от Т. К. и С. К. и така е обосновал твърдението си, че по наследяване от посочените лица е собственик на 3/9 ид. части от имота. Посочил е също, че спорът за собственост е породен от това, че през 2019 г. С. Д., която е една от наследниците, се снабдила с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение за целия имот, след което, заедно със съпруга си, продали имота на ответниците Д. С. Д. и Х. Л. Й.. При тези твърдения е сезирал съда с искане да бъде признато за установено по отношение на ответниците С. Д., С. Д., Д. Д. и Х. Й., че той е собственик на 3/9 ид. части от дворното място и от построените в него сгради, и за осъждане на ответниците Д. Д. и Х. Д. да му предадат владението върху тези идеални части. Така заявените искания кореспондират с изложението в обстоятелствената част и съответстват на установителен иск за собственост, предявен против всички ответници, и осъдителен иск по чл. 108 ЗС против ответниците Д. Д. и Х. Й., каквито са и разгледаните от съда в двете инстанции. Както е посочено в мотивите към т.2А от ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС, искът по чл. 108 ЗС съдържа в себе си две искания за правна защита: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот, и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл.108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение. В случая това е сторено. По отношение на ответниците Д. Д. и Х. Й. е постановен нарочен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, и отделен осъдителен диспозитив, с който посочените ответници са осъдени да му предадат владението върху притежаваните от него идеални части. Не се установява въззивният съд да се е произнасял по иск на А. Е. за установяване, че ответниците Д. Д. и Х. Й. са собственици на 3/9 ид. части от имота. Вярно е, че такъв иск би бил недопустим, но в случая не е бил предявен. В първото по делото съдебно заседание предметът на предявените искове против всеки от ответниците е ясно очертан и за съда и за страните не е имало неяснота или съмнение по този въпрос. Волята на съдебните инстанции по разгледаните положителни установителни искове за собственост, както и по осъдителната претенция за предаване на владението върху признатите права е ясно изразена и след като произнасянето е напълно съобразено с обема и очертания предмет на търсената защита, то не се поражда съмнение за вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси. По делото е установено и не е било спорно от фактическа страна, че процесният недвижим имот е бил собственост на наследодателите на ищеца А. Е. и ответницата С. Я. Д.- Т. С. К. и С. С. К.. Т. К. е починал през 1975 г. и е оставил за наследници по закон съпругата си С. К. и три деца - Г. К., Я. К. и П. К.. С. К. е починала през 2000 г. Г. К. е починал през 2005 г. Той е имал син В. Е., починал преди него - през 2001 г., чийто наследник е ищецът А. Е.. При тези данни, установени от приложеното по делото удостоверение за наследници на Т. С. К., въззивният съд е приел, че по право на заместване на своя баща В. Е. ищецът А. Е. е наследил 3/9 ид. части от процесния имот. Като единствен наследник по закон на Я. К., починал през 1996 г., С. Д. също е придобила по наследяване 1/3 ид. част от процесния недвижим имот. Съдът е посочил, че когато основанието за възникване на съсобствеността е наследяване, за да възникне изключително право на собственост върху целия имот в полза на единия от съсобствениците, е необходимо същият да е отблъснал владението на другите и да е демонстрирал намерението си да придобие имота изключително в своя полза. Приел е, че в случая от събраните по делото доказателства не се установява С. Д. да е отблъснала владението на останалите съсобственици и да е манифестирала пред тях намерението си да свои целия имот и да го придобие по давност. Обстоятелството, че докато били живи наследодателите Т. и С. за тях се грижила преимуществено ответницата С. Д., не е достатъчно да обоснове извод за завладяване на целия наследствен имот. Като се е позовал на показанията на св. В. и св. Т. въззивният съд е приел за установено, че ищецът е заплащал дължимите данъци за имота и го е посещавал. През периода след 2005 г. всяко лято е ходил в имота и го е почиствал, косил е тревата, канил е приятели на пикник, като при посещенията същият осъществявал достъп със собствен ключ. Ищецът спрял да посещава имота едва през 2019 г., когато възникнал спор с ответницата С., след като същата предявила претенции за собственост върху целия наследствен имот, но от този момент до предявяване на иска през 2022 г. не е изтекъл предвиденият в закона 10-годишен срок, необходим за придобване на имота по давност. След като ответницата не е придобила по давност правата върху целия имот, то и сключеният от нея договор за покупко-продажба в полза на ответниците Д. Д. и Х. Й. не е породил вещно- правно действие по отношение полагащата се на ищеца А. Е. 1/3 ид. част от правото на собственост. Поставеният първи процесуалноправен въпрос относно обсъждането на доказателствата и защитните тези на страните е обуславящ за изхода на спора, но не е разрешен в противоречие с практика на ВКС по гр. д. № 983/2020 г., IV г. о., т. д. № 1608/2015 г., II т. о., т. д. № 1106/2010 г., II т. о., гр. д. № 6832/2014 г., IV г. о., т. д. № 34/2013 г., II т. о., на която се позовават жалбоподателите и според която въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички допустими, относими и представени своевременно доказателства, и релевирани своевременно възражения на страните, както и техните доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В случая са обсъдени показанията на изслушаните в хода на делото свидетели, и конкретно са посочени фактическите изводи, които съдът прави въз основа на тях. Въз основа на показанията на св. Ц., св. Ц. и св. Д. съдът е приел за установено, че приживе на общите наследодатели Т. и С. ответницата С. Д. е посещавала имота, за да ги гледа, а след тяхната смърт ходела там със съпруга си, преспивала по няколко дни, поддържала го и направила някои подобрения- нова ограда, смяна на дограмата и улуците на къщата, изграждане на нова помощна постройка, но е намерил, че тези действия не сочат на завладяване на целия наследствен имот, доколкото ищецът също посещавал имота всяко лято след 2005 г. и полагал грижи за него. Несъгласието на жалбоподателите с тези изводи на съда по съществото си представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, което не е основание за допускане на касационно обжалване. Като подвъпроси към първия въпрос са поставени и въпросите длъжен ли е въззивният съд при преценка на гласните доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересуваните свидетели пред тези на други и дали при очевидно противоречие в показанията на свидетелите относно съществени факти по делото, да извърши очна ставка между тях. В случая тези въпроси не са обуславящи изхода на спора, поради което не осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При констатацията за липса на осъществени преди 2019 г. фактически и/или правни действия, които да засвидетелстват явното и недвусмислено завладяване с намерение за своене на собствените на ищеца идеални части от правата върху спорния имот, противоречията в показанията на свидетелите относно това кой от съсобствениците и кога е посещавал имота, не могат да повлияят на изводите на съда. Само въз основа на факта, че съсобственият имот продължително време се е ползвал от един от сънаследниците, не може да се съди за това дали той е преобърнал държанието на чуждите идеални части във владение за себе си или упражнява предоставеното му от закона / чл. 31, ал. 1 ЗС / право да си служи с цялата вещ. Промяната на намерението предполага външна изява чрез такива действия, които не могат да се тълкуват по друг начин, освен като отричане на правата на другите сънаследници. Въпросът дали е налице обективна невъзможност за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещ съсобственик, когато невладеещият съсобственик, макар и с известно местожителство в страната, не се интересува от имота и не изявява воля да упражнява правото си на собственост в продължение на над 16 години, също не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като не кореспондира с мотивите на въззивното решение. По настоящото дело съдът не е установил да са налице обстоятелства, които да изключват приложението на задължителните постановки на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Не е приел, че ищецът не се е интересувал от имота в продължение на повече от 10 години, поради което не е обсъждал дали жалбоподателите са били в обективна невъзможност да демонстрират пред него намерението си да придобият по давност неговите идеални части. Напротив - приел е, че през периода след 2005 г. той всяко лято го е посещавал, почиствал го е, косил е тревата, канил е приятели на пикник, като е разполагал със собствен ключ за достъп до него. Решаващите съображения, с които въззивният съд е обосновал извода си, че жалбоподателката С. Д. не е придобила по давност идеалните части на ищеца са, че от събраните по делото доказателства не се установява преди 2019 г. тя да е извършвала действия, които да сочат на отблъскване на владението на останалите съсобственици. Този извод на въззивния съд е в съответствие с разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение и че тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото ответникът по касация има право на сторените от него разноски за адвокатска защита на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на сумата 1 000 лева, заплатени в брой съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 01.04.2025 г. Разноските следва да се присъдят в тяхната равностойност в евро съобразно разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България. Водим от гореизложеното съдът